Решение № 111 от 27.07.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Велико Търново, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ И.А при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно търговско дело № 20264001000002 по описа за 2026 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 49 от 21.10.2025 г., постановено по т. д. № 66/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, съдът е:

- осъдил „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Студентски“, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, на основание чл. 432 КЗ във връзка с чл. 429, ал. 3 КЗ, да заплати на М. А. П., ЕГН **********, сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 09.11.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 28.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата;

- осъдил същото дружество да заплати на М. А. П. сумата 117,62 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 28.11.2023 г. до окончателното изплащане;

- осъдил „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД да заплати на адв. Д. Д. Н.

1 възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 5 150 лв.;

- осъдил дружеството да заплати по сметка на Окръжен съд – Ловеч държавна такса в размер на 2 004,70 лв. и сумата 950 лв., представляваща разноски за вещи лица.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД, чрез процесуалния му представител юрисконсулт А. Г..

Въззивникът обжалва решението в частта, с която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 35 000 лв. до присъдения размер от 50 000 лв., като поддържа, че в тази му част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В жалбата се поддържа, че присъденото обезщетение е определено в нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и в отклонение от задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., тъй като не съответства на характера и тежестта на установените телесни увреждания, на действително претърпените болки и страдания, на продължителността на възстановителния период и на обществено-икономическите условия към момента на увреждането. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил правилно събраните по делото доказателства и не е изложил достатъчни съображения, които да обосновават присъждането на обезщетение над 35 000 лв.

Според въззивника от заключенията на съдебномедицинската и съдебнопсихиатричната експертизи, както и от свидетелските показания, се установява, че загубата на съзнание е била краткотрайна, възстановяването от физическите и психическите последици на инцидента е настъпило за период под три месеца, липсват данни за трайно нарушение в социалното и когнитивното функциониране на пострадалия, а твърдяното продължаващо главоболие не е доказано да се намира в причинна връзка с процесното пътнотранспортно произшествие. Сочи се още, че от мотивите на решението не става ясно въз основа на кои доказателства съдът е приел наличието на психоемоционална травма с интензитет, обосноваващ присъдения размер на обезщетението.

На самостоятелно основание се поддържа, че неправилно е уважена и акцесорната претенция за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се още, че при евентуално изменение на решението в обжалваната част следва да бъде изменено и присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, определено съобразно уважената част от иска.

С оглед изложеното въззивникът моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът за обезщетение за неимуществени вреди бъде отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до 50 000 лв., ведно с произтичащите от това последици относно лихвите и разноските, както и да му бъдат присъдени направените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от М. А. П., чрез 2 процесуалния му представител адв. Д. Д. Н., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

Въззиваемият поддържа, че първоинстанционният съд е определил справедливо обезщетение, съобразено с характера и тежестта на причинените телесни увреждания, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, продължителността на възстановителния процес, настъпилите психоемоционални последици и обществено-икономическите условия към момента на деликта. Излага, че по делото са установени черепно-мозъчна травма, загуба на съзнание, продължителни физически болки, необходимост от чужда помощ, трайни оплаквания от главоболие и световъртеж, както и психически последици, намерили отражение в начина му на живот. Позовава се на заключенията на вещите лица, свидетелските показания и практиката на Върховния касационен съд относно размера на обезщетенията при аналогични увреждания.

По отношение на възражението относно законната лихва поддържа, че същата е правилно присъдена на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, считано от датата на уведомяване на застрахователя.

Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част – потвърдено, като претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.

2 ЗА за настоящата инстанция.

Апелативен съд – Велико Търново намира, че въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Не са направени доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Решението не е обжалвано в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на 35 000 лв., както и в частите, с които са присъдени обезщетението за имуществени вреди в размер на 117,62 лв., законната лихва върху него, държавната такса, разноските за вещи лица и адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, определено съобразно уважената част от исковете в необжалваната им част.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по правилността му е ограничен от оплакванията, наведени във въззивната жалба.

В настоящия случай, с оглед подадената въззивна жалба, предмет на въззивната проверка е първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 35 000 лв. до присъдения размер от 50 000 лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно, тъй като е постановено от законен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от закона писмена форма и 3 е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е допустимо в обжалваната му част, тъй като съдът се е произнесъл по предявения иск в рамките на заявеното с исковата молба и при наличие на процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск.

Пред Окръжен съд – Ловеч М. А. П. е предявил срещу „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и на сумата 117,62 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху двете суми, считано от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие.

В исковата молба се твърди, че на 09.11.2023 г. в гр. Ловеч е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което, поради виновно и противоправно поведение на водач на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, ищецът, който се е придвижвал с велосипед, е получил множество травматични увреждания. Поддържа се, че вследствие на инцидента е претърпял значителни физически болки и страдания в т.ч. от средна телесна повреда, продължителен възстановителен период, неблагоприятни психо-емоционални последици, както и имуществени вреди, изразяващи се в извършени разходи за лечение. Излага се, че преди предявяване на иска е отправена писмена застрахователна претенция до ответното дружество, по която не е изплатено претендираното обезщетение, поради което се иска уважаване на предявените искове и присъждане на законната лихва, считано от датата на уведомяване на застрахователя.

В депозираната допълнителна искова молба ищецът уточнява, че между страните не съществува спор относно настъпването на пътнотранспортното произшествие, неговия механизъм, вината на водача на застрахования автомобил, наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, както и относно отправянето на извънсъдебна застрахователна претенция. Поддържа, че спорът е съсредоточен върху характера и обема на претърпените вреди, размера на дължимото обезщетение и началния момент, от който се дължи законната лихва, като оспорва възраженията на ответника относно прекомерността на претендираното обезщетение и недължимостта на претендираната лихва.

В срока по чл. 367 ГПК ответникът „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, противоправното и виновно поведение на водача на застрахования автомобил, както и съществуването на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Оспорва обаче характера, вида и интензитета на твърдените неимуществени вреди, продължителността на възстановителния период, наличието на причинна връзка между произшествието и част от поддържаните оплаквания, както и размера на претендираното обезщетение като прекомерен. Оспорва също претенцията за законна лихва, 4 като поддържа, че същата не се дължи от претендирания начален момент, както и претенцията за присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 373 ГПК не е постъпил допълнителен отговор на допълнителната искова молба.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че са налице всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество по чл. 432, ал. 1 КЗ. Изложил е съображения, че от събраните по делото доказателства се установяват противоправното и виновно поведение на водача на застрахованото моторно превозно средство, настъпването на процесното пътнотранспортно произшествие, причинените на ищеца телесни увреждания, претърпените имуществени и неимуществени вреди, причинната връзка между деликта и вредоносния резултат, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Приел е също, че е изпълнена предвидената в Кодекса за застраховането процедура по предявяване на извънсъдебна застрахователна претенция, поради което прекият иск срещу застрахователя е допустим.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е обсъдил характера и тежестта на получените травматични увреждания, интензитета и продължителността на претърпените физически болки и психически страдания, периода на възстановяване, необходимостта от чужда помощ в началния възстановителен период, продължаващите оплаквания от главоболие и психо-емоционалните последици от преживяното произшествие, съобразявайки и възрастта на пострадалия и общественоикономическите условия към момента на увреждането. Въз основа на тези обстоятелства е достигнал до извод, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв., поради което е уважил изцяло предявения иск.