Решение № 515 от 14.05.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 515 гр. Варна, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно гражданско дело № 20263100500287 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 107060/23.12.2025 г. на „Колино“ ЕООД срещу Решение № 4003/11.11.2025 г., постановено по гр. д. № 15210/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, с което се осъжда „Колино” ЕООД да заплати на „ТПКИ Родина” по предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД следните суми: сумата 9607,08 лв. с ДДС, представляваща дължима наемна цена по Договор за наем от 01.08.2012 г. и Анекс от 09.03.2020 г. за периода от 05.10.2021 г. /първото месечно задължение, непогасено по давност/ до 31.05.2022 г., като претенцията се отхвърля за разликата над присъдения размер от 9607,08 лв. с ДДС до претендирания такъв от 13 332,38 лв. с ДДС; както и сумата 18,92 лв. с ДДС, представляваща начислена и потребена вода в имота за периода от 05.10.2021 г.

/първото месечно задължение, непогасено по давност/ до 31.05.2022 г., като претенцията се отхвърля за разликата над присъдения размер от 18,92 лв. с ДДС до претендирания такъв от 78,54 лв. с ДДС, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията.

Във въззивната жалба се навежда оплакване, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, поради наличие на абсолютна процесуална пречка за разглеждане на спора – сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 299 ГПК. Навежда се довод, че с предявяването на исковете в настоящото производство не се въвежда нов спор, а се цели повторно разглеждане на вече разгледан такъв между същите страни, за същото вземане, въз основа на същите релевантни факти и същите доказателства, при формално изменение на правната аргументация. Посочва се предмета на настоящото дело е идентичен с този на производството по гр.д. № 12051/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, приключило с Решение № 1221/09.04.2024 г. по гр.д. № 15690/2023 г. на Районен съд – Варна, потвърдено с 1

Решение № 1072/23.10.2024 г. по в.гр.д. № 1146/2024 г. на Окръжен съд – Варна, като се излагат подробни аргументи в тази връзка. Досежно неправилността на обжалваното решение се сочи, че е необоснован изводът на първоинстанционния съд, че договорът за наем от 01.08.2012 г. безспорно се отнася до складово помещение с площ от 396 кв.м., тъй като са налице разминавания между представения екземпляр от ищеца и този на ответника, в който липсва посочена квадратура и предназначение на обекта, за което дописване не е налице съгласие от ответника. Въззивникът счита за неправилен подхода да се извежда липсващото съдържание на основния договор чрез анекс, а и следва да се отчете, че не е представен приемо-предавателен протокол или друг двустранен документ, удостоверяващ предадения обект и неговите характеристики. В тази връзка се поддържа, че не може да се приеме за доказано възникването на валидно и индивидуализирано наемно правоотношение по твърдения от ищеца договор от 01.08.2012 г. относно обект с площ от 396 кв.м. Излага се, че самите фактури не съдържат индивидуализация на наетия обект и не могат да установят основанието на задължението, нито да заместят доказването на валидно наемно отношение. Счита се, че осчетоводяването на фактурите и ползването на данъчен кредит не могат да преодолеят липсата на индивидуализация, нито да обвържат ответника с твърдяното от ищеца договорно съдържание. Релевира се възражение за неправилно приложение на института на погасителната давност, тъй като първото производство не е прекъснало давността, спирането на сроковете по ЗМДВИП не създава и не „реанимира“ вземания, които към релевантния момент са били погасени по давност, както и че съдът е приложил неправилен „глобален счетоводен подход“ за изчисляване на погасените по давност задължения, несъвместим с правната природа на периодичните плащания. Въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено изцяло като недопустимо, а производството по делото прекратено. При условията на евентуалност се отправя искане решението да бъде отменено в частите, с които исковете са уважени, като същите бъдат отхвърлени като неоснователни, евентуално погасени по давност. Моли се за присъждане на сторените съдебни разноски на двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна – ТПКИ Родина депозира отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който счита възражението на въззивника за недопустимост на решението за неоснователно, поради липса на идентичност между двете дела, тъй като ищецът е въвел ново основание, като се позовава на нов юридически факт, от който извежда претендираното право, а именно – Договор за наем от 2012 г. и Анекс от 2020 г. за друго помещение. Според въззиваемия от изложеното от въззивника възражение не може да за извлекат твърдения за неправилност на решението. Поддържа се, че във въззивната жалба по гр.д. № 12051/2022 г. на Районен съд – Варна управителят на ответното дружество на л. 2, т. 3 е заявил, че е сключил договор от 2012 г. и анекс към него от 2020 г. за склад с площ от 369 кв.м., а представеният анекс от 2020 г. (в оригинал в с.з.) еднозначно определя както волята на страните, така и параметрите на наетото помещение. Навежда се довод, че направените плащания по издадени от ищеца фактури за наем за процесния склад са доказателство за знание и съгласие с процесния договор за наем и произтичащите от него задължения за наемателя. Излага се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че отразяването в счетоводството на ответника на процесните 26 бр. фактури и ползването на данъчен кредит по тях представлява недвусмислено извънсъдебно признание за задълженията по тях, в съответствие с трайната практика на ВКС, още повече, че по същите са правени макар и частични плащания. Въззиваемият намира за неоснователни и възраженията във въззивната жалба за неправилно приложение на института на давността. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на сторените съдебни разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

2

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Като аргумент за недопустимост на обжалваното решение въззивникът сочи наличие на сила на пресъдено нещо по смисъла на чл. 299 ГПК досежно предявените от ищеца искове. С цитираното от страната Решение № 1221/09.04.2024 г. по гр. д. № 15690/2023 г. по описа на ВРС, потвърдено с Решение № 1072/23.10.2024 г. по в.гр.д.

№ 1146/2024 г. по описа на ВОС, са отхвърлени предявените от „ТПКИ Родина” срещу „КОЛИНО“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро и чл. 236, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 11 895,17 лв., представляваща дължимата наемна цена по сключения между страните договор за наем от 27.12.2016 г., прекратен на 04.05.2022 г., за периода от 01.07.2020 г. до 04.05.2022 г.; сумата в размер на 1437,2 1 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем от 27.12.2016 г. за периода от 05.05.2022 г. до 31.05.2022 г.; сумата в размер на 78,5 4 лв., представляваща начислена и потребена вода в наетия по договор за наем от 27.12.2016 г. имот за периода от 01.03.2020 г. до 01.04.2022 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.09.2022 г. до окончателното изплащане на задълженията.

Предмет на разглеждане в настоящото производство са искове по чл. 232, ал. 1 ЗЗД, основани на твърдения за наличие на наемно правоотношение между страните по договор за наем от 01.08.2012 г. и анекс от 09.03.2020 г., за периода от 01.04.2020 г. до 31.05.2022 г., за обект – складово помещение, с посочен административен адрес в исковата молба и твърдения за незаплатени наемни задължения по него, както и разноски във връзка с ползването на имота. Следователно, касае се за претенции за неизпълнени задължения по договор за наем, сключен на 01.08.2012 г., различен от този, предмет на разглеждане в производството по гр. д. № 15690/2023 г. по описа на ВРС – договор за наем от 27.12.2016 г. Различен е наетият обект и наемната му цена, както и периода на претенциите. Такова е и застъпеното становище от самия ответник в хода на производството по гр.д. № 12051/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, приключило с Решение № 1221/09.04.2024 г. по гр.д. № 15690/2023 г. на Районен съд – Варна, потвърдено с Решение № 1072/23.10.2024 г. по в.гр.д. № 1146/2024 г. на Окръжен съд – Варна. В молба от 16.05.2023 г. по гр.д. № 12051/2022 г. ответникът е твърдял, че подписаният между страните договор за наем от 2012 г. касае наемно правоотношение за наето помещение от 396 кв.м. с наемна цена от 1650 лв. с ДДС, а не това по договор за наем от 27.12.2016 г. Именно в това производство е установено, че задълженията на „КОЛИНО“ ЕООД по договор за наем от 27.12.2016 г. са заплатени изцяло, а непогасени такива са били констатирани по договор за наем от 01.08.2012 г.

Във въззивната жалба на „КОЛИНО“ ЕООД по това дело детайлно е описана хронологията на договорните отношения с ищеца и отново е поддържано становището, че двата договора за наем касаят две отделни складови помещения с различна площ и цена. Обстоятелството, че ищецът е представил едни и същи доказателства в двете съдебни производства за установяване на твърденията си процесните фактури, не променя извода, че правопораждащите претенцията на ищеца факти се отнасят до различни договори за наем от определена дата.

В този смисъл въззивният съд намира възражението на въззивника за наличието процесуална пречка за разглеждане на настоящия спор за неоснователно.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателствени средства, както и заключението на съдебно-счетоводна експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за наем от 01.08.2012 г., по силата на което ищецът се е 3 задължил да предостави на наемателя за временно ползване обекта на договора за наем, а ответникът – да заплаща месечна наемна цена в уговорения размер и текущите консумативни разноски, свързани с ползването на вещта и 2) наемодателят да е предоставил държането на обекта на наема на ответника, който да е ползвал имота в исковия период. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца-наемодател, вкл. и по отношение на размера на претендираните вземания. Ищецът следва да докаже, че претендираните разходи за потребена вода в посочения размер са свързани с ползването на вещта.

Обявено за безспорно между страните с доклада по делото, обективиран в Определение № 6418/15.05.2025 г., приет за окончателен в о.с.з., проведено на 20.06.2025 г. пред Районен съд – Варна, е че между страните на 01.08.2012 г. е сключен договор за наем, по силата на който ищецът-наемодател е предоставил на ответниканаемател за временно и възмездно ползване складово помещение, находящо се в гр.

Варна, ул. „Тролейна” № 36, както и че с Анекс от 09.03.2020 г. е уговорена нова наемна цена в размер на 1650 лв. с ДДС месечно. Отделен за безспорен е и фактът, че за исковия период от 01.04.2020 г. до 31.05.2022 г. процесният имот е ползван от ответника.

При съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства – Договор за наем от 01.08.2012 г., Анекс от 09.03.2020 г., 26 бр. фактури, потвърждение за разчети и Договор за наем от 27.12.2016 г., отчитайки и изявленията на ответника в хода на процеса по гр.д. № 12051/2022 г. и в.гр.д. № 1927/2023 г., обективиращи неизгодни за него факти, се налага несъмненият и категоричен извод, че страните са били обвързани от валидно договорно правоотношение за процесния период, възникнало въз основа на договор за наем от 01.08.2012 г. за складово помещение с площ от 396 кв.м., при уговорена с анекса от 09.03.2020 г. релевантна за исковия период наемна цена от 1650 лв. с ДДС. Поддържаният от въззивника довод, че в неговия екземпляр на договора за наем липсва конкретизация на площта на склада, не променя този извод, доколкото изрично в процесния анекс към договора за наем от 01.08.2012 г. е посочено, че се предоговаря нова цена за наетия склад от 396 кв.м., находящ се в гр. Варна, ул. „Тролейна“ № 36, в размер на 1650 лв. с ДДС.