Решение № 258 от 21.10.2026, Окръжен съд - Враца
- Съд
- Окръжен съд - Враца
- Дело
- Въззивно гражданско дело 383/2026
- Вид
- Решение № 258
- Подписан
- 21.10.2026
- В сила
- 21.10.2026
- Състав
- Евгения Георгиева Симеонова, Катя Николова Гердова, Мира Руменова Джонева
Цитирани разпоредби
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.269, изр.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.418 · Граждански процесуален кодекс
- чл.418, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.424 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433, ал.1, т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.56, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.114 · Закон за задълженията и договорите
- чл.115, ал.1, б."ж" · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 258 гр. Враца, 21.10.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Евгения Г. Симеонова
Членове:
Катя Н. Гердова
Мира Р. Джонева при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20261400500383 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.
С Решение № 33/11.02.2026 г., постановено по гр.д.№ 1581/2025 г. по описа на РС-Козлодуй, е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че Ц. А. И., ЕГН **********, с адрес: ***, не дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК *** (понастоящем преобразувано в „ЕОС МАТРИКС” ЕАД, ЕИК 208597211) сумата от 4 793,25 лева, включваща вземания за главница, лихви и разноски по договор за кредит, сключен с „Обединена българска банка“ АД, и прехвърлени на ответника с договор за цесия, които са присъдени в заповедно производство по ч.гр.д. № 1913/2010 г. по описа на Районен съд Монтана и за събирането им е образувано изп.д. № 304/2025 г. по описа на ЧСИ М. Н., поради изтекла погасителна давност. Със същия съдебен акт е осъдено на основание чл. 78, ал.1 ГПК „ЕОС Матрикс” ЕООД да заплати на Ц. А. И. разноски за платена държавна такса в размер на 100,11 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 409,03 евро.
С постановено по реда на чл.248 ГПК Определение № 512/14.05.2026 г. е изменено посоченото решение в частта за присъдените на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, като е осъдено на основание чл. 78, ал.1 ГПК „ЕОС Матрикс” ЕООД да заплати на Ц. А. И. разноски за платена държавна такса в размер на 100,11 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро.
Решението е обжалвано от „ЕОС МАТРИКС“ ЕАД с въззивна жалба, подадена чрез юрисконсулт М. М..
В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, 1 поради нарушение на процесуалното и материалното право.
На първо място в жалбата се сочи, че при разглеждането на иск с правно основание чл.439 ГПК следва да бъдат взети предвид само факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Навеждат се доводи, че съгласно практиката на ВКС, с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, поради което след влизане в сила на заповедта на разположение на длъжника са само исковете по чл.424 и чл.439 ГПК, като в последния случай искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, но не и такива, които е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл.414, ал.2 ГПК. В тази насока се извършва позоваване на конкретни актове на касационния съд.
Въззивникът счита, че в случая районният съд недопустимо е разгледал факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение. Изтъква, че въпреки констатациите в мотивите на решението, че няма данни заповедта за изпълнение да е била връчена на длъжника по изп.д.№ 148/2011 г. по описа на ЧСИ М. И., съдът не е приел възражението на ответника, че заповедта за изпълнение не е влязла в сила или е влязла в сила едва с връчването на покана за доброволно изпълнение по изп.д.№ 285/2025 г. по описа на ЧСИ М. И..
Изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че давността е започнала да тече от датата на издаване на заповедта за изпълнение, тъй като по делото не е представен договор за кредит, от който да се прецени кога е настъпила изискуемостта. Въззивникът намира, че искът по чл.439 ГПК не е доказан, тъй като ищецът, въпреки носената доказателствена тежест, не е доказал кога заповедта за изпълнение е влязла в сила, тъй като именно от този момент започва да тече давността. Навежда доводи, че изпълнителният лист по ч.гр.д.№ 1913/2010 г. е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, чието връчване е следвало да се извърши чрез съдебния изпълнител, но такова връчване не е било извършено и длъжникът не е бил уведомен за заповедта за изпълнение, което се твърди и от него самия. Счита, че при това положение заповедта да изпълнение не е влязла в сила и не е започнал да тече давностен срок. При тези съображения се иска предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
В условията на евентуалност, ако се приеме, че въпросът за влизането в сила не е свързан с основателността на иска, а с неговата допустимост, се прави искане за обезсилване на обжалваното решение и за прекратяване на съдебното производство. Посочва се, че след като заповедта за изпълнение не е влязла в сила, то съдът недопустимо е разглеждал факти, настъпили преди влизането й в сила. В тази насока се извършва позоваване на практика на ВКС.
На второ място в жалбата се поддържа, че районният съд е допуснал и съществено процесуално нарушение на чл.56, ал.3 ГПК, тъй като съдебното заседание е било насрочено за 02.02.2026 г., а ответникът е бил уведомен за същото на 29.01.2026 г., но въпреки това съдът не е отложил делото, с което е нарушил правото на защита на една от страните, което дава основание решението да бъде обезсилено, а делото – върнато на първата инстанция за ново разглеждане.
Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
2
В условията на евентуалност, в случай, че бъде потвърдено първоинстанционното решение, се прави възражение за прекомерност на заплатените разноски за адвокатско възнаграждение и се иска същите да бъдат намалени до минимален размер. В тази насока се излагат аргументи, почерпени от практиката на СЕС и ВКС.
Постъпил е отговор от ищцата Ц. А. И., чрез пълномощника й адв.И.
И..
В отговора се изразява становище, че жалбата е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че искът по чл.439 ГПК е допустим, тъй като се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в заповедното производство, а именно – изтичането на погасителна давност. Въззиваемата счита, че разглеждането на началния момент на давността не представлява разглеждане на факти, предхождащи влизането в сила на заповедта, а е свързано с необходимост от преценка за изтичането на давностния срок след влизането й в сила.
По повод основателността на исковата претенция се посочва, че районният съд се е съобразил с практиката на ВКС, според която началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска, но в случая не е представен договорът, поради което правилно районният съд е приел, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист вземането е било изискуемо, тъй като този факт е проверен от заповедния съд и именно от този момент е започнала да тече давността.
На следващо място в отговора се изразява несъгласие с твърденията на въззивника, че съдът неправилно е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, въпреки че не е била връчена на длъжника. Излагат се аргументи, че районният съд изрично е установил, че няма данни ЧСИ да е връчил на длъжника заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, но това обстоятелство не влияе на тезата за изтекла давност, тъй като правилно е приложено ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д.№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззиваемата намира за неоснователни и твърденията за допуснати процесуални нарушения, свързани с призоваването. Сочи, че макар и да е налице техническо неспазване на срока по чл.56, ал.3 ГПК, това не е съществено процесуално нарушение, тъй като ответникът е подал писмен отговор по чл.131 ГПК, в който е изложил всички свои доводи и възражения, а неявяването на представител на ответника не е причина за отлагане на делото, след като страната е имала възможност да защити правата си чрез подадения писмен отговор.
Прави се искане за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на направените деловодни разноски пред въззивната инстанция.
По делото е постъпила и частна жалба от ищцата Ц. А. И., чрез пълномощника й адв.И. И., против Определение № 512/14.05.2026 г. по гр.д.
№ 1581/2025 г. по описа на КРС, с което е намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 800,00 лв. на 400,00 лв. (204,52 евро).
В частната жалба се твърди, че при постановяването на този съдебен акт районният съд е приложил неправилно чл.78, ал.5 ГПК; че липсва 3 конкретна обосновка за намаляване на възнаграждението; че е нарушил принципа за правна сигурност и гаранция срещу произвол; че неправилно е преценил сложността на делото и извършените от адвоката правни и фактически действия. В подкрепа на така изразеното становище са изложени подробни фактически доводи, както и правни аргументи, почерпени от практиката на СЕС и ВКС.
Прави се искане за отмяна на обжалваното определение по отношение на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение и потвърждаване на изменения съдебен акт в същата част.
От „ЕОС Матрикс“ ЕАД е подаден отговор, в който се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Ответникът намира, че районният съд правилно е определил и присъдил размера на адвокатското възнаграждение, съобразно фактическата и правна сложност на делото. В подкрепа на становището си излага подробни аргументи.
Прави се искане за отхвърляне на частната жалба и потвърждаване на определението като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Жалбите са процесуално допустими като подадени от лица с правен интерес, в рамките на законоустановения срок и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.
За да се произнесе по основателността на жалбите, настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Козлодуй е сезиран с искова молба на Ц. А. И., подадена чрез пълномощника й адв.И. И., въз основа на която е образувано гр.д.№ 1581/2025 г. по описа на същия съд.
В исковата молба се твърди, че на 26.04.2007 г. ищцата е сключила с „Обединена българска банка" АД Договор за кредит и кредитна линия (ОК), като поради неизпълнение на договора по ч.гр.д. № 1913/2010 г. по описа на Pайонен съд-Монтана е издадена заповед от 25.11.2010 г. по реда на чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 26.11.2010 г., с който е осъдена да заплати на „ОББ" АД сумата от 3 843,10 лв. - главница, 524,25 - договорна лихва, 12,62 лв. - наказателна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2010г. до изплащане на вземането и 413,28 лв. - разноски в производството по издаване на заповедта.
Посочва се, че въз основа на това изпълнително основание кредиторът е образувал изп.д. № 148/2011г. по описа на ЧСИ М. И. , peг. № 784 с район на действие Окръжен съд-Монтана, като с Постановление от 13.02.2017 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1 т.8 от ГПК. Ищцата подчертава, че както в постановлението, така и на гърба на изпълнителния лист е посочено, че последното изпълнително действие е предприето на 28.05.2011 г. и че не й е връчена покана за доброволно изпълнение.
Според изложеното в исковата молба, на 21.01.2025 г. „ЕОС МАТРИКС" ЕООД е образувал изп.д. № 285/2025г. пред ЧСИ М. И. за същото вземане с твърденията, че е придобито на 31.01.2018 г. по договор за цесия с „ОББ" АД. Посочено е, че на 25.02.2025 г. взискателят е поискал прехвърляне на делото по подсъдност на ЧСИ М. Н., peг. № 723, с район на действие Окръжен съд- Враца, където през месец март същата година е образувано изп.дело № 304/2025 г. Твърди се, че е наложен запор по сметка на ищцата в 4
„Банка ДСК“ АД въз основа на запорно съобщение от 22.05.2025 год. Ищцата сочи, че след справка по изпълнителното дело е установила, че „ЕОС МАТРИКС" ЕООД е приложил договор за цесия от 31.01.2018г. с „ОББ“ АД, от които е видно, че нейният дълг е прехвърлен без подписано от нея уведомление с дата от началото на 2025 г.
Според изложеното в исковата молба, новото изпълнително дело е образувано след изтичане на повече от 14 години от датата на последното изпълнително действие - 28.05.2011 г. и над 8 години от самото прекратяване на производството по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК с Постановление от 13.02.2017 г., като се сочи, че перемпцията всъщност е настъпила ех lege още на 28.05.2013 г . Посочва се още, че правото на кредитора да събере по принудителен ред едно изискуемо вземане по отношение на главницата се погасява с изтичането на петгодишната давност, а по отношение на договорната и наказателната лихва – с изтичането на тригодишна давност, които съобразно правилата на чл.114 от ЗЗД се прекъсва т с предприемане на всяко изпълнително действие. Навеждат се доводи, че последното такова е било на 28.05.2011 г., поради което дългът е погасен по давност преди договора за цесия.
Разпечатката съдържа 44 от 101 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8f8a10b6-b069-4a7a-ba87-a271696a78d8