Решение № 1926 от 23.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1926 гр. Пловдив, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330115979 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК 131134023 против К. Р. В., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че бил сключен договор за потребителски кредит № ....., с предоставена сума от 3100 лева, уговорени ГЛП – 41,12 % и ГПР – 48,72 %, платими до 05.10.2026 г.

Ответникът не погасил три вноски, с падежи – 05.08; 05.09 и 05.10.2023 г., поради което вземанията били обявени за предсрочно изискуеми, считано от 23.01.2024 г., за което бил уведомен.

Поради липсата на плащане, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 1787/27.02.2024 г., издадена по ч.гр.д. № 3618/2024 г. на ПРС, за непогасените суми от: 2828,11 лева – главница; 615,69 лева – договорна лихва за периода 05.08.2023 г. – 23.01.2024 г.; 54,48 лева – обезщетение за забава за периода 05.08.2023 г. – 13.02.2024 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 27.02.2024 г. до окончателното погасяване.

Претендират се разноските в двете производства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора и наличието на неравноправни клаузи, вкл. нарушени изисквания на чл.11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.1, ал. 4 ЗПК. Твърди ГПР да не е 1 действително приложеният, т.к. в него следвало да се включат вземания за неустойки, такси и застраховки. Възразява за нищожност и на клаузата за дължимост на дог. лихва, несъразмерно висока и уговорена в противоречие на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния такъв по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че ответницата лично е уведомена за предсрочна изискуемост на кредита с получено уведомление на 23.01.2024 г. /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 2501/20.02.2025 г. – л.44-45/.

Според посоченото в договора е уговорен размер на кредита от 3100 лева, посочен е ГЛП 41,12 %, при обща сума за плащане 6361,29 лева и ГПР 48,72 %, с краен срок – 05.10.2026 г.

Според приетото заключение на ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, на ответника е преведена/предоставена реално сумата от 3100 лева като финансов ресурс.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

2

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

В случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48,72 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната 3 разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д.

№ 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д.

№ 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен.

За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи - в т. см. – трайна съд. практика - Решение № 50147/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и на ПОС:

Решение № 277/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 2677/2022 г.; Решение № 280/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 3171/2022 г.; Решения по - в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г. и др.

Поради това, исковете за възнаградителна лихва и обезщетение за забава, ще бъдат отхвърлени.

Само за пълнота относно тях се посочва и, че са неоснователни, т.к.:

Клаузата за дължимост на възнаградителна лихва е неравноправна. При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната 4 практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;