Решение № 26 от 26.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20238002901253 по описа за 2023 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.47 ЗМТА.

Образувано е по искова молба, вх.№ 9312/31.07.2023г., подадена от Е. С.

Щ., в качеството на едноличен търговец/ЕТ с наименование „Ели-Е. Щ.“, против „Лено“ АД.С нея са предявени обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.47, ал.2 и чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА , за прогласяване нищожността и за отмяна на арбитражно решение от 14.06.2023г. по арб.д.№ 63/2023г. на Арбитражен съд при Асоциация „Български арбитражен съд.С него се осъжда ЕТ „Ели-Е. Щ.“, на осн. чл.92, ал.1 ЗЗД, да заплати на „Лено“ АД сумата 21 698.13 евро, с левова равностойност 42 437.85лв., представляваща неустойка за периода 22.07.2020г.-13.04.2023г. за неизпълнено задължение за плащане по договор за бизнес кредит, с клиентски № 6687 от 21.05.2020г., с нотариална заверка, рег.№ 3614/21.05.2020г., на нотариус Маргарита Иванчева, и сумата 7779.47лв - разноски в арбитражното производство.

Исковете се поддържат от процесуалния представител на ищцата адв.В.

1

М. от САК в откритото съдебно заседание.Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл.38 ЗА.

С писмен отговор ответното дружество „Лено“ АД оспорва основателността на исковете на предявените основания, като излага подробни съображения.Отговорът на ИМ се поддържа от процесуалния представител адв.М. Ч. от САК в откритото съдебно заседание.Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на I т.о., въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното:

Исковете са процесуално допустими, тъй като са предявени от надлежна страна в рамките на преклузивния 3-месечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА.

Искът с правно основание чл.47, ал.2 ГПК се основава на доводи, че ищцата е сключила договора за кредит в качеството си на потребител по смисъла на ЗЗП и следва да се ползва от законовата потребителска защита, тъй като, независимо от посоченото в договора, че заемателят е ЕТ и наименуването на договора като договор за бизнескредит, той е сключен за потребителски цели. В тази връзка ищцата въвежда следните конкретни твърдения:Към датата на сключване на договора тя е имала няколко кредита към банки и др. финансови институции, които не са били обслужвани редовно.За да бъде кредитирана от ответното дружество, негови служители й поставили условие кредитът да е „фирмен“ и да бъде обезпечен с лично имущество.Непосредствено преди сключване на договора за кредит ищцата формално е била регистрирана като ЕТ, но не е осъществявала и не осъществява търговска дейност и липсва връзка между професионалната й квалификация и предмета на дейност на ЕТ и целта на кредита – „за оборотни средства“. С оглед това и предвид императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, във вр.с § 13, т. 1 от ДРЗЗП, ищцата моли да бъде прието, че спорът относно неизпълнението на договора е неарбитрируем и постановеното по него арбитражно решение е нищожно.

В отговора на ИМ ответното дружество оспорва иска с правно основание чл.47, ал.2 ГПК.Поддържа, че процесният договор представлява двустранна търговска сдЕ. по см. на чл.286 ТЗ, както с оглед на наименованието / „договор за бизнес кредит“/, така и с оглед на цялостното съдържание, предвид това, че почти цялата сума е отпусната за оборотни 2 средства за търговската цел на заемополучателя, неизпълнението на задължението сумата да се използва за посочената в договора цел е скрепено с договорна неустойка, а ищцата е кандидатствала за кредит именно в качеството си на ЕТ, видно от представеното по делото „Искане“.Счита за неотносими и неопределящи за вида на договора фактите относно образованието и упражняваните професии на ищцата и предмета на дейност на ЕТ.Поддържа, че в производството по чл.47 ЗМТА съдът не разполага с правомощия да проверява правилността на атакуваното арбитражно решение, поради което не може да обсъжда действителността на договора.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, компетентността на арбитража е изключена за имуществени спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Според легалната дефиниция на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност. В § 13, т. 13 и т. 14 от ДР на ЗЗП е посочено изрично какво следва да се разбира под „стока“ и „услуга“ за целите на този закон, съответно: „стока“ е движима материална вещ (с конкретно посочени изключения), а „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне на владение на вещ. С § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите е транспонирана разпоредбата на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Според непротиворечивата практика на Съда на Европейския съюз по въпросите, свързани с приложението на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, е необходимо съдът да извърши проверка на всички обстоятелства и доказателства с цел да се установи дали по силата на договора физическото лице е придобило стоки или услуги и дали при сключването на конкретния договор с търговеца физическото лице е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност.

С атакуваното арбитражно решение е разрешен правен спор, произтичащ от договор за заем от 21.05.2020г., наименуван „Бизнес кредит“, по силата на който ответното дружество „Лено“ АД, вписано като финансова 3 институция в регистъра по чл.3а, ал.1 ЗКИ, се е задължило да предостави на заемополучателя, посочен като ЕТ „Ели – Е. Щ.“, лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата от 10 000 евро.Уговорено е в договора, че заемополучателят се задължава да използва заема за следните цели и етапи: при първия етап - при подписване на договора, преди предоставяне на обезпеченията, се отпуска част от заема в размер на 646.47 евро, която се усвоява като сумата 1264.38лв., представляващи 646.47 евро, се удържа за погасяване на такса за юридическо и административно обслужване, дължима от заемополучателя за всички възникнали и предвидени към момента на подписване на договора административни и юридически разходи, свързани със заема и обезпеченията, а при втория етап - след погасяване на посочените задължения за административно и юридическо обслужване и след учредяване на първа по ред ипотека в полза на заемателя, остатъкът от заемната сума се превежда по посочената от заемополучателя сметка - за оборотни средства.Предвидено е, че, ако заемополучателят, без изрично писмено съгласие на заемодателя, използва сумата за други цели, извън посочените в договора, той дължи неустойка в размер на 10 % върху заемната сума, както и, че в този случай заемодателят има право да обяви заема за предсрочно изискуем. Посочената в договора за заем, съответно сметката, по която са преведени заемните средства, е личната банкова сметка, по която ФЛ Е. Щ. получава трудовото си възнаграждение/ вж извлечения на л.104 и 105/.

Несъмнено, процесният договор е за извършване на „услуга“ по см. на § 13, т. 14 от ДР на ЗЗП.

Финансовата услуга по договора е предоставена и тя е получена от физическото лице Е. Щ., поради следните съображения:

Преди всичко последователната и непротиворечива е съдебната практика( решение № 1012 по дело № 1853/1994г., решение № 478 по дело № 1399/1993г., V г.о., определение № 389 по ч.гр.д. № 269/1996г., V г.о., решение № 855 по гр.д. № 123/2003г., II г.о., определение № 3709 по ч. гр. д. № 1654/2008г., V г.о., решение № 437 по гр. д. № 70/2011г., III г.о., решение № 80 от 26.07.2012г. по т.д. № 287/2011г., I т.о., ТК, решение № 26 от 24.07.2018г. по т. д. № 1853/2017г., I т.о., определение № 33 от 20.01.2020г. по ч.т.д. № 2565/2019г., I т.о., определение № 1998 от 06.07.2023г. по ч.гр.д. № 1574/2023г., IV г. о. и др.), приема, че физическото лице и регистрираният от 4 него едноличен търговец не са различни правни субекти.Признаването на търговско качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност, разкривайки пред него възможността то да бъде страна и по правоотношения в областта на търговското право, но без да е налице нов правен субект, т.е. единствено в пределите на собствения му персоналитет.

Така, всеки един едноличен търговец, като носител едновременно и на търговски, и на граждански права и задължения, винаги отговаря с едно и също свое имущество по задълженията, придобити в резултат от упражняване на търговската си дейност, както и по всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот.

Следователно, регистрирането на ищцата като ЕТ не е променило персоналитета й, а само е разширило нейната правоспособност.

В случая, договорът, от който произтича спорът, разрешен от арбитража, е реален, т.е. фактическият състав по сключването му включва и предоставяне на заемната сума, а установен по делото факт е, че кредитът е предоставен по личната сметка на ищцата – тази, по която тя получава трудовото си възнаграждение.

По въпроса дали ищцата при сключване на договора е действала в или извън рамките на своята търговска и професионална дейност, съответно дали отчасти е действала в рамките, а отчасти - извън рамките на търговската и професионалната си дейност, и коя от двете е преобладаващата дейност, е необходимо да се изследват всички установени по делото релевантни факти.

В случая, в подкрепа на възражението на ответното дружество, че при сключването на договора заемателят е действал в рамките на търговска или професионална дейност, е договорът, в който е уговорено, че сумата се предоставя за оборотни средства, както и изходящото от ищцата искане за отпускане на „бизнескредит“.

Съвкупната преценка на доказателствения материал налага извод, че ищцата е провела пълно обратно доказване на обстоятелството, че при сключването на договора е действала в рамките на търговска или професионална дейност. В тази връзка следва да се имат предвид следните установени по делото факти:Заемната сума е предоставена по личната банкова сметка, по която ФЛ Е. Щ. получава трудовото си възнаграждение, съответно липсват данни да е открита банкова сметка с титуляр учредения от ищцата 5

ЕТ.Видно от представеното извлечение от банковата сметка на ищцата, в самия ден на предоставянето на сумата по договора тя е или преведена, или изтеглена на каса, като липсват каквито и да е обективни данни, сочещи на упражняване или на намерение за осъществява на търговска дейност от ищцата преди или към момента на предоставяне на сумата. Видно от представеното удостоверение от ТД на НАП София, учреденият от ищцата ЕТ не е подавал ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ за получени доходи за 2020, 2021г. и 2022г. Към момента на сключване на договора ищцата е работила като санитар, видно от представеното копие от трудова книжка, а от приложената справка от Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост се установява, че към момента на сключване на договора с ответното дружество тя е имала сключен на 31.10.2019г. договор за потребителски кредит с „Ти Би Ай банк“ ЕАД и към 30.04.2020г. вече е била в просрочие за погасяване на задължението си към „БНП Пърсънъл Фананс С.А.- клон България“, а след това е изпаднала в просрочие за заплащане на задълженията си към множество други финансови институции.

Налага се категоричен извод, че при сключването на договора ищцата не е действала в рамките на търговска или професионална дейност, съответно договорът е сключен изцяло за потребителски цели.Ето защо, като заемател по договора, ищцата има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно разрешеният с атакуваното арбитражно решение спор е потребителски и, на осн. чл. 19, ал. 1 ГПК, е неарбитрируем.Постановеното по него арбитражно решение е нищожно, на осн. чл. 47, ал. 2 ЗМТА и нищожността му следва да се прогласи по предявения от ищцата иск.