Решение № 24 от 13.06.2024, Районен съд - Малко Търново

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Малко Търново, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЧАНКО П. ПЕТКОВ при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело № 20232140100152 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано от Н. Ж. В., ЕГН: ***** , с постоянен адрес: с. Г, ул. “ЯЛ” № ***, чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество “Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул. „Александър Стамболийски" № 125-2, ет. 5, офис 5-3, представлявано от Д. М. М. Управител, e-mail: [email protected] срещу „ВИВА КРЕДИТ" АД, с ЕИК:

207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

“Джавахарлал Неру” № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С. П. П., с която са предявени установителни искове с цена на иска: Цена на първи установителен иск - 1509,60 лева; цена на втори установителен иск – 1006,50 лева и иск по чл. 26 от ЗЗД с цена на иска - 5 лева, като частичен иск от 2516,10 лева.

В с. з. представител на ищцата не се явява. В допълнителна молба се иска да се уважат предявените искове. По отношение насрещния иск се моли съда да бъде уважен до размер на 335 лв., като разликата до претендирания размер бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

На 21.04.2022 г. Н. В. е сключила договор за паричен заем № 5812983 с „Вива кредит" АД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 2400 лева, видът на вноската е седмична, а броят на погасителните вноски е 30. В договора е посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40,32%, а ГПР в размер на 49,35%.

В чл. 1, ал. 3 от Договора са уговорени, че кредиторът предоставя на 1 потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 1509,60 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема.

В чл. 4, ал. 1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 (три) дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител е физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 1006,50 лв. Уговорено е също така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще бъде в размер на 184,52 лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 5535,60 лв.

Твърдят, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тьй като не е спазена предвидената от закона форма.

Смятат, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. На ищцата В. не е предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което е пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не е подписан на всяка страница.

Смятат, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тьй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по кредита.

Считат, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смятат, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР. Не е посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за пепредоставяне на поръчител, застраховка и т. н. По този начин потребителят няма реалната възможност да изчисли реалният ГПР, без същият да притежава специални знания и умения.

В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На 2 непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му".

Посочват, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от- преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейскпя парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират но този начин". Съгласно ЗПК - чл. 2 Целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване па равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потреби телски кредит.

В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона (чл. 2 от ЗПК). Кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да откаже да сключи договора, въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той създава предпоставки потребителят да изпадне в свръх задълженост.

Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване (в този смисъл е т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009 3 г. на Върховния Касационен съд).

Считат, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.

2 от ЗЗД. Претендираната неустойка се явява уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка възмездявала „нищо".

В случая кредиторът начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смятат, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Считат, че ако кредиторът действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната практика при предоставяне на кредити.

Дори да се приеме, че страните са допускали възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката" да не се дължи, то смятат, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначални заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се е възползвал от правата си, дадени му с чл.

71 от ЗЗД. Също така тази „неустойка" има белезите на възнаградителна лихва. Изначално уговорена между страните и разсрочена за заплащане с всяка погасителна вноска.

Считат, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така считат, че тази клауза не е индивидуално уговорена, сьгласно чл. 146 от 33П.

На следващо място считат и клаузата, с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане, за нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Тези такси не могат по арг. от чл. 10а, ал. 2 от ЗПК да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл посочват изменението на ЗПК през 22.04.2014 г., като в мотивите се посочва (Забранява се на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия по одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление. Освен това, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие. Въвежда се изискване видът, размерът и действието, за което се събират таксите и комисионните, да 4 се описват ясно и точно в договора за кредит.) Безспорно е, че такса „бързо разглеждане" е свързана с усвояването на кредита. Същата не представлява допълнителна услуга. Следва да се посочи, че сумата, която е заплатена за тази „услуга" е твърде висока.

Смятат, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК „Вива кредит" АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПРР е законосъобразно описан, действителният такъв е щял да възлиза многократно над допустимия, а не както е посочен в договора. Ето защо считат, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва то просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Затова считат, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.