Решение № 245 от 13.12.2021, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. Пловдив, 13.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20215001000761 по описа за 2021 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260257 от 11.06.2021 година, постановено по т. дело № 183/2020 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е осъдена З. „У.“ АД, ЕИК ***, с адрес: гр. С., бул. „Т.“ 18 да заплати на В. Д. СМ., ЕГН **********, с адрес: град П., ул. „Д.Т.“ 15, ет.1, ап.7, със съдебен адрес: град С., пл. „П.“ 3, ет.2, офис 10, сграда на С. - адв.Д., сумата 30 000 лв., съставляваща част от общо дължимо обезщетение от 45 000 лв., определено след отчитане на заплатеното на 13.01.2020 г. от застрахователя обезщетение от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в интензивни и продължителни физически болки и страдания от получените телесни увреждания, неудобства от невъзможността да се обслужва сама, затруднения в придвижването, настъпили в резултат на ПТП от 01.03.2018 година, причинено от Д.Б. при управление на товарен автомобил „ Ф.Д.“ с рег. № ***, за който е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ със З. „У.“ АД, ведно с обезщетение за забава от 1

22.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

Отхвърлен е искът за заплащане на обезщетение за забава за периода 09.01.2020 г. - 21.01.2020 г.

Осъдена е ЗК „У.“ АД да заплати на В. Д. СМ. сумата 1991 лв. разноски по делото.

Осъдена е З. „У.“ АД да заплати на адв. Р.Р. П., ЕГН **********, с адрес: град П., ул. „П.“ № 7, ет.2, офис 4, адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.1,т. 3 от Закона за адвокатурата в размер на 1430 лв.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ответника ЗК „У.“ АД в осъдителната му част, с която на ищцата В. Д. СМ. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размера над 15 000 лева до 30 000 лева по предявения частичен иск с обща цена от 45 000 лева, ведно със законната лихва от 22.01.2020 година до окончателното изплащане на сумата.

Искането е да се отмени решението в тази му част и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се отхвърли предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до 30 000 лева и да се присъдят на жалбоподателя разноски за двете инстанции съобразно изхода на спора, включително държавна такса за въззивното производство и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.

Във въззивната жалба се поддържа, че определеният от първоинстанционния съд общ размер на обезщетението от 65 000 лева / в които са включени и заплатените извънсъдебно 20 000 лева/ е силно завишен и несъобразен с конкретните обективно съществуващи факти и обстоятелства, по-конкретно с икономическата конюнктура към датата на настъпване на застрахователното събитие, както с принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, със задължителната съдебна практика ППВС 4/1968 година и със съдебната практика по сходни случаи. Твърди се, че съдът не е посочил конкретните показатели, въз основа на които е формирал преценката си за икономическата конюнктура към момента на настъпване на ПТП, липсвали мотиви по този въпрос, поради което за ответника не съществувала обективна възможност да прецени дали същата е правилна. Твърди се също, че съдът не е изследвал съдебната практика по сходни случаи, от която се виждало, че са присъждани значително по-ниски размери на обезщетенията, не повече от 35 000 лева.

2

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищцата В. Д.

СМ. чрез процесуалния й представител адвокат Я. Д. с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част. Твърди се, че определеният размер на обезщетението е в съответствие с разпоредбата на чл.

52 от ЗЗД, съобразен е с вида на телесните увреждания и свързаните с тях интензивни болки и страдания, с дългия възстановителен период от около 4-5 месеца, с пълното обездвижване на ищцата през първите 3-4 месеца, през които е била напълно зависима от чужда помощ, тъй като заради вида на фрактурите, сред които и счупване на раменната кост, не е могла да използва патерица, с факта, че възстановяването е било трудно и болезнено поради напредналата възраст на ищцата и поради невъзможността да приема обезболяващи лекарства заради придружаващите заболявания. Посочено е също, че обезщетението е съобразено и с настъпилите трайни последици за здравето на ищцата, както и с нестабилната й походка, установена от вещото лице при изготвяне на заключението 2 години и 9 месеца след ПТП.

Оспорени са доводите, че не е съобразена икономическата конюнктура в страната и съдебната практика по сходни случаи. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока по чл.

259 от ГПК от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника в първоинстанционното производство против решението в осъдителната му част частично.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивната инстанция, с оглед на правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

С представените с исковата молба и неоспорени от ответника писмени доказателства се установява, че ищцата В. Д. СМ. е сезирала ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за

3 претърпените от нея неимуществени вреди при ПТП, станало на 01.03.2018 година, причинено от водача на товарен автомобил Ф.Д. с рег. № ***, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ със застрахователна полица № BG/05/117001390028, валидна за периода от 12.05.2017 година до 11.05.2018 година. Претенцията е заведена под № 17411650004/31.12.2019 година. Извънсъдебно застрахователят е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева и ги е изплатил на ищцата преди завеждане на настоящото дело. Тези обстоятелства са безспорни между страните. В тази насока е и представеното писмо от застрахователя до ищцата с изх. № 1250420/09.01.2020 година, като в исковата молба се признава изрично, че заплащането на сумата от 20 000 лева е извършено на 14.01.2020 година.

При несъгласие на ищцата с определения и реално изплатен размер на обезщетението, изразено с исковата молба, предявеният пред съда иск е допустим съгласно разпоредбата на чл. 498, ал. 3, предложение трето от КЗ.

По отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания, посочени по- горе. Те се свеждат до това какви са уврежданията, причинени на ищцата, респ. какви по вид, интензитет и продължителност са претърпените от нея болки и страдания, установени със събраните по делото доказателства и какъв е справедливият размер на обезщетението за тези вреди.

Останалите обстоятелства, относими към отговорността на застрахователното дружество по предявения пряк иск на увреденото лице с правно основание чл. 432 ал. 1 от КЗ са извън предмета на въззивното производство, очертан с въззивната жалба. Това са противоправното и виновно поведение на водача на застрахования при ответника товарен автомобил, довело до настъпване на ПТП, за наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“, както и за липсата на съпричиняване от страна на пострадалата.

4

В исковата молба, въз основа на която е образувано производството по т. дело № 183/2020 година по описа на Окръжен съд – Пловдив са изложени следните обстоятелства, въз основа на които се претендира обезщетението за неимуществени вреди:

Ищцата твърди, че при ПТП на 01.03.2018 година като пешеходка е ударена от товарен автомобил „Ф.Д.“ с рег. № *** и е получила следните травматични увреждания: фрактура / счупване/ на горния край на лявата раменна кост и фрактура / счупване/ на долното рамо на лявата пубисна кост.

Веднага след ПТП била приета в УМБАЛ „С.Г.“ – П. с оплаквания за силни болки в областта на таза и на лявата ръка, с невъзможни активни движения.

По време на болничния престой ищцата била подложена на множество медицински изследвания, извършена била и операция – закрито наместване на фрактурата на лявата раменна кост без вътрешна фиксация и била назначена медикаментозна терапия. Ищцата била изписана от болница на 07.03.2018 година с назначен постелен режим за 45 дни. Посочено е, че две години след ПТП ищцата все още не е напълно възстановена. При преглед на 04.02.2020 година били установени ограничени и болезнени движения в областта на лявата раменна става, както и силно ограничени и болезнени движения в двете тазобедрени стави, придружени с хипотрофия на мускулите на левия долен крайник. При рентгенографско изследване била установена намалена костна плътност и деформиране на главата на лявата раменна кост с масивни калцификации, както и деформации и изменения в областта на двете тазобедрени стави. Вследствие на преживяното ищцата изпитала интензивни негативни изживявания, свързани със силна уплаха и стрес, както и с цялостно емоционално и физиологично сътресение и смущение. С оглед характера и степента на получената политравма тя изпитвала интензивни болки в засегнатите области на тялото – лава ръка и таз, болките се засилвали при най-малкия опит за извършване на движения или при натиск върху наранените области, движенията в лявата раменна област били ограничени, а имобилизацията на лявата ръка чрез поставена ортеза създавала допълнително неудобство и дискомфорт. Ищцата не можела да използва ръката си за продължителен период от време. Заради фрактурата на лявата пубисна кост се наложило пълно обездвижване на долния ляв крайник, като тялото било поставено в постоянно легнало положение за продължителен период от време. Невъзможността на ищцата за самостоятелно придвижване 5 й въздействало изключително травмиращо. Пълното обездвижване и залежаване се отразили крайно негативно върху цялостното й физиологическо състояние и жизнен тонус. Тя не само че не можела да извършва сама физическа дейност и натоварване, но се налагало да й бъде осигурена чужда помощ за елементарните битово-хигиенни нужди, което й създавало допълнителен дискомфорт и неудобство заради състоянието на зависимост, в което се намирала. Тя трудно намирала удобна поза за сън, налагал се прием на обезболяващи лекарства заради интензивните болки.

Възстановителният период бил сложен, изискващ прием на специфични медикаменти, строг щадящ режим на травмираните области от тялото, продължил няколко месеца, през които освен пълната имобилизация на крайниците се налагало и провеждане на физиотерапия и рехабилитация, за да се възстановят техните функции. Освен това случилото се имало негативно отражение върху психиката на ищцата, тя се притеснявала да пресича пътни платна, появили се при нея тревожност, напрегнатост и раздразнителност. Психо-емоционалното състояние на ищцата също било променено, тя се самоизолирала, страдала от безсъние, нарушения в паметта и дезориентация, заради което се налагал непрекъснат прием на медикаменти.

При така изложените обстоятелства, позовавайки се на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, както и на задължителната съдебна практика – ППВС 4/1968 година, на съдебната практика по сходни случаи, както и на икономическите условия в страната и на нивата на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП, ищцата счита, че определеното и заплатено от застрахователя обезщетение от 20 000 лева е в занижен размер. Справедливият размер на обезщетението според нея бил общо 65 000 лева заедно с изплатените 20 000 лева.