Решение № 913 от 27.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 913 гр. Пловдив, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330114125 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Г. Д., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „Адессо Кредит България“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева – недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.09.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. ищецът сключил с ответника договор за паричен заем № **, по силата на който му била представена сумата в размер на 800 лева при ГПР в размер на 48,73 % и лихвен процент от 40,00 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че заемът следва да бъде обезпечен от страна на ищеца с някое от следните обезпечения – две физически лица поръчители, които да отговарят на множество, описани в договора изисквания, или банкова гаранция за цялата сума по договора. При неизпълнение на посоченото задължение ищецът дължал на ответника съобразно чл. 4, ал. 2 от договора сумата в размер на 351, 52 лева – неустойка, която следвало да бъде заплатена разсрочено с месечните вноски. От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, като липсва описания по какъв начин е формиран лихвеният процент. Навеждат се съображения, че неустойката не е включена в ГПР, което водело да заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата за неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави, защото излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поради изложеното се посочва, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като ищецът следвало да върне само чистата стойност по договора. Поради изложеното 1 сумата в размер на 50,00 лева била заплатена без основание. С оглед посоченото се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД, с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че в договора се съдържа посочване на ГПР, като при липса на яснота за начина му на формиране ищецът следвало да отправи запитване на ответника. В същия не следвало да се включва неустойката, доколкото същата била разход, породен от неизпълнение на задължение по кредита. Поради тази причина липсвало и заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Изразява се становище, че клаузите за определяне размера на договорната лихва и за начисляване на неустойката са действителни.

Размерът на последната бил съответен на вредите от неизпълнение на задължението.

Клаузата за нейното уговаряне не била неравноправна и почивала на принципа за свобода на договарянето. Същата се дължала само за срока на неизпълнението на задължението по договора. Навеждат се доводи, че при начисляване на неустойката ищецът е имал право да се откаже от сключване на договора.

С протоколно определение от 10.02.2026 г., постановено по делото, на основание чл.

214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 448 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева, която последният следвало да върне при фиксиран лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 48,73 %. В чл. 4, ал.1 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: две физически лица – поръчители, отговарящи на описаните в договора условия, и банкова гаранция за цялата сума по договора със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по него. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 4, ал.2 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 351, 52 лева.

По делото е приобщена справка, изготвена от ответника, от която се установява, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата в общ размер на 1248,00 лева.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал.

5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл.4, ал.2 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок 2 обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка.

Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на посочените в договора кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на посочите клаузи от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато 3 предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора са посочени стойности на ГПР, но от съдържанието им не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал.2 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредитите. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочените в договора ГПР и действителните проценти на разходите, които се изчисляват на годишна база.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор за паричен заем е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От приетата по делото справка за извършени плащания, изготвена от ответника, се установи, че ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сумата в размер на 1248,00 лева. Предвид съображенията, изложени по-горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид гореизложеното, то недължимо платена се явява сумата над получената главница от 800,00 лева, а именно сумата в размер на 448,00 лева. С оглед посоченото и предявеният иск се явява основателен.

4

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора правно на разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК има имат ищецът. Доколкото същият е освободен от заплащане на такси и разноски в настоящото производство, то и такива не са сторени.