Решение № 3288 от 27.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3288 гр. София, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело № 20231110127906 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано е по искова молба на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр. София, ..., срещу М. Д. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ..., за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1428,11 лева, представляваща главница по Договор за кредит № 741256 от 02.10.2016 г., сключен от ответницата с „Кредисимо“ АД, ведно със законната лихва от 13.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 423,49 лева, представляваща договорна лихва за периода от 10.11.2016 г. до 10.02.2018 г., сумата от 664,76 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 10.11.2016 г. до 23.02.2021 г., сумата от 1566,73 лева, представляваща възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство от 02.10.2016 г., сключен от ответницата с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, сумата от 562,47 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 23.02.2021 г. до 02.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 7585/2023 г. по описа на СРС, 90 състав.

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 422 от ГПК вр. чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца суми по заповед от 20.02.2023 г. на СРС, 90 състав, постановена по реда на чл. 410 от 1

ГПК по гр. д. № 7585/2023 г. Вземането произтича от неизпълнението на Договор за кредит №741256 от 02.10.2016 г., сключен с „Кредисимо“ АД и Договор за предоставяне на поръчителство от 02.10.2016 г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, като последното дружество е изпълнило задълженията на длъжника и така е встъпило в правата на удовлетворения кредитор, като впоследствие вземането е прехвърлено на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. и Приложение № 1 към него, за което според твърденията, изложени в исковата молба, ответницата е била надлежно уведомена.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата М. Д. М. е депозирала писмен отговор на исковата молба, с който заявява, че оспорва исковете по основание и по размер. Оспорва наличието на валидно правоотношение по договор за цесия. Твърди, че страните не са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение, както и че твърдяната заемна сума не е била действително предадена на ответника. Счита, че процесният договор е нищожен поради липса на съгласие, поради нарушаване на разпоредбите на ЗПК, че не се установява начинът и компонентите, от които се формира ГПР по договора, както и че посоченият ГПР се различава от действителната стойност на същия. Твърди недействителност на процесния договор за кредит и с оглед сключения договор за поръчителство с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е първоначалният кредитор и цедент на ищеца - „Кредисимо“ ЕАД, като възнаграждението на поръчителя представлявало скрита печалба за кредитора. Счита за неоснователна и претенцията за лихви, доколкото посоченият в договора лихвен процент противоречал на добрите нрави, нарушавал принципа на добросъвестност между страните и водел до липса на еквивалентност между насрещните престации. На следващо място, оспорва да е страна по договора за предоставяне на поръчителство. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.

235, ал.2 и ал.3 от ГПК, установи следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 7585/2023 г., 90 с-в, по описа на Софийски районен съд, н а 10.02.2023 г. по електронна поща ищецът „АПС 2

БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал против М. Д. М., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, за сума в размер на 1428,11 лева, представляваща главница по Договор за кредит № 741256 от 02.10.2016 г., сключен от ответницата с „Кредисимо“ АД, ведно със законната лихва от 13.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 423,49 лева, представляваща договорна лихва за периода от 10.11.2016 г. до 10.02.2018 г., сумата от 664,76 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 10.11.2016 г. до 23.02.2021 г., сумата от 1566,73 лева, представляваща възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство от 02.10.2016 г., сключен от ответницата с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, сумата от 562,47 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 23.02.2021 г. до 02.03.2021 г.

За претендираната сума по ч.гр.д. № 54237/2020 г. е издадена заповед от 20.02.2023 г. на СРС, 90 състав, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр. д. № 7585/2023 г. срещу длъжника, който в срока по чл. 414 от ГПК, е депозирал възражение по реда на чл. 415 от ГПК, поради което съдът му е дал указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за депозиране на иск за установяване на вземането му, което обосновава интереса от предявяване на настоящия иск за горепосочената сума, представляваща и исковата претенция по настоящото дело.

От приложените писмени доказателства е сключен Договор за кредит № 741256 от 02.10.2016 г., м е ж д у "Кредисимо" ЕАД и ответника, като дружеството се задължило да предостави на ответника заем в размер 1 500 лв., със срок на връщане на заема 16 месеца, а връщането на кредита било уговорено с краен падеж 10.02.2018 г., видно от уговорките в Приложение № 1 към процесния договор за кредит. Уговорен е годишен лихвен процент в размер на 41.24 % и годишен процент на разходите в размер на 50%. Общият размер на всички плащания е 1 975.04 лв. Договорът е сключен при Общи условия, приложени на л. 15 – 34 от делото.

От представения договор за поръчителство от 02.10.2016 г., сключен между АЙ ТРЪСТ ЕООД, като поръчител и длъжника М. Д. М., ищцовото дружество се задължило да отговаря пред кредитора "Кредисимо" ЕАД, с когото също е налице сключен договор за поръчителство от 02.10.2016 г., при условията на солидарна отговорност за задълженията на длъжника при месечно възнаграждение в размер на 1 500 лв.

3

Видно от разписка за извършено плащане на л. 329 от делото кредиторът е платил на длъжника на 02.10.2016 г. уговорената сума на кредита в размер на 1 500 лв.

За установяване на останалите твърдения на ищеца е било допуснато изслушване на СТЕ, но поради неосигуряване на съдействие от страна на ищеца за извършването й, определението за допускане на експертизата е било отменено.

Приет като писмено доказателство е и договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. и Приложение № 1 към него /л. 380 от делото/, с което е прехвърлено и вземането на ответницата М. Д. М., за което според твърденията, изложени в исковата молба, ответницата е била надлежно уведомена, но по делото липсват данни писмото в тази насока от 30.03.2021 г. да й е връчено.

Видно от счетоводна справка /л. 330 от делото/ за клиент М. Д. М. между дружествата "Кредисимо" ЕАД и АЙ ТРЪСТ ЕООД е налице прихващане на 23.02.2021 г. на сумата от 2 516.36 лв. като същата е прехвърлена от поръчителя на кредитора.

От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Според разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство.

Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според ал. 2 заемателя дължи лихва само е уговорено писмено.

Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретният казус съдът намира за установено от горепосочените писмени доказателства, че "Кредисимо" ЕАД е кредитор по Договор за кредит № 741256 от 02.10.2016 г., а ответникът е заемополучател.

Съдът намира, че кредиторът "Кредисимо" ЕАД е предоставил заемната сума в размер на 1 500 лв., която е била усвоена еднократно от страна на последния, което е видно от разписка за извършено плащане от 02.10.2016 г.

4

От горецитираната счетоводна справка /л. 291 от делото/ за клиент М. Д.

М. между дружествата "Кредисимо" ЕАД и АЙ ТРЪСТ ЕООД е налице прихващане на 23.02.2021 г. на сумата от 2 516.36 лв. като същата е прехвърлена от поръчителя на кредитора, т.е. поръчителят е изпълнил задължението на длъжника, за който няма данни, а и твърдения да е платил дължимите суми.

Ищецът „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е установил твърденията си, че е цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. и Приложение № 1 към него /л. 380 от делото/, с което е прехвърлено и вземането на ответницата М. Д. М., но не е доказал твърденията, изложени в исковата молба, че ответницата е била надлежно уведомена за цесията.

На следващо място съдът намира, че за преценка на основателността на иска, следва да разгледа направените възражения на ответника за нищожност на договора за кредит и договора за поръчителство.

Съдът намира, че сключеният между ищеца и кредитора Договор за кредит № 741256 от 02.10.2016 г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР 50.00 %. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на обезпечение, сключен от потребителя с АЙ ТРЪСТ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на 5 кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на АЙ ТРЪСТ ЕООД по процесния договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил завишен до размер на 88.27 %, като предвиденото възнаграждение на поръчителя надвишава и повече от четири пъти уговорената между страните възнаградителна лихва.

Оттук и със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, което е уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат (заобиколят) ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.