Решение № 35 от 09.06.2025, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Бургас, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско дело № 20252001000062 по описа за 2025 година

С решение № 302 от 29.11.2024 година, постановено по търг. дело № 467/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас, допълнено с определение № 1149 от 27.12.2024 година, „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: град Бургас, ж. к. „Победа“, ул. „Генерал Владимир Вазов“ № 3, представлявано от изпълнителния директор Цв. М., е осъдено да заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: община Несебър, град Несебър, п.к. 8230, ТК „Слънчев бряг“, представлявано от изпълнителния директор С. Ен., сумата от 611 765 лева, представляваща обезщетение за ползването след прекратен договор за наем от 08.03.2005 година на водопроводната мрежа и съоръженията на територията на к. к.

„Слънчев бряг“, източна част, за периода 01.01.2022 година - 31.12.2022 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 13.11.2023 година до окончателното изплащане, като е отхвърлена претенцията за разликата над 611 765 лева до претендираните 640 000 лева, ведно със законната лихва върху разликата, както и сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.05.2023 година до датата на предявяване на иска – 13.11.2023 година. Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, чрез адв. Р. И. - САК, с адрес за връчване: град София 1463, ул. „Д-р Христо Стамболски“ № 3, ет. 2, в която се обосновават съображения за неговата неправилност. Обосновава се липса на основания за уважаване на иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД поради присъждането на обезщетение за вещи извън предмета на този иск. Твърди се, че в 1 договора за наем и в петитума на иска липсва индивидуализация на наетите вещи.

Претендира се ограничаване предмета на наемния договор по териториален признак, както и че същият не се отнася до предмети, несъществували към момента на сключването му.

Изразява се позиция, че в процесния период ВиК Бургас не ползва /държи/ движими, недвижими вещи и съоръжения, собственост на ищеца, а само такива, предоставени му от областната и общинската администрация на основание договор от 25.02.2016 година между него и „Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ. Твърди се, че представената от насрещната страна и оспорена от въззивника справка за ДМА е частен писмен документ, който не доказва кои са вещите, предмет на наемното правоотношение, ползвани от въззивника след прекратяване на договора за наем въпреки противопоставянето на наемодателя, както и че посочените в справката активи се намират именно на територията на к. к. „Слънчев бряг“. Оспорва се възможността на ищеца - въззиваем реално да получи ползи в присъдения от съда размер като експлоатира лично или чрез трето лице процесната ВиК мрежа. Изразява се несъгласие с присъденото обезщетение за забава на кредитора и се сочи, че същата не настъпва еднократно. Според въззивника, с оглед териториалния признак на наемния договор по делото са били предявени два различни иска при условията на главно обективно съединяване. Твърди се, че претендираното обезщетение многократно надхвърля уговореното в договора и се сочи, че силата на пресъдено нещо по предходните съдебни спорове между страните не се разпростира върху размера на обезщетението за отделните периоди. Сочи се, че в наемния договор наемната цена е определена като 50% от рентабилността само на питейната вода, а претенциите на насрещната страна обхващат 50% от рентабилността на трите услуги: доставка на питейна вода, отвеждане на отпадните води и пречистване на отпадните води. Инвокира се нищожност на процесния договор като противоречащ на закона, тъй като негов предмет е пораждане на наемно правоотношение относно вещи извън гражданския оборот. Изисква се произнасяне от страна на съда по наведените доводи за нищожност и се твърди противоречие на обжалваното съдебно решение с ТР № 1/2020 година на ОСГТК на ВКС от 27.04.2022 година.

Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне предявените искове в цялост.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Слънчев бряг“ АД, чрез адв. М. К. - БАК и адв. М. С. - БАК, двамата с адрес за връчване: град Бургас, ул.

„Гладстон“ № 1, вх. Б, ет. 1, с който същата се оспорва като неоснователна. Според въззиваемото дружество е недопустимо въззивникът да се позовава на нищожност на наемния договор. Във връзка с това се сочи влязлото в сила решение № 184/12.01.2018 година по търг. дело № 24/2017 година на ВКС, II т. о между страните. Като ирелевантни се разглеждат наведените във въззивната жалба доводи, че наетият обект е публична държавна собственост и наемодателят не е имал право да го отдава под наем. Изтъква се, че наемният договор има чисто облигационно действие между страните, което не зависи от вещноправния статут на имота и наличието на чужди права върху него. По отношение 2 изложените аргументи за липса на индивидуализация се сочи, че процесното ползване обхваща един комплекс от вещи, функциониращи като система. Акцентира се върху целта на договора, а именно - извършването на водоснабдяване на територията на к. к. „Слънчев бряг“ - изток и се твърди, че предметът на договора е определен и определяем. Твърди се, че мрежата на „Слънчев бряг“ АД не е публична общинска собственост и се сочи чл. 19, ал. 1, т. 4 от ЗВ. Аргументира се липса на проведено насрещно доказване от страна на въззивника.

Изтъква се, че съдът е присъдил обезщетение в съответствие с представеното, прието и неоспорено от страните експертно заключение по отношение на средния пазарен наем.

Твърди се, че въззивникът е оспорил само справката за ДМА, но не и самите счетоводни записвания на конкретни ДМА в баланса на въззиваемия. Сочи се също, че експертното заключение по делото е извършвало изчисленията си на база сравнение между счетоводствата на страните и представения договор с АВиК Бургас, като съвпадащите ДМА са били извадени от сметките и не са формирали крайните изводи по стойности. Настоява се, че страните по настоящото производство са обвързани със сила на пресъдено нещо по валидността на договора от съдебните актове по изброени предходни дела между тях.

Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение.

Претендират се разноски.

Постъпила е и частна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, чрез адв. Р. И. САК, срещу определение № 1149/27.12.2024 година, постановено по делото. Твърди се, че присъдената на „Слънчев бряг“ АД сума в общ размер на 37 983.73 лева е формирана от сбора на присъдените суми за адвокатско възнаграждение, държавна такса и депозити за експертизи и вещи лица, поради което необосновано и неправилно с обжалваното определение съдът е присъдил допълнително сумата от 26 413.82 лева, представляваща разноски за държавна такса и възнаграждения на вещи лица.

Моли се за отмяна на обжалваното определение.

По частната жалба е постъпил отговор от „Слънчев бряг“ АД, чрез адв. М. С. - БАК, в който се твърди, че представеният пред първата инстанция списък за разноски е включвал сумите от 26 480 лева - държавна такса, 1 700 лева - депозити за експертизи и 48 000 лева с ДДС - за адвокатско възнаграждение, като съдът е уважил направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и е намалил сумата на 37 476 лева.

Впоследствие, обаче е присъдил общо сумата от 37 983.73 лева, включваща адвокатско възнаграждение, държавна такса и депозити за експертизи и вещи лица, която надлежно е била изменена с обжалваното определение. Освен неоснователност, се претендира и недопустимост на частната жалба поради липса на своевременно направено искане за изменение на решението в частта за разноските.

Моли се за оставянето й без разглеждане, респективно за отхвърлянето й като неоснователна.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за 3 редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК, Апелативен съд - Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По отношение на наведените в жалбата съображения за неговата неправилност, Бургаският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства поединично и в тяхната съвкупност и съобрази и разпоредбите на закона, намира следното:

Установява се от представените към исковата молба доказателства, че на 08.03.2005 година между страните в настоящото производство е бил сключен договор със срок на действие до 31.12.2005 година, по силата на който ищцовото дружество е предоставило водопроводната и канализационната си мрежа и съоръженията към нея за ползване на ответното срещу заплащане на наемна цена в размер на 50% от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на дружеството-ищец. На основание чл. 11, раздел V срокът на договора е бил удължаван до 31.12.2008 година.

С писмо изх. № И94-00-283/09.12.2008 година ищецът е уведомил ответника, че прекратява взаимоотношенията между тях, произтичащи от договора от 08.03.2005 година и същевременно му е отправил предложение за сключване на нов договор, с начало на действие - 01.01.2009 година, както и нова по размер наемна цена. Последният го е уведомил с писмо № 13413 от 06.01.2009 година, че не приема така направеното предложение за сключване на нов договор. С писмо от 02.02.2010 година ищецът е поканил ответника да му заплати там посочената сума, дължима за осъщественото от него ползване на водопроводната и канализационна мрежа за периода от 01.01.2009 година до 31.01.2010 година.

Налично е, също така, удостоверение от 28.03.2018 година, издадено от Община Несебър, в което е посочено, че същата не възразява и е съгласна ответното дружество да експлоатира и поддържа пречиствателната станция и всички други съоръжения на техническата инфраструктура на В и К мрежите, които съгласно ЗОС, ЗВ, ЗМСМА са общинска собственост и се намират на територията на к. к. „Слънчев бряг“, както и че нейната администрация е била уведомена за осъществената експлоатация и поддържането от страна на същото това дружество на тази общинска собственост от 2010 година и до момента на изготвянето му, не е изразявала несъгласие с това фактическо положение и не се противопоставя същото да продължи да ползва тази общинска собственост с цел задоволяване потребностите на потребителите на територията на общината.

С влязло в сила решение №349 от 10.05.2014 година, постановено по търговско дело №54/2011 година по описа на Бургаския окръжен съд ответникът по делото е бил осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД в размер на сумата, посочена в него, 4 представляваща обезщетение за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на територията на к. к. „Слънчев бряг“ - изток за цялата 2009 година. С влязло в сила решение, постановено по търговско дело № 693/2013 година по описа на Бургаския окръжен съд, ответникът е бил осъден да заплати обезщетение за времето 01.01.2010 година до 31.12.2010 година и за времето от 01.01.2011 година до 31.12.2011 година. На настоящия състав на съда е служебно известно, че решение № 114 от 18.10.2016 година по търговско дело № 216/2016 година по описа на Апелативен съд - Бургас и потвърденото с него решение № 186 от 07.06.2016 година по търговско дело №184/2015 по описа на Окръжен съд-Бургас, с което са били отхвърлени предявените от „ВиК“ ЕАД срещу „Слънчев бряг“ АД искове за установяване на нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005 година са обезсилени с решение № 184 от 12.01.2018 година по търговско дело № 24/2017 година на ВКС, ІІ т. о. и производството по исковете е прекратено поради преклудирането им с влязлото в сила решение по посоченото по-горе търговско дело № 54/2011 година по описа на Окръжен съд-Бургас.