Решение № 1278 от 21.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1278 гр. Пловдив, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Сирануш С. Артинян при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Сирануш С. Артинян Гражданско дело № 20235330114403 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. П. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, представлявана от пълномощника адв.А. Д., против „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, ул.“Оборище“, № 13б, представлявано от и. д. С. Н. Т. и пълномощника адв.Х. Н..

В исковата молба се твърди, че на 08.02.2022 г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние *** в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 1 от Договора кредиторът се задължавал да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на настоящия договор, както следва: Общ размер на кредита: 1200 лева представляващ размера на предоставената главница; Условия за усвояване на кредита: подаване на Заявление за кредит, одобрение от кредитора и сключване на Договор за кредит; Лихвен процент по кредита: 25.92 %; Годишен процент на разходите (ГПР): 29.23 %; Обща сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит: 1633.26.; Срок за погасяване: 24 месеца; Информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски: посочена в Приложение 2 - Погасителен план към настоящия договор; Лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания: 10%; Обезпечения - поръчител или банкова гаранция.

Сочи, че съгласно чл. 2, ал.1 от Договора, неразделна част от същия договор били Приложение 1 - Заявление за кредит, Приложение 2 - Погасителен план и Общи условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние (наричани по-долу за краткост „ОУ“). Съгласно чл. 2, ал.2 от Договора Приложение 2 - Погасителен план съдържал условията за изплащане на кредита, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания. Съгласно чл. 3 от Договора потребителят се задължавал да усвои кредита и да погаси главницата, всички дължими лихви, както и такси, неустойки, обезщетения и други разходи в сроковете и при условията на настоящия договор и Погасителния план. Съгласно чл. 5 от Договора кредиторът предоставял на потребителя сумата по кредита в деня на сключване на настоящия договор, по избран от последния в Заявлението за кредит начин, измежду: банков превод по посочена от потребителя банкова сметка или на каса на EasyPay („ИзиПей”). Съгласно чл. 6 от Договора за предоставената сума по кредита потребителят заплащал на кредитора лихва в 1 размер, посочен в чл.1, т.3 от същия.Съгласно чл. 7 от Договора лихвата се изчислявала ежедневно. При изчисляване на лихвата месецът се броял за 30 дни, а годината за 360 дни.

Съгласно чл. 8 от Договора кредиторът имал право едностранно да променя договорения с потребителя размер на възнаградителната лихва и на лихвата за забава по кредита, при настъпване на обстоятелства и по реда изрично посочени в ОУ. Съгласно чл. 12 от Договора главницата и дължимата лихва следвало да бъдат заплатени от потребителя на вноски, в сроковете посочени в Погасителния план. Съгласно чл. 13 от Договора падежите на погасителните вноски по кредита били на или не по-късно от датите, посочени в Погасителния план. Когато крайният срок за изплащане на съответната вноска бил неприсъствен ден, потребителят можел да изплати вноската в първия следващ присъствен ден. Съгласно чл. 14 от Договора, ако заплатената от потребителя сума била недостатъчна за погасяване на всички дължими суми, страните приемат, че с нея се погасяват вземания в реда от първо към последно, както следва: дължими такси; лихва за забава; неустойки и други обезщетения (ако такива се дължат); договорна лихва; главница. Съгласно чл. 17, ал.1 от Договора, в случай, че страните били договорили обезпечение, потребителят следвало, в срок до 3 дни от сключване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвал да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 17, ал.2 от Договора, третото лице поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрявали от кредитора. Одобрението се извършвало единствено по преценка на кредитора. В случая страните са „уговорили“, че по договора ще има обезпечение, по причината, че когато се кандидатствало онлайн за отпускане на кредит, софтуерния продукт на ответното дружество генерирал автоматично преддоговорна информация по стандартен европейски формуляр, както и договор в който било предвидено обезпечение под формата на поръчителство или гаранция, т.е. независимо какво пише в договора на практика потребителят нямал избор дали да даде обезпечение или не, ако иска да сключи договора като дори при въведени абсолютно верни данни не се давало опция да се продължи напред.

Съгласно чл. 27 от Договора, в случай че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл. 17, същият дължал на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласявали, че неизпълнението на задължението по чл. 17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска. Неустойката се дължи само за периода през които потребителят не е осигурил договореното обезпечение. Твърди, че, ако потребителят е осигурил обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 17, неустойка не се дължи от момента на осигуряването на обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението, неговото действие било прекратено, независимо по какви причини, отново настъпвало неизпълнение на чл.17, като потребителят дължал неустойка считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено. Вероятно убеден, че кредитополучателят няма да изпълни задължението си по чл.17 от Договора, кредиторът бил предвидил в погасителният план месечният размер на дължимата неустойка. Посочва се, че прави впечатление обстоятелството, че общо дължимата сума по кредита ( главница и лихва) възлиза на 1633.26 лв., докато общият размер на дължимата неустойка по чл. 27 възлиза на 1 574,59 лв. (96,42% от общото дължимата сума). Ищцата изтеглила кредит в размер на 1 200 лева, а съгласно Погасителния план в края на срока на Договора е длъжна да върне 3207.85 лв. Съобразно представените към исковата молба платежни документи, ищцата е заплатила 2038.74 лева на ответното дружество, като е погасила предсрочно договора си за кредит. Твърди, че Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *** е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като изброява причини в тази връзка. Сочи, във връзка с „представената на гаранция по кредита“ клаузата на чл. 17 от договора възлага в 2 тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника гаранция по кредита, изразяваща се в поръчителство. Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед на изискуемите от общите условия на ответното дружество изисквания към поръчителя. По отношение на втората опция - да се предостави банкова гаранция в тридневен срок от сключването договора, изискванията, на които посочената клауза от договора възвеждала за потребителя , са неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски било необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечава неопределено по своя размер задължение, което да включва главница, лихви, неустойки и пр.,и то в тридневен срок. Изразява становище по отношение на чл. 17 от Договора в двете му опции, а именно че тази клауза и съпоставянето и с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя дали да предостави обезпечение, като в допълнение към това, и двете възможности за обезпечение поставяли изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника и с които кредиторът цели да се обогати.

Възнаграждението за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на кредита. Твърди се, че кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за "неустойка " в погасителният план, като в тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Предвид гореизложеното вземането за неустойка, счита че на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19 ал.1 от ЗПК и пр.1, т.1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Посочва, че в конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Твърди, се че се поставя потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита, като това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Счита, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Твърди, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречала на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.