Определение № 866 от 25.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 866 гр. София, 25.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Емилия Донкова

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Камелия Маринова Касационно гражданско дело № 20248002101969 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Л. Я. чрез пълномощника й адвокат С. Т. против решение № 23 от 5.02.2024 г., постановено по гр. д. № 325 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 267 от 30.03.2023 г. по гр. д. № 1465/2022 г. на Районен съд - Кюстендил за отхвърляне на предявения от Е. Л. Я. против Й. А. М. ревандикационен иск по отношение на 911 кв. м., находящи се в източната част и при посочени граници на поземлен имот с идентификатор ***, в [населено място], местност „А.“, целият с площ от 2219 кв. м.

Й. А. М. е подал чрез пълномощниците си адвокат Р. А. и адвокат С. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Претендираното от ищцата право на собственост е основано на следните твърдения: по наследство от баща си Л. С. Л. е собственик на имот с площ от 2200 кв. м., ведно с намиращите се в него къща от 80 кв. м., яхър и плевня от 55 кв. м., кошара от 57 кв. м. и хамбар, като понастоящем съществуват само паянтовата плевня с яхър и хамбар.

Наследодателят й се легитимира като собственик на имота с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. на нотариус при Кюстендилски областен съд, като закупен на публичен търг, проведен от Кюстендилски съдия – изпълнител по продан по изп. д. № 46/1946 г. на КСИ. Част от имота от 1200 кв. м., извън регулация, наследодателят е дарил на внуците си З. К. Л. и В. К. Л. с нотариален акт № 2, том III, дело № 1038/1976 г. на нотариус 1 при КРС. От последните двама ищцата е закупила дареният им имот с нотариален акт № 156, том 1, рег. № 2912, нот. дело № 132/2019 г. на нотариус с peг. № 566, като при сключване на договора имотът е индивидуализиран като поземлен имот с идентификатор *** в [населено място] с площ 1294 кв. м., ведно с намиращите се в него плевня с яхър и хамбар с посочени идентификатори. Като наследник на баща си ищцата е собственик и на останалата част от имота, описан в нотариален акт за 57, том 4, pe r. № 2619. дело № 899/1947 г. на нотариус при Кюстендилски областен съд, която реална част неправилно е заснета към поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], местност „А.“, като повече от 30 години същата владее и реална част към отразения в кадастралната карта имот с идентификатор ***, а ответникът през 2015 г. съборил оградата и оградил спорната реална част с токов пастир.

В отговора на исковата молба ответникът претендира, че е собственик на процесната реална част, като с договор от 20.08.2015 г. е закупил от община Кюстендил имот частна общинска собственост, представляващ земеделски имот № * в местността „А.“ с площ от 2200 кв. м., като при условията на евентуалност е заявил и възражение за придобивна давност от 2015 г.

Въззивният съд, след като подробно е възпроизвел доводите във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства и е приел за установено следното: ищцата е дъщеря на Л. Л.. С нотариалния акт от 1947 г. същият е признат за собственик на нива в землището на [населено място], местност „А.“ с площ от 2200 кв. м. с постройките в нея. С нотариалния акт от 1976 г. е дарил на внуците си З. К. Л. и В. К. Л. дворно място, състоящо се цялото от 1200 кв.м., намиращо се извън регулация на [населено място], Кюстендилски окръг, със застроени в него: паянтова къща, паянтова плевня с яхър и хамбар, при съседи: път, П. С. и ДЗС с равни права за двамата.

Последните през 2019 г. са продали на ищцата поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. К., с адрес на имота: [населено място], общ. К., махала „К.“ (Д.“) с площ от 1294 кв.м., ведно с построените в имота сгради.

Съдът е посочил, че спорната реална част е индивидуализирана по скица приложение № 1 към заключението на вещото лице С. С. на лист 91 от първоинстанционото дело, от която е видно, че попада в източната част на имот с идентификатор ***, който съответства на стар № *. Възприел е констатациите на вещото лице, че закупеният от Л. Л. имот е идентичен с имот пл. № *, като идентификацията е по съседи и площ с кадастралния план от 1958 г.

Имот пл. № * по същия кадастрален план се намира на юг от имот пл. № *, останал е извън регулацията от 1959 г. и е записан на ТКЗС, като е идентичен с имот № * по КВС и имот с идентификатор ***, не е заявяван за възстановяване, поради което е записан на Община Кюстендил като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ и за него е съставен АОбС № 3772/07.04.2015 г.

Въз основа на гласните доказателства (показанията на Т. С., Ж. К. и Д. М.) съдът е приел, че от момента на закупуване на имот с идентификатор *** след проведен търг и с договор от 20.08.2015 г., ответника го ползва за отглеждане на животни, като го е заградил с електропастир. Имотът е бил ползван от ТКЗС, а след това бил пасище на цялото село.

Преди закупуването на имота през 2015 г. не е имало трайна ограда и там пасели животните хора от селото и ответника го заградил с електропастир след проведения търг и сключения с 2 общината договор за покупко-продажба.

При така възприетите за установени от доказателствата по делото факти, въззивният съд е направил извод, че процесният имот не съставлява част от имота, който наследодателят на ищцата е придобил въз основа на публичната продан по изп. дело № 2/1946 г., а от имот пл.

№ *, който е бил изключен от регулация и е представлявал земеделска земя на ТКЗС, която не е била заявена за реституция. Посочил е и че ищцата не е доказала да е придобила спорния имот по давност след влизане в сила на ЗСПЗЗ предвид данните, че същият е ползван с неограничен достъп и от други лица след прекратяване дейността на ТКЗС.

По тези съображения съдът е направил извод, че ищцата не е установила по делото правото си собственост върху спорната площ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Е. Л. Я. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е обосновано с довода, че исковата молба е нередовна, тъй като от твърденията в обстоятелствената част не става ясно на какво основание ищцата твърди, че е собственик на реална част от имот с идентификатор *** – дали по наследствено правоприемство и за каква част, дали по силата на давностно владение и за каква част, дали по силата на правна сделка и за каква част. Налице е и твърдение за наличие на грешка в кадастралната карта и противоречие между обстоятелствената част и петитума, доколкото са наведени различни основания за възникване на собствеността, вкл. и владение повече от 30 години, а петитумът е да се установи правото на собственост по силата на наследяване на Л. С. Л.

Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззинното решение е процесуално допустимо като постановено по нередовна искова молба. В исковата молба е посочено придобивното основание на наследодателя за имот от 2200 кв. м., извършените разпоредителни сделки и придобивното основание на ищцата за част от имота на наследодателя, която сега е с идентификатор ***, а другата реална част, която тя е наследила и владяла повече от 30 г. е заснета в кадастралната карта не към нейния имот с идентификатор ***, а към имот с идентификатор ***. От тези ясни и непротиворечиви твърдения в обстоятелствената част на исковата молба е видно, че заявеното основание на иска е наследяване на Л. С. Л., чието право на собственост е удостоверено с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Именно това придобивно основание е разгледал и въззивния съд, преценявайки дали спорната реална част е част от имота по с нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. Обстоятелството, че въззивният съд е изложил и мотиви дали ищцата е придобила процесната реална част по давност, макар ищцата да не е въвела такова основание за придобиване на претендираните вещни права (твърдението за владение повече от 30 години е свързано с твърдението, че целия имот на наследодателя не е внасян в ТКЗС, запазено е ползването му в реални граници и същия не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ) не би могло да доведе до недопустимост на решението, доколкото произнасянето в диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение е само относно заявеното в исковата молба 3 придобивно основание – наследяване на Л. С. Л.. С оглед разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г., ОСГК на ВКС неотносимо към допустимостта на предявения иск е твърдението за допусната грешка в кадастраната карта.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с довода, че въпреки записването в разписния лист и липсата на данни имотът да е бил включван в ТКЗС, съдът е приел, че същия подлежи на реституция. Соченото основание не е налице, доколкото от една страна необосноваността на тези изводи не може да се констатира само при прочита на въззивното решение, а от друга страна доводите на касаторката касаят съображенията на съда относно имот с идентификатор ***, но не и основания мотив за отхвърляне на иска, а именно, че спорната реална част от имот с идентификатор *** не съставлява част от имота на наследодателя по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката поставя следните въпроси:

1) подлежат ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ недвижимите имоти, които към момента на влизане в сила на реституционния закон са земеделски земи (по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ);

2) какво е доказателственото значение на отбелязването „ТКЗС“, направено в разписния лист към регулационния план и същото обвързва ли съда да приеме за осъществен факта, че имотът е изключен от регулация и включен към земеделските земи на ТКЗС, респ. подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, при липса на други събрани по делото доказателства, че имотът е бил коопериран, одържавен или отнет на друго основание от собственика (по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, че записването в разписния лист има само информативно значение);

3) налице ли е отнемане на даден имот от държавата, а оттам включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, в хипотеза когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация (твърди се противоречие с практиката на ВКС, че изключените от регулация имоти се включват в ТКЗС само, ако е изпълнена процедурата по ПМС 216/1961 г.);

4) длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствени фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните и длъжен ли е въззивния съд да обсъди показанията на всеки един от разпитаните свидетели и да изложи съображения защо приема едните за достоверни, както и да се аргументира защо отхвърля други (поддържа се противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК и чл.

235, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд избирателно се е позовал на констатациите на вещото лице, без да обсъди констатацията, че поземления имот, описан в нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. е отразен с пл. № * и е включен в части от шест парцела по регулацията от 1958 г., сред които и парцели *-* и *-*, записани в разписния лист 4 на името на наследодателя, изключени от регулация през 1959 г., което установява, че тези парцели са част от имота по нотариален акт № 57, том ІV, peг. № 2619, дело № 899/1947 г. и същевременно не е обсъдил противоречивите свидетелски показания относно момента, в който ответникът е оградил имота и съответно, от който момент осъществява владение).