Решение № 130 от 17.06.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. Враца, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Евгения Г. Симеонова

Катя Н. Гердова при участието на секретаря Милена Й. Софронова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно гражданско дело № 20261400500151 по описа за 2026 година Въззивното дело е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от "София Франс Ауто" АД - гр.София против решение №203/23.12.2025 г. на Районен съд-Мездра, постановено по гр. дело № 102/2025 г., с което предявеният от жалбоподателя иск срещу С. Т. Т.-П. от гр. Враца за сумата от общо 609,23 лв., представляваща неплатени данъци за предоставено ползване на л.а. "Пежо" за периода 2020-2024г., е бил отхвърлен като неоснователен В жалбата се твърди, че решението на РС-Мездра е неправилно и необосновано. Излагат се доводи, че неправилно районният съд е приел, че ищецът не може да претендира исковата сума на договорно основание, поради недоказаност на твърденията му за съществуващо между страните валидно правоотношение по договор за финансов лизинг. Поддържа се, че районният съд е направил грешна интерпретация и оценка на доказателствата, тъй като по делото е бил представен договора за лизинг, който обвързва страните и в който е предвидено задължение за ответника да заплаща данъка за МПС.

Счита извода на съда, че задължението за данък МПС е било относимо само до срока на договора до 23.03.2008 г. по Лизингов договор № 30530/23.03.2006 г., за необоснован и в несъответствие с тълкуването на договорната клауза за данък (раздел IV, т. 7.4 от договора) и на фактите по делото, че МПС не е върнато и ответникът продължава да го държи/ползва.

В жалбата се твърди също, че районният съд е достигнал до противоречиви заключения, тъй като е отхвърлил иска, макар да е приел, че 1 жалбоподателят е заплатил данъка МПС за процесния период.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен в цялост, като се присъдят и направените по делото разноски. В условията на евентуалност се иска претенцията да бъде уважена на приложимото извъндоговорно основание, произтичащо от установените факти за платен данък за вещ, държана от ответника.

Препис от въззивната жалба е бил връчен на въззиваемата страна С. Т. Т., чрез адв. В. Ч. от АК-Враца, като в законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.

Въззиваемата поддържа, че доводите във въззивната жалба са общи и абстрактни, а искането въззивният съд да се произнесе на извъндоговорно основание е недопустимо, доколкото такъв иск не е бил предявен, а изменение на иска по основание пред въззивната инстанция също е недопустимо.

Развиват се доводи, че договорът за лизинг е прекратил действието си с изтичането на срока му, а въззиваемата не владее или държи автомобила и не знае къде се намира той. Посочва, че тъй като с изтичането на срока на договора отпада задължението на лизингодателя да предоставя вещта за ползване на лизингополучателя, то отпадат и задълженията на самия лизингополучател.

Пред настоящата инстанция не са събирани доказателства.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря на изискванията по чл.

260 и чл. 261 от ГПК.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Мездра е бил сезиран с предявен от „София Франс Ауто“АД-гр.София, иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, против С. Т. Т.П. от гр.Мездра, за сумата от 609,23 лв., представляваща неплатен данък МПС за периода 2020-2024 вкл., дължим за отдадено по силата на сключен между страните договор за лизинг №30530/23.03.2006г. Претендира се присъждането и на законната лихва върху главницата, считана от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за лизинг №30530/23.03.2006г., по силата на който на ответницата било предоставено право да ползва л.а.“Пежо 407 ST SPORT 2.0HDI/136 FAP AUTO, с ДК№СА***АС. Посочва се, че с договора ответницата поела задължение да заплаща и данъка МПС по ЗМДТ за срока на договора, но задължението не е изпълнено за периода 2020г.-2024г. Твърди се също, че ответницата многократно е била поканена да заплати задълженията си, но без резултат, а автомобилът не е върнат и до днес.

В срока по чл.131 от ГПК ответника С. Т. Т.-П. е подала писмен отговор, с 2 който оспорва иска. Поддържа, че липсва основание за търсене на договорна отговорност, тъй като лизинговият договор е прекратил действието си с изтичането на срока му на 29.03.2008г. Посочва, че автомобилът не се намира при нея от 16 години. В условията на евентуалност прави възражение за погасяване на вземанията да данък МПС за 2020г. и 2021г. Настоява за отхвърляне на предявения иск.

При така подадените искова молба и отговор, в производството пред районния съд са били събрани писмени доказателства, въз основа на които, с обжалваното решение РС-Мездра е отхвърлил иска, като неоснователен.

Изложил е мотиви, че се претендира данък МПС за период след изтичане на срока на договора за лизинг, поради което исковата сума не може да се търси на договорно основание.

Въззивната инстанция споделя направените от районния съд фактически и правни изводи и намира, че решението му е постановено при правилно приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на основание чл.272 ГПК се присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основните оплаквания в жалбата са свързани с това, че според жалбоподателя районният съд неправилно е приел за недоказано съществуването на валидно правоотношение по договор за финансов лизинг за периода, за който се претендира данък МПС и погрешно е тълкувал разпоредбата на т.7.4 от раздел ІV на договора.

Видно от представения от ищеца договор за лизинг № 30530/23.03.2006г., сключен между „София Транс Ауто“АД, в качеството му на лизингодател и С.

Т. Т.-П., в качеството й на лизингополучател, ищецът предал на ответницата в държане и за ползване лек автомобил марка "Пежо", модел: 407 ST SPORT 2.0HDI/136 FAP AUTO, шаси VF36DRHRJ21443846, с ДК № СА***АС, срещу поето от ответницата насрещно задължение да заплати лизинговата цена от 25 712,83 евро, на общо 325 вноски, първата от които в размер на 3813,30 евро, платима в деня на сключване на договора, а останалите 24 равни вноски, всяка от които от 912,48 евро, платими ежемесечно до 5-то число на месеца, считано от 05.04.2006г до 05.03.2008г. (раздел ІV от договора, т.1-5). С разпоредбата на т.7 от раздел ІV на договора ответницата се задължила също така да заплати и следните суми: 1/ за регистрация на лизинговото имущество;

2/ за маркировка на автомобила и нейното подновяване в срока за договора;

3/за застраховане на лизинговото имущество за срока на договора; 4/ за данък МПС по ЗМДТ. Съгласно разпоредбата на т.1, раздел V, договорът бил сключен за срок от 24 месеца, считано от датата на подписване на приемопредавателния протокол за предаване на автомобила. Копие от приемопредевателният протокол е представено по делото и от него е видно, че автомобилът е бил предаден на ответницата на 29.03.2006г. Между страните не се спори, че след изтичането на срока на договора автомобилът не е върнат 3 на лизингодателя и правото на собственост върху него не е прехвърлено на ответницата. Не се спори също така, че ответницата не е заплатила на ищеца данъка МПС по ЗМДТ за 2020-2024г.

Така сключеният между страните договор има характеристиките на договор за оперативен лизинг, с изтичането на срока на който лизингополучателят има задължението да върне вещта-чл.345, ал.1 от ТЗ.

Доколкото съгл.чл.345, ал.1 от ТЗ лизингополучателя има и задълженията на наемател по чл.232 от ЗЗД, то за срока на лизинговия договор той е длъжен да заплаща лизинговата цена, както и разходите, свързани в ползването й. Както при договорите за наем, така и при договорите за оперативен лизинг вещта, предмет на договора, се отдава за ползване за определен период от време, поради което и задълженията по чл.232, ал.2 от ЗЗД, вр.с чл. 345, ал.1 от ТЗ са ограничени за срока, за който е сключен договора и това следва от общото правило на чл.20а от ЗЗД. В правната теория и практика няма спор, че изтичането на срока на договора е абсолютно основание за неговото автоматично прекратяване, без да е необходимо изрично волеизявление на страните, като с прекратяването на договора автоматично отпадат и задълженията на страните, които не са възникнали по време на действието му.

Изхождайки от последното правило, въззивният съд приема, че щом като страните не са договорили изрично, че данъкът МПС се дължи от лизингополучателя до момента на връщане на автомобила, то разпоредбата на т.7.4 от раздел ІV на договора следва да се тълкува единствено по начин, че заплащането на данъка от лизингополучателя, като форма на изпълнение на договорно задължение, се дължи единствено за срока, за който договорът е сключен.

В разглеждания случай договорът е прекратил действието си на 29.03.2008г. с изтичането на договорения срок, поради което след тази дата на договорно основание ответницата не дължи заплащане на данък МПС. За периода 2020г.-2024г. облигационно отношение между страните вече не е съществувало, поради което ответницата би могла да дължи заплащането на данъка на друго основание, но не и въз основа на договора за лизинг.

Съществуването на друго основание не е наведено от ищеца с посочване на конкретните факти и обстоятелства, относими към такова основание.

Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните. За ищеца принципът на диспозитивното начало се осъществява чрез подаването на исковата молба и изпълнението на задължението му по чл.127, ал.1, т.4 от ГПК да изложи обстоятелствата, на които се основава иска, докато за ответника този принцип се осъществява чрез отговора на исковата молба, в който следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на 4 които те се основават.

В случая в исковата молба ищецът ясно се позовава на твърдения за неизпълнение на договорно задължение, при което районният съд правилно е квалифицирал и разгледал предявеният иск като такъв по чл.79, ал.1 от ЗЗД (прецизната квалификация е чл.232, ал.2 от ЗЗД, вр.с чл. 345, ал.1 от ТЗ, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД). С оглед наведените от ответника с отговора по чл.131 от ГПК възражения, ищецът е разполагал с възможността по чл.214, ал.1 от ГПК да измени основанието на иска си в срок до първото съдебно заседание пред първата инстанция, но тъй като не е сторил това, то правилно районният съд е разгледал иска на предявеното договорно основание и правилно го е отхвърлил. Изменение на иска пред въззиввната инстанция не е допустимо, а доколкото с исковата молба не са изложени фактически твърдения, които да обуславят извод, че искът е предявен на извъндоговорно основание, то и евентуалното искане на жалбоподателя за произнасянето на такова основание не е допустимо.

Така изложените съображения дават основание на въззивния съдебен състав да приеме, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение на РС-Мездра е допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди.

Независимо от изхода на спора, съдът не е сезиран с искане за разноски от въззиваемата С. Т., поради което такива не следва да бъдат присъждани.