Решение № 4532 от 02.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4532 гр. Пловдив, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330115217 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Т. П. К., чрез пълномощник – ЕАД Е.И., против „Кредирект” ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2493,49 лева/1274,90 евро, платена без правно основание за периода 21.12.2024 г. – 07.05.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 20.10.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че за периода 21.12.2024 г. – 07.05.2025 г. ищецът извършил плащания към ответното дружество в общ размер от 4193,49 лева. Изложени са съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние, но на ищец не е предоставен екземпляр от него. Претендира се, че договорът е недействителен, доколкото в размер на ГПР не са включени всички разходи по кредита, включително начислена неустойка. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявения иск, като се моли за уважаването му и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Кредирект” ЕООД, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба и неоснователност на предявения иск. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем № *****, както и че процесната сума е получена от ответното дружество. Оспорват се твърденията за недействителност на договора, като се сочи, че същият отговаря на изискванията на ЗПК и ЗПФУР. По наведените доводи се изтъква 1 неоснователност на исковата претенция и се моли за нейното отхвърляне.

Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Кредирект” ЕООД, в качеството на кредитор, и Т. П. К., като кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № *****/*** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1700 лева, която следвало да бъде върната на 14 месечни вноски с последно плащане на 21.10.2024 г. Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 50 %, а годишният процент на разходите е 63,05 %. Общият размер на дължимата сума възлиза на 2396,72 лева.

Съобразно чл. 6 (1) от договора страните са постигнали съгласие кредитът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица.

Банковата гаранция следвало да бъде издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Поръчителите следвали да отговарят на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Обезпечението следвало да бъде предоставено в срок от 2 дни от сключване на договора, като при непредоставянето му в срок съобразно чл. 18 (1) от договора кредитополучателят дължал неустойка в размер на 2495,70 лева.

По делото са представени разписки от „Изипей“ АД, от които се установява, че ищецът е извършил плащания в полза на ответното дружество, както следва: на 21.12.2024 г. – 1000 лева; на 15.01.2025 г. – 150 лева; на 10.02.2025 г. – 200 лева; на 13.03.2025 г. – 150 лева; на 16.04.2025 г. – 700 лева; на 07.05.2025 г. – 1993,49 лева.

За изясняване на делото от фактическа страна е допуснато изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че при изчисляване на ГПР по процесния договор за кредит в размер на 63,05 % е 2 включена само възнаградителната лихва, а при включване и на неустойката неговият размер е 684,45 %. Вещото лице е констатирало, че размерът на общо платената сума от ищеца по процесния договор е 4193,49 лева/2144,10 евро, разпределена както следва: главница – 1700 лева/869,20 евро; лихва – 555,02 лева/238,78 евро; неустойка – 1737,66 лева/888,45 евро; такси – 200,81 лева/102,67 евро. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с нужните професионални знания и опит, както и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 18 (1) от договора при непредоставяне в срок на обезпечение по кредита, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 2495,70 лева. Разпоредбата на чл. 6 (1) от договора, възлага в тежест за кредитополучателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител/и или банкова гаранция, които да отговарят на многобройно посочените изисквания. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 (1) и чл. 18 (1) от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно 3 финансиране. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение /обозначено като неустойка/ за предоставения финансов ресурс.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, както се изяснява от заключението на ССчЕ. Стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи 4 информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.