Решение № 255 от 08.10.2026, Районен съд - Ихтиман

РЕШЕНИЕ

№ 255 гр. Ихтиман, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Боряна Кр. Иванова Гащарова при участието на секретаря Ана Ил. Божилова като разгледа докладваното от Боряна Кр. Иванова Гащарова Гражданско дело № 20251840101440 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба, депозирана от „А1 България“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, чрез Е. Д. – юрисконсулт, срещу В. Д. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. И., ул. „*“ № 13, по силата на която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПКр във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПКр във вр. чл. 79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл.

92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на парични вземания по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, както следва:

346,09 лева - неплатени суми за предоставени електронни съобщителни услуги по договор с партиден номер *, идентифициран с уникален номер *, начислена за периода от 20.02.2023г. до 05.09.2023г.;

1 252,94 лева - неплатена сума за устройства по договори за продажба на изплащане от 16.02.2022 и 23.02.2023г.;

880,98 лева - неустойка, начислена поради едностранно прекратяване по вина на абоната на договор с партиден номер *, идентифициран с уникален номер * за електронни съобщителни услуги;

467,10 лева – мораторна лихва от датата, представляваща първи ден от забавата за плащане на всяко едно от вземанията за електронни съобщителни услуги, неплатени суми за устройства на изплащане и неустойки, до датата, предхождаща датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 26.06.2025г., ведно със законната лихва върху вземанията за главница и неустойка от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда /27.06.2025г./ до окончателното изплащане на вземанията;

1

В исковата молба е посочено, че ответникът е сключил с „А1 България“ ЕАД Договор за електронни съобщителни услуги, идентифициран с неговия уникален номер № * от 05.08.2021г. и партиден № *. Твърди се, че към посочения договор са били сключени 4 броя Приложения № 1, съгласно които на ответника са били предоставяни конкретни електронни съобщителни услуги. Сочи се още, че към същия договор от страна на ответника са били закупени два броя електронни устройства на изплащане. За периода от 16.01.2023г. до 15.07.2023г. ищецът изпълнявал задълженията си по договора, но ответникът не заплатил дължимите суми съгласно договора и общите условия към него и натрупал задължения в размер на 346,09 лева за електронни съобщителни услуги и 1 252,94 лева за закупени устройства на изплащане. Сочи се, че поради изложеното процесният договор бил едностранно прекратен на 20.07.2023г. от страна на ищеца на основание чл.

54, т. 12 от приложимите общите условия, заради продължилото повече от 124 дни просрочие, поради което била начислена неустойка в размер на 880,98 лева.

Поради неизпълнение на процесните вземания, ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, по силата на което е образувано ч.гр.д. № */25г. по описа на Районен съд – Ихтиман. По същото е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № */19.08.2025г., съгласно която длъжникът В. Д. Р., ЕГН ********** е осъден да заплати на „А1 България“ ЕАД сумите, както следва:

346,09 лева - неплатени суми за предоставени електронни съобщителни услуги по договор с партиден номер *, идентифициран с уникален номер *, начислена за периода от 20.02.2023г. до 05.09.2023г.; 1 252,94 лева - неплатена сума за устройства по договор за продажба на изплащане; 880,98 лева неустойка, начислена поради едностранно прекратяване по вина на абоната на договор за електронни съобщителни услуги; 467,10 лева – мораторна лихва от датата, представляваща първи ден от забавата за плащане по всеки един счетоводен документ, отразяващ вземания за електронни съобщителни услуги, цена на устройства на изплащане и неустойки, до датата, предхождаща датата на депозиране на заявлението в съда - 26.06.2025г., ведно със законната лихва върху вземанията за главница и неустойка от датата на подаване на заявлението в съда /27.06.2025г./ до окончателното им изплащане, както и сторените разноски в размер на 50,00 лева за юрисконсутско възнаграждение и 58,94 лева за държавна такса. Съгласно изложените обстоятелства ищецът моли да бъде постановено решение, по силата на което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.

Срещу така издадената заповед за изпълнение от страна на длъжника е депозирано възражение по реда на чл. 414 от ГПК, съгласно което същият не отрича, че е налице парично задължение в полза на заявителя, но твърди, че не е бил уведомен за наличието му, поради което не е бил в състояние да го погаси. Заявява, че ако са налице изискуеми негови задължения по отношение на „А1 България“ ЕАД, то е готов да ги заплати, като моли да бъде обезсилена заповедта за изпълнение.

Препис от исковата молба е връчен на ответника, който в срока по чл. 131 2 от ГПК не е депозирал отговор, не се явява в открито съдебно заседание и не се представлява, не депозира молба за разглеждане на делото по същество в негово отсъствие, както и не депозира становище по изготвения по делото доклад.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбата на чл.

235 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 79, ал. 1 ЗЗД:

От приложените по делото доказателства, в това число Договор с партиден номер *, идентифициран с уникален номер * за предоставяне на мобилни услуги, се установява по безспорен начин, че страните по настоящото дело са били обвързани от договорни отношения, по силата на които ищецът е поел ангажимент да предоставя конкретни мобилни /телекомуникационни/ услуги, а ответникът от своя страна се е задължил да заплаща месечна такса за предоставянето на същите. По делото са представени и два броя договори за продажба на изплащане /от 16.06.2022г. и от 23.02.2023г./, ведно с два броя приемно-предавателни протоколи към тях, съгласно които е видно, че между страните е възникнало облигационно отношение, по силата на което ищецът е продал на ответника конкретно посочени устройства на изплащане /Телевизор Hisense 50A и телефон Samsung A33/, като цената е договорено да се плаща посредством месечни вноски.

Също така е видно, че по договора на изплащане от 16.06.2022г. цената е следвало да се изплати на 24 месечни вноски, а по този от 23.02.2023г. – на 35 месечни вноски.

Горните обстоятелства се установяват и от депозираното от ответника възражение по чл. 414 от ГПК, където, както по-горе бе посочено, е изложено, че не се оспорва наличието на задължения в полза на ищеца, произтичащи от процесните договори. Последното следва да бъде взето предвид от съда, независимо от липсата на депозиран отговор на искова молба, тъй като постановките на т. 11 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС задължават съда да разглежда и релевираните чрез възражението по чл. 414 от ГПК твърдения на длъжника - ответник в исковото производство по чл. 422 от ГПК.

В подкрепа на изложените обстоятелства по делото са приложени фактури и сметки, в които е отразено, че във връзка със сключения договор за мобилни услуги и договори за продажба, че са начислени задължения в тежест на ответника, представляващи месечно потребление и месечни дължими вноски по договорите за продажба.

Поради гореизложеното, исковите претенции за главница в размер на 346,09 лева, представляваща неплатени суми за предоставени електронни съобщителни услуги по договор с партиден номер *, идентифициран с уникален номер *, начислена за периода от 20.02.2023г. до 05.09.2023г., както и за главница в размер на 1 252,94 лева, представляваща неплатена сума за устройства по договори за продажба на изплащане от 16.02.2022г. и 23.02.2023г., ведно със законната лихва върху двете вземания за периода от 3 датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда /27.06.2025г./ до окончателното изплащане на вземанията, следва да бъдат уважени като основателни и доказани.

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следва да следи за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с лица, които притежават качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от Допълните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В настоящия случай ответникът е физическо лице, което няма данни нито от исковата молба, нито от приложенията към нея, да е сключило процесните договори, от които произтичат търсените вземания, да са били предназначени за извършване на търговска или друга стопанска дейност, насочена към извличане на печалба или друга икономическа изгода. Поради изложеното съдът следва да прилага установеното с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година правомощие за следене наличието на неравноправни клаузи.

На първо място, неустойката, съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, представлява предварително определен от страните размер на обезщетението за вредите, които кредиторът, би претърпял от неизпълнението или лошото изпълнение на договора. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. При неустойка, съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, вредите се обезщетяват, без да е нужно да бъдат доказвани. Неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Основание за нейната дължимост е неизпълнението на договора, поради което тя се дължи, независимо дали от неизпълнението са настъпили вреди.

На следващо място, по настоящото дело не може да се установи дали действително е настъпило прекратяване на договорните отношения между мобилния оператор и потребителя по реда на т. 54.12 от Общите условия, на която клауза ищецът се позовава. Прекратяването на договор спрямо потребител не може да настъпи автоматично, защото по този начин икономически по-слабата страна не е наясно, че действително икономически по-силната страна се е възползвала от прекратяване на съглашенията.

Необходимо е неизпраната страна да бъде уведомена от мобилния оператор за предсрочното прекратяване на съглашението, а в настоящия случай не се установява подобно уведомление да е изпращано. Само по този начин тя ще е насяно, че облигационните отношения вече не съществуват и че по повод прекратяването в нейна тежест са възникнали и други задължения, които следва да плати или че могат да възникнат и други задължения, които също ще дължи, ако не изпълни първоначално поетите ангажименти спрямо мобилния оператор. В този смисъл са мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, където е разгледан проблемът с предсрочната изискуемост на договора за потребителски кредит, като решението на този въпрос следва да намери приложение и при предсрочното прекратяване на други договори, по 4 които една от страните има качеството на потребител. В подобен смисъл са и мотивите към Решение от 08.12.2022 г. по дело С-600 от 2021 г. на Съда на Европейския съюз. В настоящия случай водещото в хипотези като настоящата не е конкретното правоотношение, а обстоятелството, че една от страните по него има качеството на потребител, а другата страна е икономически по-силна и предлага договори, с предварително посочени от нея параметри. Тоест, след като договорът не е бил прекратен по надлежен и достъпен за потребителя начин, не може да се начислят и неустойки във връзка с прекратяването.

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която задължава потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Автономията на волята на страните, регламентирана в чл. 9 от ЗЗД, да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка, е ограничена от това, че съдържанието на съглашението не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.