Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 121 от 31.08.2026, Апелативен съд - Варна

Съд
Апелативен съд - Варна
Дело
Наказателно дело за възобновяване 190/2026
Вид
Решение № 121
Подписан
31.08.2026
В сила
31.08.2026
Състав
Янко Димитров Янков, Светослава Николаева Колева, Даниела Петрова Костова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Варна, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря П. Б. П.ов в присъствието на прокурора И. Хр. Н. като разгледа докладваното от Светослава Н. Колева Наказателно дело за възобновяване № 20263000600190 по описа за 2026 година Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъденото лице В. Р. И., подадено чрез защитника му адв. Ц. И., за възобновяване на наказателното производство, приключило с влязлата в сила Присъда № 3/14.05.2024 г. по НОХД № 63/2023 г. на Районен съд – Омуртаг, потвърдена с Решение № 148/22.12.2025 г. по ВНОХД № 243/2025 г. на Окръжен съд – Търговище.

Искането се позовава на чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК и е насочено срещу влезли в сила съдебни актове, попадащи в приложното поле на чл. 419, ал. 1 НПК.

С писменото искане защитата настоява за отмяна на присъдата и оправдаване на осъдения, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Твърди се, че присъдата е постановена при пълна липса на мотиви, при съществени нарушения на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон.

Според защитата съдът не е обсъдил дългогодишния личен конфликт между И. и свидетелката П.С., а свидетелите Ц.П., Ж.Д. и В.В. не разполагали с непосредствени възприятия за случилото се. Поддържа се, че районният съд избирателно е кредитирал показанията на П. в частта относно действията на осъдения, но без достатъчни съображения ги е отхвърлил относно умисъла и действителната собственост върху автомобила. В тази насока се сочат и показанията на свидетеля К.П., който съдействал при договарянето за 1 закупуването му. Според искателя показанията на П. били отхвърлени безкритично поради невъзможността му да възпроизведе точно датите и подробностите около покупката, макар подобна липса на спомен да е житейски обяснима.

В съдебното заседание осъденото лице чрез защитника си поддържа искането по изложените в него съображения. Защитата акцентира върху липсата на анализ на доказателствената съвкупност и игнорирането на обясненията на И., който не отрича извършените действия, но твърди, че унищоженият автомобил е негова собственост. В крайна сметка се поддържа искането за оправдаване на осъденото лице.

Представителят на Апелативна прокуратура – Варна намира искането за допустимо, но неоснователно. Поддържа, че настоящата инстанция не може да оправдае осъденото лице, тъй като в производството по възобновяване не може да установява нови фактически положения. Инстанциите по същество са обсъдили всички възражения на защитата, включително наведените пред ВАпС оплаквания, и са ги отхвърлили след задълбочен анализ на доказателствата. Предлага искането да бъде оставено без уважение.

Осъденото лице, редовно уведомено за образуваното пред ВАпС производство и неговия предмет, е заявило, че не желае да участва лично.

Поради това не е изразило лично становище по искането.

Настоящият състав на Апелативен съд – Варна, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, прие следното:

Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Подадено е от надлежна страна, срещу съдебен акт, който не е бил проверен по касационен ред, и в шестмесечния срок по чл. 421, ал. 3 НПК.

Обстоятелството, че искането формално е насочено срещу първоинстанционната присъда, без изрично да е поискана отмяната и на потвърждаващото я въззивно решение, не обосновава недопустимост. От съдържанието му ясно се установява волята на осъдения за възобновяване на приключилото наказателно производство и отмяна на постановените срещу него осъдителни съдебни актове.

Разгледано по същество, искането е неоснователно.

С Присъда № 3/14.05.2024 г. по НОХД № 63/2023 г. Районен съд – Омуртаг е признал В. Р. И. за виновен в това, че на 09.05.2022 г. в с. Горна Златица, общ. Антоново, противозаконно унищожил чужда движима вещ – лек автомобил марка „Фолксваген“, с рег. № *******, собственост на П.К.С., на стойност 3 200 лева, поради което и на основание чл. 216, ал. 1, вр. чл. 54 НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода при първоначален общ режим. Подсъдимият е оправдан по обвинението относно стойността на вещта над 3 200 лева до 7 000 лева и е осъден да заплати направените по делото разноски.

С Решение № 148/22.12.2025 г. по ВНОХД № 243/2025 г. Окръжен съд – Търговище е извършил цялостна проверка на присъдата по реда на чл. 314, ал. 1 НПК и я е потвърдил. Въззивният съд е приел, че фактическата 2 обстановка е правилно установена, доказателствата са обсъдени всестранно и обективно, а материалният закон е приложен законосъобразно, като е изложил самостоятелни съображения по въпросите за авторството, механизма на деянието, собствеността върху автомобила, обективната и субективната страна на престъплението и справедливостта на наказанието.

Производството по възобновяване, уредено в чл. 422 и сл. НПК, е извънредно по своя характер и има за предмет проверка за наличие на изрично посочените в закона основания за отмяна или изменение на влезли в сила съдебни актове. То не е предназначено да осъществява повторен контрол по фактите, приети от инстанциите по същество при спазване на процесуалните правила и правилата на формалната логика, а да провери дали при постановяването на съдебните актове са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила или е приложен неправилно материалният закон.

Макар при наличие на законовите предпоставки в производството по възобновяване да е възможно да се стигне до пререшаване на спора, това е допустимо само при установяване на съществени пороци, каквито в случая не се констатират.

Оплакването за нарушение на материалния закон е обосновано единствено с твърдението, че процесният автомобил бил собственост на осъдения и поради това не осъществявал признака „чужда движима вещ“. В искането не се оспорват характерът и степента на причиненото увреждане, нито приетата от съдилищата форма на изпълнителното деяние „унищожаване“. С оглед приложимите по силата на чл. 426 НПК касационни предели по чл. 347, ал. 1 НПК тези въпроси не подлежат на самостоятелно разглеждане.

Твърдението за пълна липса на мотиви към първоинстанционната присъда не намира опора в съдържанието на съдебния акт.

От мотивите на Районен съд – Омуртаг е видно, че съдът е изпълнил задълженията си по чл. 305, ал. 3 НПК. Последователно е изложена възприетата фактическа обстановка, посочени са доказателствените източници, върху които са основани фактическите изводи, обсъдени са свидетелските показания, писмените доказателства и заключенията на експертизите. Изложени са съображения защо показанията на свидетелката П. са кредитирани относно непосредствено възприетите от нея действия на осъдения и защо не са възприети в частта относно твърдяното придобиване на автомобила от И.. Мотивирано е и предпочитането на заключението на съдебно-оценъчната експертиза относно стойността на автомобила пред първоначалната оценка, дадена в съдебно-автотехническата експертиза.

Въззивният съд не се е ограничил до формално присъединяване към изводите на първата инстанция. Извършил е самостоятелна проверка на доказателствената основа на присъдата и е допълнил анализа по основните спорни въпроси, включително относно чуждостта на вещта и формата на вината.

Въпреки, че въззивната жалба е била бланкетна и в срока по чл. 320, ал. 4 НПК не са представени допълнителни съображения, въззивният съд е 3 извършил пълна проверка на присъдата по всички въззивни основания и във всичките й части, като е дал мотивиран отговор на всички възражения на защитата, видно от съдържанието на Решение № 148/22.12.2025 г.

Разгледани в тяхната съвкупност, мотивите на двете съдебни инстанции позволяват да бъде проследен процесът на формиране на вътрешното им убеждение и да се провери правилността на направените фактически и правни изводи. Самото несъгласие на защитата с тези изводи не може да бъде приравнено на липса на мотиви и не съставлява основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.

По отношение на авторството следва да се отбележи, че осъденият не оспорва извършването на инкриминираните действия. В хода на съдебните прения и при упражняване на правото си на последна дума той не отрича, че е извършил действията по унищожаване на автомобила, обяснява поведението си с предходния конфликт със С. и заявява готовност да заплати стойността му. Защитната му теза не отрича деянието, а се свежда до твърдението, че автомобилът бил закупен с негови средства и следователно не представлявал чужда движима вещ.

При това положение авторството и механизмът на деянието не са действително спорни. Основният въпрос е дали автомобилът е принадлежал на С. и дали осъденият е съзнавал неговата чуждост.

Неоснователно е възражението, че съдилищата не са обсъдили дългогодишния конфликт между осъдения и свидетелката С.. И двете инстанции са приели, че между тях е съществувала продължителна интимна връзка, която към инкриминираната дата е била силно влошена. Отразени са възникналото между двамата спречкване, опитът на С. да избегне срещата с осъдения, преследването й с товарния автомобил и последвалото въздействие върху автомобила пред дома на нейната баба.

Конфликтните отношения са налагали внимателна проверка на показанията на пострадалата, но не са основание те да бъдат отхвърлени поначало. Показанията й са подробни и последователни относно съществените факти и се подкрепят от непосредствените възприятия на свидетелката П., състоянието на автомобила, установено непосредствено след деянието, резултатите от огледа и заключението на автотехническата експертиза.

При така очертания предмет на спора възражението, че част от свидетелите не разполагат с непосредствени възприятия за случилото се, не може да доведе до искания резултат. Свидетелката П. е възприела лично съществените действия спрямо автомобила, а показанията на пристигналите след сигнала полицейски служители са използвани относно завареното състояние на вещта. Авторството обаче не се установява единствено чрез тези доказателствени източници, а практически не се оспорва и от самия осъден.

Обоснован е изводът на съдилищата, че автомобилът е бил собственост на С. и е представлявал чужда движима вещ за осъдения.

Свидетелката С. последователно е заявила, че автомобилът е бил 4 закупен за нея, докаран е от Нидерландия и е ползван от нея като собствен.

Фактурата за придобиването му е издадена на нейно име, а автомобилът е регистриран като нейна собственост, което се установява от свидетелството за регистрация – официален удостоверителен документ. Тези обстоятелства, наред с фактическото упражняване на собственическите правомощия от С., обосновават извода, че автомобилът е придобит от нея.

Твърдението, че средствата за покупката са били предоставени от И., не доказва придобиване на собствеността от него. Произходът на средствата не определя сам по себе си лицето, което придобива вещта. От значение е действителната уговорка при сключването на сделката, а по делото не са установени обстоятелства, че издаването на фактурата и регистрацията на автомобила на името на С. са били в отклонение от волята на участниците той да бъде придобит от нея.

Дори да се приеме, че покупната цена е била предоставена от И., установените обстоятелства сочат на безвъзмездно имуществено предоставяне в полза на С., а не на придобиване на автомобила от осъдения.

След като вещта е придобита от С., последващото влошаване на отношенията между двамата не е могло да възстанови в полза на И. право на собственост, каквото той не е придобивал.

Показанията на свидетеля П., че е съдействал при договарянето и че средствата са били осигурени от И., не опровергават този извод. Те не установяват уговорка автомобилът да бъде придобит от осъдения, прикрита чрез оформянето на документите на името на С.. Поради това не е доказана поддържаната от защитата теза, че С. е била само привидно посочена като приобретател и собственик на автомобила.