Определение № 1621 от 13.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1621 гр. София, 13.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Касационно гражданско дело № 20228002104768 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците С. Б. Б., Н. М. Н. и М. Н. Т., чрез адв. Вихър Н., и на ответника „Дженерали Застраховане“ АД, чрез юрк. Т., срещу решение № 76/07.06.2022г. по в.гр.д.№ 116/22 по описа на АС Варна, с което е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът на М. Т. по чл. 432 КЗ до размер от 5000 лева и същият е отхвърлен в отменената част, а в останалата обжалвана част - по исковете по чл. 432 КЗ на С. Б. и на Н. Н., както и в частта, с която искът на Т. е бил отхвърлен за разликата над 5000 лева - първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторите ищци обжалват решението в частта, с която исковете им са отхвърлени, като изтъкват оплаквания за неговата неправилност.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправният въпрос за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, а касателно иска на М. Т. и въпроса: Какви са критериите за определяне на наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик ? Твърди се, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава (ППВС №823.12.1968г. и ТР № 1/21.06.2018г. по т.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС ), доколкото не били отчетени в достатъчна степен болките и 1 страданията на ищците; икономическата конюнктура към момента на настъпване на ПТП; практиката на ВКС по сходни случаи и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и не било признато наличието на дълбока емоционална връзка между ищцата Т. и починалото й внуче, която легитимирала първата като правоимаща по иска по чл. 432 КЗ.

Касаторът ответник обжалва решението в частта, с която исковете на С. Б. и Н. Н. са уважени, с доводи за неговата неправилност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и във връзка с тях сочи като значими за изхода на делото следните въпроси:

1/ " Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи, при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“;

2/ “ Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в т. 11 и др. на ППВС № 4 от 1968 г.?“;

3/ “ Даденото от въззивния съд решение по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 17/18.11.1963г.?“;

4/ “Застрахован по ЗЗГОА ли е и водач, който управлява чуждо МПС, без да има законно основание за това ?“ и

5/ “ Разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция на която от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на члена (09.04.2020 г.) не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази, ли е?" Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и ППВС №17/163г. и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно.

Третото лице помагач Д. Т. Т. не взема становище по жалбите.

Съдът намира касационните жалби за допустими, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения:

За да постанови решението си, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която ищците Б., Н. и Т. са съответно майка, баща и баба по бащина линия на Д. Б., който е починал на 19.12.2019г. при ПТП, причинено от противоправното и виновно поведение на ТЛП Д. Т. Т., за което последният е осъден с влязла в сила присъда по нохд № 129/2020г. на ОС Русе. По образуваната при ответника щета, последният е изплатил на родителите на детето по 40 000 лева като обезщетение за 2 вредите от смъртта му.

За да определи справедливия размер на претендираните обезщетения, съдът е обсъдил родствените връзки на ищците с починалото дете, възрастта му и установените от събраните гласни доказателства: степен на близост между ищците с починалия; интензитет на страданието на ищците и начина, по който им е повлияла загубата в житейски план.

Размерът на обезщетението от по 150 000 лева за всеки родител е обусловен от преценката на посочените фактори и при съобразяване с обществено икономическите условия в страната към деня на ПТП, вкл. установените лимити по застраховка „ГО“ на автомобилистите.

Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат чрез необезопасяване на малолетното дете в управляваната от делинквента Т. кола е счетено за неоснователно, предвид разпоредбите на ЗДвП, които задължават водача на автомобила да обезопаси малолетния, непридружен от родителите си, пътник. По останалите възражения за допринасяне на увреждането от поведението на пострадалия, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, за да обоснове и тяхната неоснователност.

За недоказано е счетено възражението на ответника за освобождаване от отговорност на основание чл. 493, ал.2, т.1 КЗ , предвид липсата на влязла в сила присъда за отнемане на управлявания от делинквента автомобил, както и с оглед установеното от свидетелските показания по делото, че колата е била закупена със средства на делинквента и е била негова, въпреки че била регистрирана на чуждо име.

За неоснователно е определено и възражението на ответника за приложимост на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение по отношение на лихвата върху застрахователните обезщетения.

За да отхвърли исковата претенция на ищцата Т., въззивният съд, като е обсъдил установеното от събраните по делото гласни доказателства и възрастта на детето, е заключил, че отношенията баба- внук са били в рамките на традиционните за българското общество, поради което създадената връзка не легитимира бабата да получи обезщетение за страданията си от загубата на внучето си.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.

1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Поставеният от касаторите ищци процесуалноправен въпрос - за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на 3

ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на смърт са родствената връзка с починалия, възрастта му, характеристиките на сложилите се приживе фактически взаимоотношения между пострадалия и починалия; продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания и др.

Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, за които съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането са само ориентир и нямат самостоятелно значение ( така решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.).

Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд се е съобразил с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии.

Оплакванията на ищците за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до занижен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Не е нарушен принципът на справедливост чрез определяне на процесните обезщетения в занижен спрямо сходни хипотези размер. Обезщетението за неимуществени вреди не е определено при сходни на установените в настоящото производство критерии по чл. 52 ЗЗД в нито едно от цитираните от касаторите ищци съдебни решения. В решението по т.д.№ 1879/2019г. на ВКС, І ТО, въпросът за справедливия размер на обезщетението не е бил предмет на касационен контрол, поради което не може да се направи извод какви конкретно установени по делото критерии ( извън родствената връзка между ищеца и починалото дете, и възрастта на последното ) са обсъждани при определянето му. В решението по т.д.№ 301/2019г. на ВКС, ІІ ТО е взето предвид различно и специфично обстоятелство по чл. 52 ЗЗД, а именно, че ищцата е изгубила едновременно и двете си деца, съответно на 19 и 16 години.

Въпросът относно критериите за определяне наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик няма 4 характеристиките на правен. Това е така, защото фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една емоционална връзка е трайна и дълбока по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о., решение 45/10.05.2021 г. по т. д.

№ 370/2020 г. на ВКС, II т. о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина /решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43/27.04.2022 г. по т. д. № 597/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 50122/09.01.2023 г. по т. д. № 1481/2021 г. на ВКС, II т. о. /. В решение № 50020/09.03.2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на ВКС, I т. о. е изтъкнато, че съвместното съжителство в едно домакинство на бабата и дядото със семейството на тяхно дете, тесният ежедневен контакт в тази роднинска общност, грижите и помощта, която възрастните осигуряват за своите внуци, без да изместват и заместват родителите, са все обичайни обстоятелства и страни от живота на традиционното българско семейство. В този смисъл са и решение № 50177/21.12.2022 г. по т. д. № 2134/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50154/18.01.2023 г. по т. д. № 1918/2021 г. на ВКС, II т. о. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и като е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, е преценил, че установените от тях факти и обстоятелства не доказват съществуването на дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия, която надхвърля обичайната такава между баба и внук. Несъгласието на ищцата Т. с този извод е довод за неправилност на въззивното решение и като такъв не подлежи на обсъждане във фазата по допускане на касационно обжалване.