Определение № 381 от 07.10.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 381 гр. Пловдив, 07.10.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Миглена Площакова като разгледа докладваното от Миглена Площакова Въззивно частно търговско дело № 20265001000512 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба вх. № 11142/29.07.2026 г., подадена от „Банка ДСК“ АД, против протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 23.07.2026 год., постановено по търг. д. № 529/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на „Банка ДСК“ АД, представена в с.з. на 11.06.2026 год., за увеличаване на размера на иска за договорна възнаградителна лихва от 9 175,28 лева на 24 723,43 лева.

Жалбоподателят „Банка ДСК“ АД счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че с молбата на банката е поискано изменение както на основанието на иска, така и на петитума. С позоваване на съдебна практика са обосновани доводи, че периодът на начисляване на договорна лихва не формира основанието на иска, а представлява само допълнителна индивидуализация на вземането; че на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да вземе предвид при постановяване на решението всички правнорелевантни факти, настъпили до приключване на съдебното дирене, в това число и настъпилата в хода на делото предсрочна изискуемост; че искането да лихви, изтекли след предявяването на исковата молба и станали изискуеми в хода на делото, може да бъде заявяването в течение на процеса.

Предвид изложеното се настоява оспореният съдебен акт да бъде отменен, като бъде допуснато исканото увеличаване на иска. Претендират се сторените по делото разноски.

Ответникът в първоинстанционното производство чрез назначения му особен представител оспорва подадената частна жалба. Счита обжалваното 1 определение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено.

Частната жалба е допустима. Същата е подадена в предвидения в закона едноседмичен срок, започнал да тече от датата на откритото с.з., в което участие е взел пълномощник на ищеца. Жалбата е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт /сп. т. 7б от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 година на ОСГТК на ВКС/ и при наличие на правен интерес от оспорване на определението. подписана е от пълномощник с надлежна представителна власт. Внесена е дължимата за производството държавна такса. Жалбата е надлежно администрирана от първоинстанционния съд. Ето защо същата подлежи на разглеждане по същество.

След преценка на доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства, Апелативен съд - Пловдив намира за установено следното:

На 03.10.2024 год. „Банка ДСК“ АД е подала искова молба против С.

П. М., с която е предявила обективно съединени осъдителни искове, основани на сключения между страните договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, подписан на 05.02.2015 год. Поискано е ответницата да бъде осъдена да заплати на банката сумата 76 534,61 лева „главница“, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане; сумата 9175,28 лв. договорна лихва от 28.01.2013 год. до 02.10.2024 год., както и лихва за забава.

От значение за настоящия спор са следните фактически обстоятелства, посочени в исковата молба, на които се основават исковете: че общият размер на усвоеният кредит е 64 542,39 лв.; че в съответствие с клаузите на договора е начислявана възнаградителна лихва от 7% на годишна база; че начислената през гратисния период договорна лихва е капитализирана и е в размер на 19 011,58 лв., като участва при размера на посочената „главница“; че ответникът е извършвал плащания по време на гратисния период и след това, които са отнасяни от банката за погасяване на лихви; че е преустановил плащанията и е допуснал просрочия на множество анюитетни вноски /21 бр., първата от които с падеж 28.01.2023 год./; че с исковата молба банката упражнява потестативното си право да обявяви предсрочната изискуемост на кредита; че банката претендира вземанията си в цялост, като посочването на периодите на дължимост на договорна лихва е направено единствено за допълнителна индивидуализация на вземанията.

След изготвянето на заключението по допусната счетоводна експертиза, ищецът е отправил молба, депозирана в съдебно заседание от 11.06.2026 год., с която е поискал да се допусне изменение на размера на исковата претенция за договорна лихва, както следва: претенцията за договорна лихва в размер на 9175,28 лв. по исковата молба се увеличава на 24723,43 лв. /12640,89/ евро, като периодът, за която тя се претендира е от 05.02.2015 год. до 18.02.2025 год. Внесена е държавна такса върху размера на увеличението.

С протоколно определение, постановено в открито с.з., проведено на 23.07.2026 год. и протоколирано в протокол рег. № 430/31.07.2026 год., съдът е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на предявения иск за 2 договорна лихва, тъй като е приел, че е налице едновременно изменение и на основанието, и на искането, което е недопустимо да бъде сторено по реда на чл. 214 ГПК.

Въззивният съд намира така постановеното определение за неправилно.

Според разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК в първото с.з. ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника това е уместно; той може без да изменя основанието, да измени своето искане; до приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, той може да измени само размера на предявения иск. Действително, както правилно е отчетено от първоинстанционния съд, недопустимо е изменение на иска чрез едновременно изменение както на основанието на иска, така и на искането към съда.

Но с процесната молба на ищеца не се въвежда ново основание на иска и прибавяне на ново искане, каквото не е било предмет при предявяването на исковата молба, нито изменение на вече заявено основание.

Основанието на иска са фактическите обстоятелства, от които се твърди да е възникнало спорното право. В случая основанието на иска е твърдението за сключен договор за потребителски кредит, конкретните клаузи относно размера на кредита, начина за усвояване, срока и начина за издължаване, размера на договорната лихва, гратисния период, броя на непогасените вноски, периода на забавата; изявлението, че са налице предпоставките за обявяване на кредита в предсрочно изискуем, като изискуемостта се обявява със самата искова молба и настъпва с връчването й на ответника. В тази насока е и определение на ВКС № 1274 от 25.04.2025 год., на което се позовава частния жалбоподател и цитираната в него съдебна практика.

В частност, с процесната молба не се изменя основанието на иска за лихви, тъй като не се променят първоначално изложените в исковата молба твърдения за началния момент, от който се начислява възнаградителна лихва и крайния момент, до който тя е дължима, респ. не се променят твърденията за договорения размер на лихвата /7%/ и за началния момент, от който тя се начислява – датата на първото усвояване.

Поради непрецизната редакция на искането на ищеца в процесната молба и липсата на изрична обосновка, която е мотивирала искането му, само привидно се разширява обхвата на търсената защита чрез прибавяне на лихви преди началния момент на първоначално заявената претенция за възнаградителна лихва /считано от 05.02.2015 год., а не считано от 28.01.2023 год./ и след крайния първоначално посочен момент /02.10.2024 год./ до датата на връчването на исковата молба на особения представител на ответника /18.02.2025 год./, с което според ищеца е настъпила предсрочната изискуемост на кредита в хода на процеса. Както се сочи /едва в частната жалба/ процесната молба е основана на варианта от заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, даващ отговор на въпрос № 7, на стр. 22: това е вариантът на заключението, изчисляващ размера на вземанията на банката, без да се извършва капитализация на договорна лихва в гратисния период.

3

Твърденията, че между страните е договорена възнаградителна лихва в размер на 7% годишно и тя е начислявана върху главницата от момента на отпускането й до изтичането на гратисния период, че същата е била в размер на 19011,58 лв. и е капитализирана към главницата, че не е изплатена в цялост, са своевременно изложени в исковата молба. Като е признала, че е получила частични плащания, банката е претендирала сума в размер на 76 534,61 лв., която е наименовала „главница“, но при ясното твърдение в исковата молба, че в тази сума са включени както отпуснатите в заем суми, така и начислените и капитализирани лихви. Следователно още с исковата молба е претендирана възнаградителна лихва за период, считано от 05.02.2015 год., макар и вземането за тази сума да е дефинирано като част от претенция за „главница“.

Определянето на същността на едно вземане /главница или лихва/ е по-скоро въпрос на квалификация на твърденията на ищеца, а не фактическо твърдение, което да е част от основанието на иска.

С процесната молба по чл. 214 ГПК банката не е прибавила лихви за период, които не е претендирала с исковата молба. Поради това молбата не променя основанието на иска. Молбата има по-скоро има характер на уточнение на вида на вземането за лихви през гратисния период, считано от 05.02.2015 год., които въпреки, че счетоводно са отнесени от банката към главницата, запазват характера си на лихви. С това свое искане несъмнено ищецът съобразява процесуалното си поведение с формираната съдебна практика по този род дела досежно допустимостта на капитализация на лихви при договори с потребители, които нямат търговско качество.

От друга страна разширяването на крайния момент на периода, за който се претендира договорната лихва - настъпването на предсрочната изискуемост с връчването на изявлението на банката в хода на делото на особения представител, не се подчинява на рестрикциите на чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като в случая е приложимо правилото на чл. 214, ал. 2 ГПК – не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване. Нормата има предвид не само прибавянето на законната лихва след датата на исковата молба, но и на договорна такава. Подобно прибавяне може да се осъществи и в хода на делото, тъй като „не се смята за увеличение на иска“. Не следва да се пренебрегва обстоятелството, че претендирането на договорна лихва в размер на 7% след датата на подаването на исковата молба до датата на предсрочната изискуемост е по-благоприятно за ответника от искането за законна лихва, която е по-висока /ОЛП плюс 10 пункта/ и като такова по-скоро съставлява намаляване на претенцията.

Поради това въззивният съд приема, че принципно липсват изложените от първоинстанционния съд пречки за допускане на изменението/прецизирането на иска.

Но допускане на поисканото изменение в този момент от въззивния съд би било преждевременно, тъй като молбата на ищеца за изменение на иска се нуждае от допълнително уточняване и прецизиране.

На първо място ищецът ще следва изрично да заяви дали посочването на новия размер на претендираната договорна лихва и на периода, за която тя се претендира - считано от 05.02.2015 год. е свързано с лихвите, начислени през гратисния период, формално включени в исковата 4 молба в размера на претенцията за „главница“; ако е така, дали размерът на претенцията за „главница“ се променя реципрочно на изменението на размера на иска за лихви – т.е. дали в претендираната главница все още се включват и капитализирани лихви, начислени през гратисния период или като главница се търси само чистата стойност на отпуснатия кредит;

Ищецът следва да посочи също, с оглед на предприетото изменение, дали за периода от датата на подаването на исковата молба – 03.10.2024 год. до 18.02.2025 год. се претендира както договорна възнаградителна лихва, така и законна лихва, респ. на какво основание се претендират двете вземания едновременно или за този период се претендира само възнаградителна лихва и не се поддържа искането за законна лихва върху главницата за периода от подаването на исковата молба до 18.02.2025 год.