Решение № 15953 от 25.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15953 гр. София, 25.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20231110133184 по описа за 2023 година

Производството е по реда на глава XIII от ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Л. А. Г., ЕГН: **********, адрес: гр. С, ап.278, чрез адв. Б. З. - САК срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 5870929 от 14.11.2022 г., сключен между Л. А. Г. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, поради противоречие със закона, евентуално противоречие с добрите нрави, както и иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.

10а, ал. 2 ЗПК за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем № 5870929 от 14.11.2022г., сключен между Л. А. Г. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, поради противоречие със закона и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 10,00 лева, впоследствие увеличена на 138,34 лева по реда на чл. 214 ГПК, като недължимо платена сума, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 15.06.2023 г. до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът Л. А. Г. твърди, че на 14.11.2022 г. сключил с ответника договор за паричен заем № 5870929 за сума в размер на 500 лв., при годишен лихвен процент от 40,32% и годишен процент на разходите от 49,39%. В чл. 1, ал. 3 от договора било предвидено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя следвало да бъде начислена допълнителна такса в размер на 106,47 лв., разсрочена за изплащане с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок от сключването му с поръчител - физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. Твърди, че в чл. 4, ал. 2 било предвидено, че в случай на непредоставяне на обезпечение на заема, потребителят дължал неустойка в размер на 70,98 лв., чието заплащане било разсрочено заедно с погасителните вноски по заема. Поддържа, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1, била нищожна, тъй като противоречала на целта на закона. Уговорената неустойка накърнявала добрите нрави и излизала извън присъщите й функции, като имала за цел единствено постигане на неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя, както и заобикаляне на изискванията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда доводи за неравноправност на клаузата на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като отбелязва че съдържанието й не било индивидуално 1 договорено. Твърди нищожност и на клаузата по чл. 1, ал. 3 от договора, предвиждаща заплащането на такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем.

Счита, че съдържанието й противоречи на чл. 10а, ал. 1 ЗПК и нарушава изискванията на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че оспорваните разпоредби от договора се намират в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да прогласи нищожността на клаузите по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора на посочените основания. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК такъв не е постъпил от ответника. В представено писмено становище ответникът оспорва предявените искове по подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че процесната клауза за неустойка била нищожна на посочените основания, като поддържа, че същата била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.

Оспорва твърденията на ищеца относно нищожност на клаузата по чл. 1, ал. 3 от договора, като сочи, че ищецът доброволно е избрал да ползва услугата за експресно разглеждане на документи срещу заплащане на предвидената такса. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 14.11.2022 г. между Л. А. Г., в качеството му на заемател, и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за паричен заем № 5870929, по силата на който „ВИВА КРЕДИТ“ АД предоставило на Л. А. Г. сумата в размер на 500 лв., което ищецът се задължил да върне на 7 двуседмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,32%, годишен процент на разходите от 49,39%, както и при договорено обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 500 лв. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 106,47 лв.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 70,98 лв., която да се разсрочи и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 101,28 лв., а общото задължение по договора става в размер на 708,96 лв.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: сумата в размер на 500 лв. е била изцяло усвоена от земателя Л. А. Г.; по процесния договор за паричен заем има извършени две плащания от страна на ищеца Л. А.

Г., с които е погасил предсрочно изцяло задължението си; вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 500 лв. за срок от 14 седмици и размерът на общата дължима сума за изплащане по кредита с включена неустойка и такса за експресно разглеждане годишният процент на разходите в този случай е в размер на 776,84 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, във вр. с чл. 143 ЗЗП, във вр. с чл. 21, ал. 2 ЗПК във вр. с чл.10а, ал.2 ЗПК в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно по делото, че между страните има сключен договор за кредит с твърдените клаузи, а в тежест на ответника е да докаже, че клаузите са индивидуално уговорени.

Сключеният между ищеца и ответника договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за 2 доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10а ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита (ал. 2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие (ал. 3).

Следователно, законът не допуска в полза на кредитора присъждане на допълнителните такси за разглеждане на искането за кредит или за управлението му, какъвто характер в конкретния случай има клаузата на чл.3.10 от процесния договор.

При извършената проверка относно действителността на цитираната клауза съдът констатира нарушение на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т. н., т. е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит за разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

По разбиране на настоящия състав чрез уговаряне на тази клауза се достига до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора в ущърб на икономически по-слабата страна, като по своята същност посочените възнаграждения представляват печалба за дружеството, без да е налице насрещна престация, за която да са платими тези възнаграждения.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,39%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката, които се начисляват от заемодателя и които следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът приема, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл.

10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание - чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 70,98 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорените в чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора за заем клаузи се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема.

По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на 3 задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.