Решение № 65 от 14.04.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. П., 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СтаниС. П. Г.

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно гражданско дело № 20255000500042 по описа за 2025 година

Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№42241/20.12.2024г. от М. Й.

Й., ЕГН:**********, чрез адв.Д. против Решение №1441/03.12.2024 г. по гр.д.

№1017/2024 г. по описа на Окръжен съд-П., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя против А. Г. Г., ЕГН:**********, с адрес с.М., община С., област П., ул."**" № ** иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 30 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на брат му О. Й. Й., с ЕГН:**********, настъпила на 04.09.2022г., причинена в резултат на извършено от А. Г. Г. престъпление по чл.124, ал.1, пр.3, вр. чл.130, ал.1 и ал.2 от НК, за което същият е признат за виновен с влязла в сила на 01.03.2024г. присъда №47/18.05.2023г., постановена по НОХД №227/2023г. на ОС-П., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от 04.09.2022г., до окончателното изплащане.

В жалбата се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част, за което се излагат конкретни и подробни съображения. Иска се същото да бъде отменено и да се 1 постанови друго, с което да бъде уважен предявеният иск.

В законния срок, от ищеца Д. П. е подаден отговор на жалбата, с вх.

№4218/17.07.2024г., с който се оспорва същата като неоснователна, за което се излагат подробни и конкретни съображения. Иска се да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, като се присъдят на ищеца сторените във въззивното производство разноски.

П.ският апелативен съд, като взе предвид твърденията и възраженията на страните, в съвкупност с доказателствата по делото, както и с оглед чл.269, изр.2 ГПК, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Ищецът е предявил иск с правна квалификация по чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 30 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на брат му О. Й. Й., с ЕГН:**********, настъпила на 04.09.2022г., причинена в резултат на извършено от А. Г. Г. престъпление по чл.124, ал.1, пр.3, вр. чл.130, ал.1 и ал.2 от НК, за което същият е признат за виновен с влязла в сила на 01.03.2024г. присъда №47/18.05.2023г., постановена по НОХД №227/2023г. на ОС-П., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 04.09.2022г., до окончателното изплащане.

По делото няма спор, а и се установява от събраните доказателства, че ответникът е причинил смъртта на брата на ищеца О. Й. Й., с ЕГН:**********, настъпила на 04.09.2022г., в резултат на извършено престъпление по чл.124, ал.1, пр.3, вр. чл.130, ал.1 и ал.2 от НК, за което ответникът е признат за виновен с влязла в сила на 01.03.2024г. присъда №47/18.05.2023г., постановена по НОХД №227/2023г. на ОС-П..

Съгласно чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно и доколкото няма спор, че загиналият е бил брат на ищеца, следва да се прецени дали последният е легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си.

Отговор на този въпрос следва да бъде даден, като се съобразят 2 задължителните разяснения, дадени с ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Според дадените със същото отговори, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

В мотивите на горепосоченото ТР е разяснено, че с Постановление № 4/25.V.1961 г., Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само найблизките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди.

По-късно, с Постановление № 5/24.ХІ.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Посочено е, че най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД.

В мотивите на ТР е посочено, че от гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най3 близките. Прието е, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт).

В тази връзка, в мотивите на решението, ВКС е посочил, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци и че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Прието е, че когато поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.

В контекста на дадените с горепосоченото ТР разяснения и отговори, ищецът, като брат на убития от ответника, попада сред лицата от по-широкия кръг роднини, за които в горецитираното ТР се приема, че имат право на обезщетение за неимуществени вреди, когато поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Ето защо, следва да се прецени дали по 4 отношение на него са налице такива конкретни житейски обстоятелства, обусловили възникване на толкова силна привързаност с брат му, че смъртта на последния да му е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за отношенията между братя.

В тази връзка, във въззивната жалба се поддържа, че по делото безспорно е установено, че ищецът и брат му са се виждали ежедневно и дори до преди няколко години са живеел заедно в една къща, което е допринесло връзката помежду им да е по-силна. Двамата никога не се били карали, били заедно в делници и празници, търсели се за съвети. Въпреки че всеки от тях имал семейство, отношенията им останали непроменени, емоционалната им връзка била все така силна. Живели дълги години заедно, като О. Й. се отделил със семейството си в друг дом, в близост до бащиния им с брат му М., малко преди да настъпи смъртта му. Всяка вечер сядали заедно на масата, вечеряли, общували, О. било опора на брата си М., давал му съвети, напътствал го, двамата имали изключително силна връзка, привързаност и обич. От момента в който разбрал за смъртта на брат си, М. бил неутешим, загубил опората си в живота. Внезапната му смърт била шокираща за ищеца, двамата били заедно само няколко часа преди това. Впоследствие, именно той бил намерил трупа на брат си. В резултат на това шокиращо събитие, ищецът бил неутешим, косата му побеляла за ден, болката му е нетърпимо силна.

Анализът на показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели – С. Я. и З. А., обаче не води до извод, че поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността между ищеца и брат му е била много по-силна, отколкото е обичайно между този тип близки роднини. Както се приема в горецитираното ТР на ВКС, в традиционните за българското общество семейни отношения, братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, като връзките помежду им традиционно се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Именно за такива обичайни, близки отношения между двамата братя говорят и разпитаните свидетели. Липсват обаче доказателства, в това число и в дадените от тези свидетели показания, че близостта и привързаността между ищеца и брат му О. им е надхвърлила обичайната за такъв близък тип роднини поради конкретни житейски обстоятелства, което да е довело до това между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването 5 на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди и съответно да се направи изключение от принципната постановка, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък са само лицата от най-близкия му семеен кръг, изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г на ВС. В тази връзка, за такава извънредна близост не може да се считат ежедневните контакти между братята, съжителството в един дом дълги години, взаимното уважение и обич, подкрепата на покойния О. към брат му, тъй като такива отношения са типични между такъв тип близки роднини. Безспорно, фактът, че ищецът е открил трупа на брат си, което се сочи в показанията на св.Я., може да се определи като изключително шоково събитие, което е рефлектирало негативно върху него. Той обаче не е относим към преценката относно близостта между братята приживе, а касае интензитета на претърпяните от ищеца неимуществени вреди вследствие смъртта на брат му, който подлежи на обсъждане само ако се признае наличието на материално правна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му. Според настоящата инстанция обаче, по отношение на ищеца липсва такава легитимация, тъй като не се установиха предпоставките за това, посочени от ВКС в обсъденото по-горе ТР №1/2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС