Определение № 2484 от 13.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2484 гр. София, 13.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002103155 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. В. В. срещу решение № 1492 от 13.03.2025 г. по в.гр.д.№ 6107 от 2024 г. на Софийския градски съд, ГО, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 19414 от 24.11.2023 г. по гр.д.№ 21034 от 2022 г. на Софийския районен съд, 55 състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 3533 от 27.02.2024 г. С това решение първоинстанционният съд е допуснал до делба апартамент, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], ет.***, ап.*** между Ц. В. В. и В. А. Ц. при следните квоти: 7/12 ид.ч. за Ц. В. и 5/12 ид.ч. за В. Ц..

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 2 от 1967 г. и решение № 78 от 1973 г. на ОСГК на ВС.

2. След изтичане на срока, предвиден в чл.79 ЗС, в който едно лице демонстрира владение 1 си категорично и необезпокоявано от когото и да било, включително и от другия съсобственик, автоматично ли се придобива правото на собственост на това основание върху идеалната част на съсобственика ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 17 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 2923 от 2016 на ВКС, ГК, II г.о.

3. Ако упражняващият фактическа власт върху имота съсобственик извърши действия, с които надхвърли обикновеното ползване на този имот и тези действия се възприемат от другия съсобственик, който не им се противопоставя с посесорни искове и не препятства упражняването на фактическата власт върху имота, това сочи ли на промяна на намерението за своене от страна на владелеца ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Извършените подобрения в имота- ремонти, плащането на разноските за поддръжка на имота и задълженията към данъчните служби за целия имот и други подобни от съсобственика- владелец на целия имот, без противопоставянето на другия съсобственик, основание ли е да се приеме, че е налице изтекъл срок на придобивна давност, а владението да е протекло необезпокоявано през целия период от време, за който се твърди, че е владян имотът? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

В писмен отговор от 11.08.2025 г. ответницата по жалбата В. А. Ц. оспорва жалбата. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по дело за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с предявен от В. А. Ц. срещу Ц. В.

В. иск за делба на недвижим имот /апартамент, находящ се в [населено място], район „И.“, [улица], ет.***, ап.***/, съсобствен между тях, според ищцата, по наследство от В. Ц. В. и В. А. В.. За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на този имот до делба, съдът е приел за безспорно установено от представените договор за продажба на жилищен имот от жилищния фонд при МНО от 29.12.1968 г. и акт за женитба № 188 от 1951 г., че процесният апартамент е бил съпружеска имуществена общност между В. Ц. В. и В. А. В. /като придобит на възмездно правно основание по време на брака им/. След смъртта на В. Ц. В. на 19.08.2000 г., удостоверена с удостоверения за наследници № 0012 от 05.01.2021 г. и № 1350 от 12.08.2022 г. на СО- район „Изгрев“, апартаментът е станал съсобствен между преживялата съпруга и двете деца на В.- А. В. Ц.

/баща на ищцата/ и Ц. В. В. /ответник по делото/ при квоти: 4/6 ид.ч. за В. В. и по 1/6 ид.ч. за А. Ц. и Ц. В.. На 17.12.2009 г. е починал и А. В. Ц., като според удостоверение за 2 наследници № 001297 от 25.05.2010 г. е оставил за единствена своя наследница дъщеря си В.

А. Ц.. Тъй като обаче тя се е отказала от наследството на баща си с вписано в особената книга на съда заявление от 11.08.2010 г., притежаваната от А. Ц. 1/6 ид.ч. от апартамента е била наследена от следващата по ред наследница на Ц.- майка му В. В.. След този отказ от наследство В. В. вече е притежавала общо 5/6 ид.ч. от апартамента. След нейната смърт на 20.09.2010 г., удостоверена с удостоверение за наследници № 0150 от 01.02.2023 г. на СОрайон „Изгрев“, тези 5/6 ид.ч. са били наследени по равно от сина й Ц. В. и от дъщерята на по-рано починалия й син А. Ц.- В. Ц.. Така В. Ц. притежава по наследство от баба си В. В.

5/12 ид.ч. от процесния апартамент, а ответникът Ц. В. притежава останалите 7/12 ид.ч.от апартамента /5/12 ид.ч. по наследство от майка си В. В. и 2/12 ид.ч. по наследство от баща си В. В./.

Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за придобиване на процесния имот на основание давностно владение, осъществявано в периода от 19.08.2010 г. до 19.08.2010 г. и от 20.09.2010 г. до подаване на исковата молба през 2022 г. Съдът е посочил, че съсобствеността върху имота е възникнала по силата на наследяване, след смъртта на В. В. на 19.08.2000 г. Това основание за придобиване на собствеността предполагало установяване на съвладение от всички наследнициустановяване на владение върху собствената идеална част от жилището и държане спрямо дела на останалите сънаследници. Поради това съдът е приел, че за да докаже, че е придобил целия процесен имот по давност в периода от 19.08.2000г. до 19.08.2010 г., ответникът Ц. В. е следвало да докаже, че е превърнал държането на чуждите идеални части от имота във владение, което е манифестирал пред останалите съсобственици с действия, отричащи техните права.

От събраните във връзка с това свидетелски показания обаче това не било доказано. На първо място, не било доказано Ц. В. да е осъществявал фактическа власт върху имота в посочения времеви период- 19.08.2000 г. до 19.08.2010 г. Не се споряло, а и от показанията на всички разпитани по делото свидетели се установявало, че до смъртта си през 2010 г. в жилището е живяла майката на ответника и съсобственик В. В.; че ответникът е живял там само до 2001 г., след което се е преместил в[жк]; че след 2001 г. там се нанесла дъщеря му с нейното семейство /съпруг и бебе/, които живели там до 2005 г., когато в жилището при майка си се върнал да живее другият й син А. Ц.; че А. Ц. живял там до смъртта си в края на 2009 г.; че след смъртта на В. В. през 2010 г. жилището известно време било отдавано под наем, а впоследствие там заживял синът на ответника В..

Въззивният съд е приел, че дори и да се приемело, че през периода от 2000 г. до 2010 г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху жилището чрез други лица /чрез майка си, дъщеря си или сина си/, по делото не било установено той да е своил чуждите идеални части от съсобствената вещ през това време. Не била доказана твърдяната от ответника уговорка между наследниците на баща му процесният апартамент да остане само негова собственост.

В тази насока били показанията на свидетеля В. С., който заявил, че апартаментът е наречен за Ц. „от времето на чичо В.“, понеже се очертавало той да ги гледа, но тази констатация на свидетеля била твърде обща, не се основавала на конкретни негови спомени за изказвания 3 или събития, на които да е бил очевидец и по-скоро представлявала субективен извод на свидетеля, който не можел категорично да установи наличието на подобна уговорка. В същия общ смисъл били и показанията на свидетеля Н. Н., който заявил, че от майка си знае, че леля В. е казвала, че това е апартамент за Ц., тоест изложеното не отразявало непосредствени впечатления на този свидетел от изказвания на В. В., а твърденията на свидетеля били опосредени от трето лице и не ставало ясно кога, къде и в какъв контекст са направени посочените изявления от В.. Същевременно в показанията си свидетелят В. С. разказвал за конкретни разговори, които е водел с В. В. във връзка с желанието на последната да прехвърли своя дял от апартамента на друго лице- сина на ответника и неин внук В.. Свидетелят й обяснил какво трябва да направи, но тя така и не осъществила намерението си да се разпореди с имота, тъй като не успяла да се снабди с четливо копие от договора за продажба на имота от МНО. Този свидетел е разказал и за разговор с ответника Ц. В., при който ответникът потвърдил, че „апартаментът не е наш, защото нямах време да извадя нов договор“. Изложеното ясно доказвало, че приживе майката В. В. се е считала за собственик на жилището, в което е живеела- след като е искала да прехвърли дела си на внука си, то несъмнено владение върху нейните идеални части от имота е осъществявала именно тя, а не синът й Ц., който през това време дори не е обитавал апартамента. В същия смисъл били и показанията на свидетеля А. А., който разказал, че е живял в жилището заедно с жена си М. В. /внучка на В. В. и дъщеря на ответника Ц. В./ за няколко месеца, като разрешение за това са получили от В. В., която им дала ключ, а ответникът Ц. В. не е имал стая там и идвал само на гости. Изложеното не се опровергавало от показанията на М. В., която е твърдяла, че баба й винаги й е казвала „този апартамент е ваш, правете си ремонти“.

Подобно изказване не показва ясна воля на В. В. да предаде владението върху собствения си дял от апартамента на конкретно друго лице, в частност на ответника Ц. В.. Дори и да се приеме, че приживе тя не се е считала за собственик на жилището, не ставало ясно към кое конкретно лице от семейството на ответника е искала да прехвърли владението си, респективно дали е възприемала всички членове на това семейство като владелци на собствената й идеална част от имота.

На следващо място съдът е приел, че по делото е безспорно установено от показанията на свидетелите А. М. и А. А., че след смъртта на баща й в края на 2009 г. ищцата В. Ц. е получила от ответника Ц. В. сумата 10000 лв. за дела на баща й от наследствения апартамент, срещу което тя се е отказала от наследството му. Изложеното изключвало възможността към датата на смъртта на брат му А. в края на 2009 г. ответникът Ц. В. да е своил неговия дял от съсобствения имот- след като е възприемал ищцата като наследник, придобил идеална част от жилището след смъртта на баща си, то несъмнено Ц. В. не е считал себе си за собственик на тази част от жилището и затова е предложил определена парична сума на ищцата, за да се откаже тя от наследствената си квота. В тази връзка без значение, според съда, били показанията на свидетеля Н., който разказал, че приживе е посещавал А., за да гледат заедно спортни предавания, и последният му споделял, че жилището е на брат му. Съдът е посочил, че за доказване на давностно владение ирелевантно е отношението на собственика към вещта. От значение е намерението на владелеца да 4 придобие тази вещ, а в случая Ц. В. не е възприемал себе си като собственик на наследената от брат му А. идеална част от имота и следователно приживе на брат си не е превърнал държането й във владение.