Решение № 1556 от 14.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1556 гр. София, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседА.е на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100511912 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И. И. Б. срещу решение № 7289/28.06.2022г. по гр.д. № 44237/2024г. по описа на на Софийския районен съд, ГО, 49 състав, с което са уважени предявените срещу него от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове за признаване за установено, че дължи, както следва:

-на основА.е чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 419,66 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2017г. – 30.04.2019г., ведно със законната лихва от 29.12.2020г. до окончателното изплащане;

-на основА.е чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 68,06 лв. – лихва за забава върху главницата от 419,66 лв. за периода от 15.09.2018г. – 17.12.2020г.;

-на основА.е чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата от 14,82 лв. - главница, представляваща цена на услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.11.2017г. – 30.04.2019г., ведно със законната лихва от 29.12.2020г. до окончателното изплащане;

-на основА.е чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 3,20 лв. – лихва за забава върху главницата от 14,82 лв. за периода от 31.12.2017г. – 17.12.2020г.

В жалбата се твърди, решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия, доколкото този факт не е установен при пълно и главно доказване, още повече за процесния период, който е отдалечен по време от момента, за който се твърди да е станало придобИ.ето на правото на собственост върху имота. Счита, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест за установяване на точното потребено и съответно измерено количество доставена топлоенергия в противоречие с члл.13 от Директива 2006/32/ЕО. Като пороци при изчисление на количествата ТЕ се посочва неотчитането на технологични разходи, липса на доказателства 1 за метрологична проверка на уредите, липса на надлежно сключен договор с третото лице помагач за извършване на услуга дялово разпределение и правилно осъществяване на такова.

Твърди, че имено ищецът е в неизпълнение на задълженията си, а именно - при липса на заплащане на топлоенергия от страна на абонат е следвало да преустанови доставката на ТЕ в имота. Оспорва основА.ето за присъждане на лихва за забава, доколкото ищецът не е ангажирал доказателства, че е връчил констативни протоколи.

Моли въззивният съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното такова и да отхвърли исковете в пълния им предявен размер. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не подава такъв.

Съдът, като съобрази доводите на стрА.те и събрА.те писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огрА.чен от релевирА.те въззивни основА.я в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържА.те с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основА.е чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №138, находящ се в гр.София, жк. **** за периода 01.05.2017г. – 30.04.2019г., мораторна лихва за периода 15.09.2018г. – 17.12.2020г., сума за дялово разпределение за периода 01.11.2017г. – 30.04.2019г., мораторна лихва за забава върху същата за периода 31.12.2017г. – 17.12.2020г., като исковете са предявени срещу въззивникът И. И. Б. и Н. И.

М., като съсобственици и отговарящи разделно при квоти по ½ част от задълженията.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу И. И. Б., както и относно произснавяне по предявените искове срещу ответника Н. И. М., като необжалвано от стрА.те, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която огрА.чава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия и за каква част от вещните права върху имота и 2. налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период 3. Налице ли е основА.е за присъждане на сумата да дялово разпределение в полза на ищеца, при условие, че друго лице – търговец е извършвало дялово разпределение в процесната етажна собственост.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, 2 настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“ и относно целия топлодвабден имот.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглеждА.ят случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на огрА.ченото вещно право на ползване са подразбирА.те клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирА. одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

От договор за продажба на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 31.07.1991г. се установява, че ответника И. И. Б. и Н. И. Б.а са придобили собствеността върху процесния топлоснабден имот, - ап.138. Същите не е спорно, че към датата на придобИ.е на процесния апартамент се намирали в граждански брак, поради което и придобитото имущество е станало СИО, която е прекратена със съдебното решение за развод- решение № 5124/22.04.2016г. по г.д. № 51242/2015г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на22.04.2016г., след което процесния апартамент е режим на обикновена съсобственост – при квоти по ½ идеална част за всеки от двамата бивши съпрузи.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирА.ят нотариален акт и решението за развод установи придобИ.ето на правото на собственост от ответника, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост. Не са ангажирА. доказателства, че ответникът И. Б. след 22.04.2016г. е 3 извършил разпоредителни сделки с правото на собственост върху процесния имот, нито че е учредявал вещно право на ползване в полза на трето лице.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период ответникът И. Б. се легитимира като носител на вещно право на собственост върху процесния имот за ½ идеална част.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържА.ето на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните стрА. по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувА. във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувА. във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД да съдържат. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържА.е потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл.

150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържА.е като чл. 3 т. 2 о т Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувА., като по делото не са релевирА. нито твърдения, нито има данни, че ответника е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ. Въззивникът не се е възползвал от тази възможност.