Решение № 279 от 09.09.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 279 гр. Ботевград, 09.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светослав Ив. Иванов при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело № 20241810102193 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********, адрес, със съд. адрес: адрес, срещу „ФИРМА, ЕИК: №, адрес, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.

В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: На 01.03.2024 г. бил сключен договор за кредит между нея като кредитополучател и „ФИРМА като кредитодател. По силата на този договор дружеството предоставило сумата от 200 лв. (главница) на физическото лице (ФЛ), срещу задължения да я върне, при ГЛП от 40.97 % и ГПР от 49.6 %, ведно такса за „експресно разглеждане“ от 51.26 лв. за бързо усвояване на кредита, която клауза била неправомерна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, а и заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Освен това клаузата за тази такса била нищожна, тъй като по същество била разход за кредита, който не е бил включен в ГПР. Освен това клаузата била нищожна и защото била уговорена в нарушение на добрите нрави. – С оглед на изложеното моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за установено, съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че уговорената такса за „експресно обслужване“ в размер на 51.26 лв. в Договор № 9717939003/01.03.2024 г. между В. Н. З. като кредитополучател и „ФИРМА като кредитодател е нищожна на основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Претендират се и разноски.

В отговора на ИМ (ОИМ) на „ФИРМА възразява, че искът бил неоснователен, защото твърдените основания за нищожност на процесната клауза били неприемливи: договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 от общите условия (ОУ) към него, при спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП.

В насрещната ИМ (НИМ) на „ФИРМА твърди, че досега З. не е заплатила нито една вноска по процесния договор за потребителски креди, поради което моли БРС да я осъди да плати на дружеството главницата по договора за кредит в размер на 200 лв.: чл. 240, ал. 2 ЗЗД. С оглед на изложеното моли БРС да осъди З. да плати на ЕООД сумата от 200 лв., представляваща непогасено задължение (главница) по Договор за кредит № 9717939003 / 01.03.2024 г., ведно с законната лихва за забава, считано датата на предявяване на 1 насрещният иск: 03.02.2025 г., до окончателното й изплащане: чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В отговора на НИМ (ОНИМ) З. прави възражение за прихващане, което обаче съдът е намерил за нередовно, като е указал на З. с Опр. № 533/02.07.2025 г. по гр. д. № 2193/2024 г. в какво се нередовността и й е дал едноседмичен срок от получаване на съобщението, в който да отстрани тази нередовност, като индивидуализира вземането си, с което прави възражение за прихващане срещу НИ, и то по дата на възникване, размер, основание, изискуемост (на вземането, с което прави прихващане, а не на вземането, срещу което се прави прихващането) и страни; с указание, че при неизпълнение на указанията в срок съдът няма да зачете възражението й за извършено (чл. 101, ал. 3 ГПК), респ. ако отстрани нередовносните и индивидуализира вземането си, същото ще се счита за редовно с обратна сила (чл. 101, ал. 2 ГПК). На 05.09.2025 г. З. е подала молба по хода на делото, насрочено в о. с. з. на 09.09.2025 г., без да отстранила нередовносните по възражението й за прихващане, поради което съдът е приел, че възражението за прихващане е неизвършено (чл. 101, ал. 3 ГПК). В ОНИМ се взема становище и за неоснователност на НИ, поради което моли БРС да го остави без уважение.

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По възраженията за недопустимост на иска от „ФИРМА:

БРС намира, че така направените отводи за недопустимост на процеса са неоснователни: Първо, няма пречка този, който може да упражни по-голямото по обем право (да предяви ОИ, който включва в себе си УИ и искане за осъждане на ответника), да упражни и по-малкото по обем право (в случая: УИ). Освен това по делото няма данни, че процесната „такса“ е била платена от ищцата на ответното дружество, за да се направи извод, че тя разполага и с ОУ, а не само с УИ. Интересът по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК е в това, че ищцата желае със сила на пресъдено нещо (СПН) да се установи, че не дължи вземане, което – според нея – съществува привидно, тъй като, макар и поето в писмена форма, е нищожно. Второ, съдът следи служебно за липсата на разминаване между петитум и основание, на което се предявява иска (чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и намира, че такова твърдяното разминаване между тях от ответното дружество е неприемливо. Възражението за злоупотреба с права е неоснователно, защото, ако такава се установи, тя е основание за гражданска отговорност на ищцата: чл. 3 ГПК, а не пречка за развитие на процеса.

По фактите:

На 01.03.2024 г. бил сключен Договор за кредит № 9717939003/01.03.2024 г. между „ФИРМА като кредитодател и В. Н. З. като кредитополучател, по силата на който ЕООД предоставило сумата от 200 лв. на З. срещу задължението да я върне в тридесет дневен срок:

31.03.2024 г., ведно със 40.978 % ГЛП и 49.69 % ГПР и такса бързо разглеждане от 51.26 лв., или всичко 257.99 лв. З. не е плащала нито една вноска по кредита.

По правото:

Съдът намира, че е сезиран със следните искове:

Главния иск (ГИ):

С ГИ В. Н. З. иска да бъде установено по отношение на „ФИРМА, че процесният договор за кредит е нищожен като противоречащ на императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). ЕООД възразява срещу основателността на иска.

Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По 2 делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните, че всички факти безспорни без спорни, при което спорът е по правото и се концертира върху това всяка страна да обоснове юридическите си доводи в полза на твърдението за нищожност, респ. валидност, на процесния договор за кредит.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника (потребител) да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) от страна на небанковата финансова институция, са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143-147б ЗЗП, в т. ч. и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно с оглед на служебното му задължение да приложи правните норми (по арг. от чл. 5 ab initio и в частност от новелата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).

Нормата на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно: предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Съгласно чл.

21 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е (абсолютно) нищожна (срвн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД).

В конкретния случай „таксата за бързо разглеждане“, уговорена в процесния Договор за кредит от № 9717939003/01.03.2024 г., представлява действие по усвояване и управление на кредита във времево отношение. Ето защо уговорката, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на документи, пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Същевременно, с допълнителното плащане на „такса за бързо разглеждане“ се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата, които следва да бъдат включени в ГПР, при което ГПР би възлизал не на 49.7 %, както е посочено в договора, а на 66.21 %. При това положение същият би надхвърлил законовото ограничение, съобразявайки сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителна лихва. В този смисъл с уговарянето на такса за бързо разглеждане се нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която допуска ГПР да бъде не поголям от петкратния размер на законната лихва, която е 10 % (вж. ПМС № 426/18.12.2014 г.), а в случая ГПР е 66.21 %, т. е. уговореният ГПР превишава допустимия императивен максимум.

Подобно съдържание на клаузата, с която е била уговорена дължимостта на таксата, накърнява изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя: чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, като при това се стига и до незаконно присвояване на добавена стойност от кредитора, която не му се полага. Освен това подобна клауза накърнява добрите нрави дотолкова, доколкото размерът на таксата е необосновано висок и не е еквивалентен на насрещната престация на кредитора: кредиторът се задължава да обработи искането за кредит в рамките на 15 мин. (срвн. чл. 4.14.5 от ОУ). Впрочем това таксата пък възлиза на около 16.5 % от заемната сума/главницата (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

3

При това възраженията на ответното дружеството, че договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 ОУ към него, при спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, и че въпросната услуга не се посочвала като ГПР, защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК, са неоснователни поради доводите, изтъкнати по-горе.

Съдът намира, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Съгласно него договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.