Решение № 195 от 11.05.2021, Районен съд - Търговище

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Търговище , 11.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VII СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Боряна С. Петрова при участието на секретаря Валентина И. Войникова като разгледа докладваното от Боряна С. Петрова Гражданско дело № 20213530100007 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл.124 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗС.

Ищецът твърди в исковата си молба, че с ответника са наследници на А.А.П. /А.А.

П./, който е техен дядо. През 1985 година дядо им е бил признат за собственик на поземлен имот с пл.№ 268, в кв.11, за който по плана на с. В., общ.Търговище са отредени У. X.286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с построените в него къща и стопански постройки и У. XV-286, в кв.11 с площ от около 1 000 кв.м. През 1993 година дядото на страните, заедно с трите си деца, продават на Н.М. А., който също е внук на общия наследодател, У. X.-286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с построените в него къща и стопански постройки. Твърди, че Н.М. А. владее имота до края на 2003 година, когато го продава на ищеца за сумата от 800 лв. и една крава. Продажбата не е оформена в предвидената нотариална форма, но от тогава е установил владение върху имота.

Извършил е ремонт на къщата и до момента упражнява фактическата власт върху имота за себе си. През годините никой не е оспорвал правата му върху имота. Установил, че ответникът през месец октомври 2020 година се е снабдил с нотариален акт за собственост на процесния имот. Поради горното ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че е собственик на У. X.-286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с построените в него къща и стопански постройки, както и на основание чл.537, ал.2 от ГПК, да отмени нотариален акт за собственост № 27, том III, на нотариус с рег.№ 223, с район на действие РС-Търговище, с който ответникът е признат за собственик на имота, на основание давностно владение.Претендира и разноски в настоящото производство.

Ответникът оспорва предявеният иск. В отговора на исковата молба ответникът 1 заявява самостоятелни права върху процесния имот, основани на изтекла в негова полза придобивна давност, признати със съответния нотариален акт. Дядо му е продал на сина си М. А., който е баща на ответника, през 1985 година, У. XV-286, в кв.11. Там баща му е построил къща, в която се установил да живее, а той заедно с дядо си е останал да живее в старата къща, която е в другата част на имота. Твърди, че ищецът никога не е живял за дълго в имота, а от време на време и то когато е бил дете. Налагало се е заедно с майка му да бъдат приютявани в този имот, за да бъдат спасени от агресията на баща му спрямо тях. Поради това моли иска да бъде отхвърлен.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Видно от приложеното по делото удостоверение за наследници, страните са наследници на А.А.П., б.ж. на с.В.. Те са негови внуци, като ищецът е син на неговата дъщеря К. А.а М., а ответникът е син на неговия син- М. А. А.. Дядото на страните назад във времето е носил българските имена А.А. П.. Ищецът е носил имената С.К.Я.. С нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност, № 37, том 1, дело № 91/85 година на РСТ, на 12.03.1985 година, наследодателят на страните А.А. П. е признат за собственик на дворно място с площ от около 2 074 кв.м., в с.В., представляващо дворище с пл.№ 286, за което са отредени два парцела: парцел X.-286, в кв.11, с площ от 1 339 кв.м., заедно с построените в него къща и стопански постройки, с неуредени сметки по регулация и парцел XV, в кв.11 с площ от около 1 000 кв.м., с неуредени сметки по регулация. На същата дата 12.03.1985 година А.А. П. и съпругата му продават на сина си М. А. А. парцел XV-286, в кв.11 с площ от около 1 000 кв.м., с неуредени сметки по регулация, в с.В..

С нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание давностно владение № 27, том III, , дело № 299/20 г., по описа на нотариус с рег.№ 223, с район на действие РС-Търговище, на 23.10.2020 година, ответникът А. М. А. е признат за собственик на част от поземлен имот с пл.№ 268, в кв.11, за който по плана на с. В., общ.Търговище е отреден У. X.-286, в кв.11, с площ от 1 280 кв.м., заедно с построените в него къща и стопански постройки.

По делото е приложен и договор от 10.03.1993 година, по силата на който А.А.П., Ф.А.П., М. А. А. и К. А.а М. продават на Н.М. А., наследнически имот, състоящ се от къща, сайвант и дворно място от около 1 декар, за сумата от 20 000 лв. Къде се намира имота, предмет на договора, страните не са посочили.

В хода на производството за установяване на твърдените от страните факти, бяха събрани гласни доказателства- показанията на свидетелите Х. Я., С.М., С.М. и В.П., сочени от ищеца, както и показанията на свидетелите М. А., Ю. А.а и Н.Х., сочени от ответника.

От показанията на свидетелите, сочени от ищеца се установява следното:

Процесният имот е бил собствен на дядото на страните. Ищецът заедно със 2 фактическата му съпруга-свидетелката С.М., са се нанесли в този имот през 2001 година, преди да се роди първото им дете. Нанесли се там да живеят, тъй като преди това същата година ищецът е купил имота от друг наследник, Н. А., като е смятал, че всъщност имота е негов. Така наречената продажба се е осъществила устно, като ищецът не е разполагал с цялата сума и е доплатил като е предал в собственост на продавача животно- теле. От тази година ищецът установява владение върху имота и предприема действия по ремонтирането му. Имота е бил в много лошо състояние, не е бил захранен с електричество, не е имало прокарана вода. Никой от останалите наследници тогава, не е възразил и не се е противопоставил на владението, установено от ищеца. В този имот са се родили децата му, там е живяло семейството му. Това владение продължава и към момента, независимо от това, че през 2008 година ищецът е заминал да работи в друга държава. В имота са останали първо неговата съпруга с децата, а след като и тя заминала да работи заедно с ищеца, неговата майка се е преместила в имота, но само за да отглежда децата им. В селото, където се намира имота и където преимуществено живее ищеца, е известно, че тази къща е негова, като до есента на 2020 година никой друг не е заявявал собствени права по отношение на имота, не е оспорвал правата на ищеца. През годините, прибирайки се в България ищецът е отсядал при децата си в този имот. Сега когато цялото му семейство е в чужбина, той не е прекъсвал владението си и отново отсяда в имота си когато се прибира. Към момента неговия брат постоянно живее там, но това е със съгласието и знанието на ищеца. С действията си през годините ищецът е демонстрирал собственическо поведение по отношение на имота.

Владението дори и към момента не му е прекъсвано или отнемано. В същото време ответникът повече от 20 години не живее в селото, камо ли в процесния имот. Той никога не е осъществявал фактическа власт върху имота и то с намерението да го свои.

Свидетелите Х. Я.- роднина на ищеца по съребрена линия шеста степен и С.М.- негова фактическа съпруга, биха могли да имат интерес от изхода на спора в полза на ищеца.

Предвид добросъвестността и волята на тези свидетели да кажат истината, като и преценявайки и съпоставяйки показанията им с показанията на другите незаинтересовани свидетели на ищеца, съгласно чл. 172 ГПК, съдът приема, че показанията им са достоверни и въпреки заинтересоваността им от спора, тези свидетели са възприели вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвеждат добросъвестно в показанията си. Именно поради това и следва да бъдат кредитирани.

По отношение показанията на свидетелите М. А., Ю. А.а и Н.Х., съдът намира следното: И тримата свидетели са в много близки родствени връзки с ответника.

Първите двама са негови родители, а третия е съпруг на негова сестра. Съгласно показанията на тези свидетели, спорния имот е бил на общия наследодател А.П.- дядо на страните. Това всъщност са единствените факти, които се потвърждават и от двете групи свидетели. По-нататък в показанията си свидетелите на ответника твърдят че ищецът никога не е живял в този имот. Назад в годините преди повече от 20 години, майката на ищеца е била приютявана в този дом, защото е била обект на домашно 3 насилие от страна на съпруга и. Когато това се е случвало, а то се е случвало твърде често, майката на ищеца, той и неговия брат са отсядали и са живеели в тази къща. По думите на свидетелите, първия от тях М. А., ги е прибирал в тази къща, за да ги спаси от насилието, но те никога на са владели имота като свой. Това се е случвало когато ищецът е бил все още дете. В същото време, свидетелят А. твърди, че децата на ищеца са се родили в тази къща, а съпругата му свидетелката Ю. А.а пък твърди обратното, че децата на ищеца не са се родили в този дом и никога не са живели там. Самите свидетели макар и съпрузи и като такива би следвало да имат еднакво възприятие за такива факти, се разминават в показанията си. Но пък не се разминават в твърденията си, че имотът е бил на дядото на страните, а в последствие е станал техен и те са се разпореждали както намерят за добре с имота. Поради това го оставили на ответника, а новата къща, която построили в същия двор, оставили на другия си син Н., за когото се твърди, че е продал имота на ищеца. Третия сочен от ответника свидетел Хюсменов също свидетелства, че ищецът заедно с неговата майка са живели от време на време в тази къща, но това се е случвало когато е бил дете. В последствие когато пораснал и се оженил, не е живял там, той си имал друг имот в селото. Процесуалния закон и практиката на ВКС, не предвижда забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.

Съдът обаче е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), паметови и интелектуални способности на свидетеля, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си и не на последно място волята на свидетеля да каже истината. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. В тази насока са 4

Решение №312/11.01.2018г. по гр.д.№191/2017г. на четвърто ГО на ВКС; Решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д.№4004/2014г. на ВКС; Решение №159 от 22.02.2016г. по т.д.

№1871/2014г. на второ ТО на ВКС; Решение №141/11.10.2019 по дело №3719/2018 на ВКС, ГК, I г.о. Отчитайки именно поведението на свидетелите на ответника в съдебна зала и непосредствените впечатления, които те създадоха, тяхната предубеденост и способността им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат, и преди всичко волята им да кажат истината относно значимите за процеса факти, съдът намира, че не следва да бъде постановен съдебният акт въз основа на показанията на тези свидетели. Възприятията им за релевантните по делото факти, с оглед заинтересоваността им, възрастта и интелектуалните им способности, сочат че пресъздават фактите във вреда на ищеца и в изключителна полза на ответника, но не и в полза на действителното положение и не отговарят на действителното фактическо положение. Въз основа на изложеното съдът не може да кредитира тези показания.