Решение № 3764 от 11.07.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 10944/2022
- Вид
- Решение № 3764
- Подписан
- 11.07.2023
- В сила
- 10.07.2023
- Състав
- Иванка Иванова, Теодора Мирославова Петрова, Петър Любомиров Сантиров
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3764 гр. София, 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Иванка Иванова
Членове:
Петър Люб. Сантиров
Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100510944 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК .
С решение № 20050410 от 27.07.2022 г., постановено по гр.д. № 47878/2020 г., по описа на СРС, ГО, 47 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 2008017 от 17.09.2022 г., постановено по същото дело, е обявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № 3010904256, сключен на 20.07.2016 г. между А. К. А., ЕГН ********** и „Профи К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, поради противоречие с добрите нрави, като на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Профи К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати в полза на А. К. А., ЕГН **********, сумата от 878,16 лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 3010904256/20.07.2016 г., начислена за периода от 20.07.2016 г. до 04.08.2017 г., и сумата от 1596,29 лева, представляваща платено без основание възнаграждение по споразумение за допълнителен пакет услуги от 20.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.10.2020 г. до окончателното им плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 178,97 лева, представляваща сторени от 1 ищеца разноски в хода на исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв „Профи К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати в полза на адв. М. М., с личен номер ******* сумата от 680 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Срещу решението в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обявяване на нищожност на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 3010904256, сключен на 20.07.2016 г. и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 878,16 лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договора за кредит, ведно със законната лихва от 02.10.2020 г. до окончателното плащане, е постъпила въззивна жалба, депозирана от ответника „Профи К.Б.“ ЕООД. Твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата на договора, предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 41,17 %. Поддържа, че кредитополучателят по собствена воля се е съгласил с цената на кредита, включваща годишен лихвен процент от 41,17 % и ГПР в размер на 49,89 %.
Позовава се на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България и в този смисъл размерът на уговорената между страните лихва не е нищожен. Поддържа, че уговореният между страните в договора за потребителски кредит размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави с оглед характера на договора, целта му, рискът, поет от заемодателя, необезпечеността на вземането и наличието на задължение само за едно лице. Отправя искане първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. К. А., с който я оспорва. Поддържа, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Излага съображения, че доколкото договорът е сключен при общи условия, кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Заявява, че липсва разписана в договора методика, по която е формиран ГПР и кои компоненти са включени в него, с оглед на което правоотношението 2 между страните е недействително и на основание чл. 23 ЗПК, длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Поддържа, че в случая са налице предпоставките на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, за да се приеме, че договорът е действителен въпреки нищожността на клаузата, регламентираща задължението за договорна лихва. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Решението в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1596,29 лева, като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.
2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, като същата е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.
Решението не е обжалвано в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1596,29, представляваща платено без основание възнаграждение по споразумение за допълнителен пакет услуги от 20.07.2016 г., с оглед на което е влязло в сила.
На основание чл. 269 ГПК правомощието на въззивния съд служебно да прецени допустимостта на първоинстанционното решение, е ограничено само до онази част, която е предмет на въззивно обжалване. В останалата необжалвана част, първоинстанционният съдебен акт влиза в сила и не може да бъде предмет на въззивен контрол, включително и по отношение на неговата допустимост. По аргумент от чл. 269 ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени както от това дали се обжалва изцяло или в отделна част първоинстанционният съдебен акт, така и относно правилността на обжалваното решение само от релевираните във въззивната жалба основания.
3
С оглед гореизложното и доколкото след извършената от въззивната инстанция проверка, първоинстанционното съдебно решение е допустимо в обжалваната част, то следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
По делото е представено искане от ищеца отправено до ответника – кредитор за отпускане на потребителски кредит, в което са отразени параметрите на договора, а именно, че същият се сключва за сумата от 4000 /главница/ със срок за погасяване от 36 месеца при равни месечни вноски с посочен конкретен размер и падеж на всяка вноска. От представеното искане се установява още и че кредитополучателят е заявил желание за закупуване на пакет от допълнителни услуги, включващ възможност за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за отлагане на определен брой вноски, намаляване на определен брой вноски и смяна на датата на падежа. и приети
Към отговора на исковата молба е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и допълнителна преддоговорна информация, приложение към посочения формуляр.
Между страните не е спорно обстоятелството, а и от представения Договор за потребителски кредит, ведно с погасителния план към него и представените и приети общи условия, се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, по силата на който дружествотожалбоподател е предоставило на насрещната страна кредит в размер на 4000 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне в срок от 36 месеца, съгласно погасителен план, неразделна част от сключения договор. С посочения договор за кредит е предвидено кредитополучателят да заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3117,24 лева, с което общото задължение по кредита възлиза на 10 143,72 лева.
Установява се и че страните са уговорили годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,89 %, годишен лихвен процент (ГЛП) – 41,17 %, както и лихвен процент на ден – 0,11 %. Безспорно е между страните и обстоятелството, че процесният договор за кредит е предсрочно погА. от страна на кредитополучателя.
4
От погасителния план, който е неразделна част от договора за кредит, се установява, че дължимите месечни вноски в общ размер на 281,77 на всяка месечна вноска, са формирани, както следва: главница и лихва, заедно формиращи размера на вноската по кредита, а именно – 195,18, и вноска по закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 86,59 лева.
Видно от самия договор и приложимите към него ОУ, както и от представеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се установява, че страните са уговорили предоставянето на допълнителни услуги, изразяващи се във възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За предоставянето на възможността за евентуално ползване на тези услуги е уговорено кредитора да получи възнаграждение в размера, посочен в т. VI от договора за кредит.
В т. 15 от приложимите ОУ е посочено, че разписаните правила, касаещи допълнителните услуги се прилагат само в случаите, в които клиентът е избрал да закупи пакет от допълнителни услуги, като за фактическото ползване на услугите следва да са налице предвидените в ОУ специфични условия за всяка една от тях.
По делото е представено и прието извлечение от сметка от което се установява, че ищецът е поискал отлагане на плащане на петата вноска по кредита.
Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Специалният закон въвежда императивни изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от част от тях води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК. Видно от разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение 5
№ 1 начин. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретния случай, първоинстанционният съд е приел, че клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а това от своя страна прави сключеният между страните договор недействителен на същото основание.
В актуалната практика на ВКС, споделяна и от настоящия съдебен състав, се приема, че преценката дали е налице нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави следва да се прави самостоятелно за всеки конкретен случай към момента на сключването му. Следва да се има предвид, че накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната от страните по договора като инструмент за възлагане на несъразмерни тежести на другата страна, която е в понеблагоприятно положение. (така Решение № 286/12.06.2019 г. по гр. д. № 1511/2018 г., ІV Г. О. на ВКС; Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
В настоящия случай договорът за потребителски кредит е сключен след измененията на ЗПК и при действието на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, приета с ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г. Съгласно текста й, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Разпечатката съдържа 40 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8f44407f-765c-44c5-a307-559d47bf15f0