Определение № 366 от 30.04.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 366 гр. П., 30.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело № 20265200500356 по описа за 2026 година Производството е по чл.248 ал.3 във връзка с чл.274 и следващите от Граждански процесуален кодекс.

Обжалвано е от ЕАД Е. И., определение № 402/ 06.02.20261., поставено по гр. дело № 144/ 2025г., на Районен съд П..

Обжалваното определение било неправилно и незаконосъобразно и противоречало на практиката на СЕС.

В решение по дело С-714/22 на СЕС, било прието, че „....не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми...."

Позовава се и на национална съдебна практика - определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС, І т.о. и определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о./.

Следвало да бъде зачетено разрешението ,дадено по съединени дела С224/19 и С-259/19 на СЕС.

Нормите на ГПК, досежно присъждане на разноски на кредитори влизали в колизия с разпоредбите на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и не осигурявали ефективно приложение на Съюзното право в хипотезите, когато страните по правния спор са потребител - търговец или доставчик на услуги, други свързани с клаузата, предмет на спора са приети о) съда за неравноправни, независимо, че искът е отхвърлен но отношение на конкретната клауза и при липса на установена съдебна практика 1 по повдигнатия правен спор към момента на завеждане на исковата молба на потребителя.

Направено е и искане в случай на съмнение относно съответствието на разпоредби те на ГПК и разпоредбите на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 дали в тежест на потребителя следват да се възлагат разноски при спор с кредитодателя, да бъде отправено до СЕС преюдициално запитване.

Моли обжалваното определение да бъде отменено , евентуално – намален размера на присъдените разноски.

Писмен отговор не е постъпил.

Съдът намира ,че частната жалба е допустима ,като подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт , в установения в закона срок.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд са предявени установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД от Н. Г. против „ЮтеКредит България“ ЕООД.

С постановеното по делото решение е отхвърлен иска на Н. Л. Г., ЕГН:

**********, настоящ адрес: гр. П., ул. „Р. А." №**, ет.*, ап.** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Черковна“ №38, ет.2, ап.4 за обявяване за недействителен сключения между страните договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г.

Обявена е за недействителна клаузата от сключения между ищеца Н. Л.

Г. и ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г., която задължава ищеца да заплати на ответника такса за разглеждане в размер на 1215.09 лв.

Осъден е ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати на ищеца Н. Л. Г., на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 94.48 лв., която е получена от ответника без основание, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на 16.01.2025 г. до плащането, както е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 1486.41лв.

Отхвърлен е насрещния иск на ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД против ищеца Н. Л. Г. за заплащане на сумата 1042.19 лв., представляваща непогасената част от главницата на кредита, ведно със законната лихва за забава от подаването на насрещната искова молба в съда на 24.03.2025 г. до плащането, дължима по сключен между страните договор за кредит №L311445 от 09.12.2022 г.

Осъден е ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати на адвокат Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: 180978004, адрес: гр.

Пловдив, ул. „Борба“ №3, ап.57, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско 2 възнаграждение в размер на 994.22 лв.

Осъден е ищеца Н. Л. Г. да заплати на ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД съдебни разноски в размер на 200 лв.

Осъден е ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД да заплати в на Районен съд – П. такси и разноски в размер на 363.90 лв.

На 10.01.2026 година е постъпила молба от адв.И. като пълномощник на Г. да бъде изменено решението ,в частта относно разноските ,присъдени в тежест на ищеца Г. ,като са изложени съображенията , които се излагат в частната жалба.Евентуално е направено искане за намаляването им,без да са изложени доводи например за неправилното им определяне по размер.

Постъпила е и молба за изменение на решението ,в частта относно разноските , присъдени на адв.И. ,като се излагат доводи за прекомерността им.

С определение от 6.02.2026 година съдът е оставил без уважение и двете молби ,като е изложил подробни съображения.

Частната жалба е от адв.И. ,като пълномощник на Г. против определението в тази част, с което е оставена без уважение молбата и на практика за невъзлагане изобщо разноски на ищеца в качеството му на потребител.

Районният съд е приел ,че практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в молбата по чл.248 ГПК е неотносима към отговорността на разноските на потребителя по установителния иск. Тя е относима към неговите разноски във връзка с иска за неоснователно обогатяване и и я е съобразил , като е приел в решението си ,че ответникът няма право на разноски във връзка с частично отхвърляния иск по чл.55 ЗЗД.

Съдът намира ,че определението е правилно , постановено у в съответствие с националния закон и със задължителната за съдилищата практика на Съдът на Европейската общност.

Цитираната съдена практика , на която и жалбоподателката се позовова, никак не е в смисъла ,в който тя я възприема. В цитираното решение ,съдът е приел ,че отговора ,даден с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз. Е следния : В т. 96 от решението СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективността, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, 3 чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед на всички изложени съображения СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , според което разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.

Поставените от жалбоподателя въпроси са разрешени с цитираните решения на СЕС и на практика у съдът не се поражда съмнение относно съответствието на националното право с международни актове.Тези въпроси са решение по запитвания на друга юрисдикция и решението е ясно е недвусмислено.

Това разрешение обаче не е приложимо към конкретната ситуация ,така както претендира частния жалбоподател да се приложи.

В конкретния случай е предявен иск са нищожност на договора , който е отхвърлен.

Уважен е иск за нищожност на отделна клауза и иск по чл.55 от ЗЗД.

Именно зарази изхода по първия предявен иск ищецът дължи разноски.Тези разноски ,представляващи юрисконсултско възнаграждение съдът е присъдил , определяйки ги на 200 лева.

Евентуалната претенция на частния жалбоподател е за намалява ,като това искане не е обосновано.Възнаграждението е определено в минимален размер съобразно чл.25 от Наредбата за правната помощ към която препраща чл.37 от ЗПП, приложими в хипотезата на чл.78 ал.8 от ГПК.

Тъй като няма данни решението да е обжалвано , то и определението на въззивната инстанция е окончателно.

Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

4

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 402/ 06.02.20261., поставено по гр. дело № 144/ 2025г., на Районен съд П..

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5