Решение № 118 от 17.06.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 118 гр. Варна, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Недева

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Магдалена Кр. Недева Въззивно търговско дело № 20263001000074 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от "ЗД "БУЛ ИНС"" АД, ЕИК 831830482, гр. София и въззивна жалба от Б. Х. Б. от ***** срещу решение № 267/20.11.2025г., допълнено с определение № 50/23.01.2026г., постановени по гр. д. № 179/2025г. по описа на Шуменския окръжен съд, с което съдът частично е уважен предявения от Б. Х. Б. срещу "ЗД "БУЛ ИНС"" АД иск за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размера му от 90 000 лв. /равняващи се на 46 016,27 евро/, за причинените психични и емоционални болки и страдания в резултат от смъртта на баща му Х. Б. Е. вследствие на ПТП от 08.06.2020г., настъпило по вина на водача на л.а. марка „Мерцедес“, модел „GL 320“, рег. № ***** - М.Т.П., ЕГН **********, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция - 14.09.2022 г. до окончателното й плащане, на основание чл.493, ал.1, т.5 от КЗ, вр. чл.429, ал.2, т.2 и ал.3 КЗ, като е отхвърлил претенцията за разликата над присъдените 90 000 лв. до предявените 150 000 лв. /равняващи се на 76 693,78 евро/, ведно с претенцията за законна лихва, като неоснователна, както и е извършил разпределение на разноските по делото.

Въззивникът "ЗД "БУЛ ИНС"" АД обжалва решението в частта за присъдената сума за горницата над 60 000 лв./30 677,51евро до 90 000 лв./46 016,27евро, ведно със законната лихва от предявяване на застрахователната 1 претенция до окончателното изплащане на задължението, намирайки същото за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, като постановено в противоречие със събраните по делото доказателство. Оспорва както размера на обезвредата, така и приетата от съда степен на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Х. Б. Е.. Според него размерът на застрахователното обезщетение не отговаря на изискванията на чл. 52 ЗЗД, които съдът е приложил неправилно, като не е съобразил задължителните указания, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., както и съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Определеното обезщетение в първоначалния му размер от 150 000 лв./76 693,78евро намира за прекомерно завишено и несъобразено с обичайно присъжданите от съдилищата обезщетения в аналогични на процесния случаи. За адекватен и съразмерен на причинените болки и страдания паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди към момента на увреждането счита сумата от 120 000 лв./61 355,03евро, която да послужи за база при приложение на нормата на чл.

51, ал. 2 ГПК, отчитайки установеното съпричиняване на вредоносния резултат, който съдът е определил в занижена степен. Определената степен на съпричиняване от 40% намира за несъответен на събрания по делото доказателства. Позовавайки се на възприетото в т. 7 от ППВС № 17/1963г. и въз основа на установените по делото факти и обстоятелства относно причините за настъпване на ПТП счита, че пострадалият значително е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Позовава се на приетата по делото САТЕ, според която за пешеходеца ударът е бил предотвратим, в случай че не е променил посоката си на движение, а е спрял на разделителната линия и изчакал преминаването на лекия автомобил. В качеството си на пешеходец - Х. Б. Е., е предприел неправилно пресичане на главен път, извън очертанията на населено място, в необозначена с пътни знаци или маркировка зона за преминаване на пешеходци, излязъл е от банкета на пътното платно без да сигнализира за намерението си да го пресече и без да се огледа за приближаващи МПС, а след като е стигнал до средната разделителна линия между насрещните платна е сменил рязко посоката си на движение и тръгнал да се връща обратно, с което е удължил пътя си на пресичане. С това си поведения същият е допуснал нарушение на чл. 32, чл. 108, чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 1 ЗДвП (в ред. ДВ, бр. 90/2017г.) и чл. 114, т. 1, вр. чл. 5, ал. 1, т.

1 ЗДвП. Въз основа на това обосновава извод, че настъпилите вреди не са в причИ. връзка с деянието на водача на процесното МПС и не следва да се възлагат в отговорност на застрахователното дружество. Действителният принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат отчита в степен на 50%, с които следва да бъде намалено определеното като справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в осъдителната му част за очертания обжалваем интерес от 30 000 лв./15 338,76евро, като отхвърли предявените от Б. Х. Б. искове за горницата над 60 000 лв./30 677,51евро до присъдените 90 000 лв./46026,50евро, ведно със законната лихва върху сумата. Претендира разноски.

2

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да я остави без уважение, както и да потвърди решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.

Въззивникът Б. Х. Б. намира първоинстанционното решение в отхвърлителната част за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Счита присъденото обезщетение за крайно занижено по размер, в противоречие със заложения в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и несъответно на съдебната практика. Въпреки, че се е позовал на заложените в ППВС № 4/68 критерии, първоинстанционният съд не е съобразил в пълнота същите при определяне на размера на обезвредата.

Определеното обезщетение намира за несъответно и на социалноикономическите условия на живот в страната. Оспорва и извода за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец. Моли съда да отмени решението в отхвърлителната му част, като присъди допълнително обезщетение за неимуществени вреди до предявения размер на претенцията от 150 000 лв. или сумата от още 60 000 лв. /равняващи се на 30 677,51 евро/, ведно със законната лихва, начиная от 14.09.2022г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

ЗД „БУЛ ИНС“ АД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца, с подробно изложени съображения за това. На свой ред счита, че определеното обезщетение за неимуществени вреди не е занижено, а напротив – прекомерно по размер, както и несъобразено с принципа за справедливост, постоянната съдебна и застрахователна практика.

Съдът не е отчел общественият критерий за справедливост и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Не е преценено значението на всички факти в съвкупност, естеството на причинените увреждания, степента и интензитета на търпените болки и страдания, тяхната продължителност и последвалите за ищеца негативни промени в социалнобитовия му живот. Препраща към оплакванията изложени в депозираната от застрахователното дружество жалба, в т.ч. по отношение на приетата степен на съпричиняване. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на ищеца Б. Х. Б., като неоснователна и необоснована, като потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, в т.ч. адв. възнаграждение.

При проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, страните са изразили становище по спора, претендират насрещно присъждане на разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания, разгледана е пряка претенция на лице понесло вреди от деликт отправена 3 срещу застраховател, по чл. 432, ал. 1 КЗ и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част, по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. В производството пред въззивният съд не се поддържат възраженията, според които деянието е случайно, съответно приложение следва да намери чл. 15 НК. Страните не спорят по осъществения фактически състав на функционалната отговорност на застрахователя, като правоизключващото възражение на ответника, че липсва пряката причинно-следствена връзка между произшествието и настъпилите увреждания също не се поддържа. Липсва спор по материалната легитимация на ищеца и възможността той да е субект на обезщетение за понесените неимуществени вреди. Следва да се приеме за безспорно, че на 08.06.2020 г., е настъпило ПТП, като виновният водач - М.Т.П., при управлението на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „ГЛ 320“ с рег. № *****, не съобразил скоростта си на движение с интензивността на трафика и причинил смъртта на бащата на ищеца – Х. Б. Е.. За участвалият в ПТП лек автомобил е била сключена валидна застраховка ГО, действаща към процесния период. Изпълнена е абсолютната процесуална предпоставка по чл.

380, ал. 1 КЗ.

Решението на първата инстанция като необжалвано в неговата осъдителна част, с която е присъдено застрахователно обезщетение в полза на ищеца до размера на сумата от 60 000 лева/30 677,51евро, е влязло в законна сила.

Така основният спорен въпрос между страните в настоящото производство е свързан със справедливия размер на дължимата обезвреда и наличието на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат.

По справедливия размер на обезщетението за понесени неимуществени вреди:

По отношение размера на следващото се обезщетение информация за релевантните факти се носи от събраните по делото гласни доказателства. От показанията на свидетелите Н.А.А. и Р.Н.А. (съпруг на сестрата на ишеца), се установява, че смъртта на Х. Е. е била неочаквана за двете му деца и останалите му близки. По време на смъртта на Х. Е. ищецът бил в чужбина, като поради извънредните мерки покрай пандемията от Ковид, не могъл да се върне своевременно и да присъства на погребението на баща си. Научил за смъртта на баща си по телефона и бил шокиран и дълбоко разтресен от новината. Установява се, че ищецът е женен и има дете. Малко след като се оженил, ищецът и съжителката му се преместили в родното с. Петрино, а след като двамата се разделили, той заминал за Белгия. Преди това и преди да замине в чужбина, живеел с баща си в с. Климент. Двамата имали много добри отношения, връзката им била здрава и стабилна, типична за отношенията 4 между баща и дете. Между тях царяло разбирателство, взаимопомощ в ежедневието и бита, като двамата ходели заедно и на работа. Дори когато напуснал дома на баща си, ищецът поддържал връзка с него, грижел се пострадалия като му изпращал средства. Връзката помежду им не се прекъснала, за което говори и обстоятелството, че когато ищецът се връщал в България отсядал при баща си. Ищецът приел много тежко събитията около неговата смърт. В резултат на случилото се изпитвал чувство на тъга, дискомфорт, тревожност, станал затворен и необщителен. Смятал, че баща му починал млад, което допълнително засилило мъката, която изпитвал.

Настоящата инстанция кредитира показанията на свидетелите, като ясни, логични и свързани, като цени тези дадени от съпруга на неговата сестра по реда на чл. 172 ГПК. Само фактът на заинтересованост на този свидетел не е основание за некредитиране на показанията. Не съществува забрана въз основа на показания на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната /Решение № 50095 от 3.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1318/2022 г., II т. о., ТК/, особено ако те са подкрепени с останалия доказателствен материал по делото.

С практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО и много други, която изцяло се споделя от настоящия състав е прието, че при мотивиране на решението си съдът дължи да извърши анализ на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като задълбочено изследва както общите, така и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите – възрастта на пострадалия, броя, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали вредите продължават да се търпят към момента на постановяване на решението и в каква степен, да съобрази конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Съобразявайки указанията и в ППВС № 4/1968 по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд съобразява всички критерии и обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост“.