Решение № 362 от 14.03.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 362 гр. Пловдив, 14.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Анна Ив. Иванова Въззивно гражданско дело № 20235300502916 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по чл.258 и сл. от ГПК.

Подадена е ВЖ от НЕТКРЕДИТ ООД , ЕИК **** със седалище и АУ:гр.***** чрез представляващия И. Х.-С. против решение №3215 от 11.07.2023 г. по гр.д .N9697/2021 г. на ПРС, 10гр.с., с което е признато за установено, че сключения между страните договор за потребителски кредит №201603311114500070 от 31.03.2016 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ; осъден е НЕТКРЕДИТ ООД на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на Д. В . Д. сумата 413 лв. платена без основание от ищеца по недействителен договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея считано от 11.06.2021 г. до окончателното изплащане; осъден е НЕТКРЕДИТ ООД да заплати ДТ и възнаграждение за експертиза и сумата 1550 лв. на адвокат М. на основание чл. 38 ЗА за оказана безплатна правна помощ. Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и отхвърляне на иска. Претендира за разноски, в т.ч. и юрисконсулско възнаграждение.

Конкретно са изложени следните оплаквания: че неправилно съдът е приел, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1,т.10 ЗПК. Неправилно съдът е приел и не е мотивирал решението си защо таксата за гарант следва да бъде включена в ГПР след като таксата гарант не е задължително условие за отпускане на кредита. Счита, че не е доказано 1 по делото, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 26 ЗЗД. Счита, че ГПР е правилно определен и че ГПР от 49.09 % е в рамките на законно допустимия. Неправилен е изводът на РС, че разходът на гаранта следва да бъде включени в ГПР, тъй като счита, че е спазен чл. 19 ЗПК, в който се казва, че в ГПР се включват и сумите, дължими на посредници. Договорът за гаранция не е бил задължително условие за сключване на договора за кредит, тъй като кредитополучателят е имал възможност да обезпечи кредита по друг начин или въобще да не представи обезпечение. Изводите на съда са вътрешно противоречиви, от една страна се приема, че договорът за кредит е недействителен, тъй като разходите за гаранция следва да бъдат включени в ГПР, а от друга страна е приел, че е недоказано твърдението, че ищцата е заплатила суми в изпълнение по договора за гаранция. Неправилен е изводът на съда за нищожност на възнаградителната лихва, която е надвишавала три пъти размера на законната лихва, тъй като в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е казано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като възнаградителната лихва е част от ГПР. Неправилно съдът е уважил претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Неправилно съдът не е кредитирал заключението на съдебната счетоводна експертиза поради това, че почивала единствено на данните от счетоводството на ответника. Неправилно съдът е приел, че е недоказано, че с по-голямата част от внесените суми ищцата изпълнявала задължение по договора за гаранция.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от Д . В . Д., ЕГН:********** от гр.Пловдив чрез пълномощника си адв.С. М., с който се счита решението за правилно и законосъобразно Счита, че е доказано по делото, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 26 ЗЗД поради неспазване на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК относно начина на формиране на размера на ГПР и целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което и съгласно чл.23 от ЗПК – кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва и др.разходи по кредита, вкл. и възнаграждението по договора за гаранция. Излага доводи, че формално възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, но е пряко свързано с договора за кредит, тъй като сключването му е задължително условие за получаване на сумата по заема и съгласно чл.19,ал.1 ЗПК и §1,т.1 отДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР; в договора за кредит не е отразен действителния ГПР, тъй като в него не е включена сумата за възнаграждение за гаранта по чл.4 от договора за паричен заем в размер на 1000 лв.

Счита, че правилно съдът е уважил осъдителият иск на ищцата за връщане на платените от нея суми, надхвърлящи сумата на главницата като е съдът е приел за доказано плащането на сумата 763 лв. по договора по представените по делото и неоспорени 13 бр. разписки за платените от нея суми чрез „Изи пей“АД, съгласно чл.3,ал.3 от договора, независимо, че част от направените от ищцата плащания не са били отразени в счетоводството на ответника. Счита, че при иск по чл.55,ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на получаване на престацията /т.7 от ППВС №1/1979 г./; първите три 2 погасителни вноски от по 106 лв. са платени на 29.04.2016г., 31.05.2016 г.,30.06.2016 г., а на 05.08.2016 г. е платена 4-та вноски, от която дата е започнала да тече 5-годишната пог.давност за връщането на надплатените суми над главницата, която ПД изича на 05.06.2021 г., но удължена до 05.10.2021 г. доколкото в периода 13.03.2020-13.05.2020 г. давност не тече съгл.чл.3,ал.1,т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,обявено с реш. на НС от 13.03.2020 г.

Иска се потвърждаване на решението и присъждане на разноски, в т.ч. и адв.възнаграждение по чл.38 ЗАдв.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Предявен е иск с пр.осн.чл.124,ал.1 ГПК, вр. с чл.22 от ЗПК за признаване за установено в отношениеята между страните, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД за връщане на сумата 413 лв.- като платена при изначална липса на основание поради нищожност на договора.

С отговора по чл.131 ГПК ответникът оспорва иска.

По делото е приет договор №201603311114500070 от 31.03.2016 г. за потребителски кредит „до заплата“, по силата на който на въззиваемата е предоставен заем в размер на 350 лв., с възнаградителна лихва при годишен лихвен процент – 40,60% и ГПР от 49,09% за срок от 1 година, а ако не се прекрати писмено – се удължава с още 1 година, но не повече от 5 год. В чл.4,ал.3 от договора е записано, че в срок до края на деня следващ получаването на сумата на първия транш на кредита, кредитополучателят е длъжен да представи на кредитодателя гаранция по кредита /банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция/ в размер на 1000 лв. със срок на валидност до 31.03.2021 г./л.7 от д.РС/ В т.6,ал.1 от договора е казано, че при непредставяне на гаранцията по чл.4,ал.3, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 4 лв.+0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Съгласно чл.11,ал.5 от договора, общият размер на дължимата сума по кредита е 703,04 лв.

От приетата на л.12 от д.РС разписка е видно, че заемната сума от 350 лв. е получена от ищцата чрез „Изи пей“ на 31.03.2016 г. , а от приетите и неоспорени разписки на л.13-19 от д.РС е видно, че първите три погасителни вноски от по 106 лв. са платени на 29.04.2016г., 31.05.2016 г.,30.06.2016 г., а следващите 10 вноски: на 05.08.2016 г. е платена сумата 50 лв.; на 11.08.2016 г.- 60 лв.; на 02.09.2016 г.- 50 лв., на 09.09.2016 г.- 60 лв.; на 05.10.2016 г.- 50 лв.; на 13.10.2016 г- 50 лв.; на 24.11.2016 г. – 40 лв.; на 29.11.2016 г.- 30 лв.; на 23.12.2016 г.

– 30 лв. и на 30.12.2016 г. – 25 лв., общо:763 лв.

От отговора на ИМ е видно, че е сключен договор за предоставяне на кредит от разС.ие под формата на овърдавфт,поради което чл.12 от ЗПК /за погасителен план/ не се прилага; представен е стандартен европейски формуляр за предоставяне на инфорамация за 3 кредита, ОУ, които според приетата по делото СТЕ от 12.01.2023 г., изпълнена от ВЛ А. К., са изпратени на елекронната поща на ищцата, поради което същата е могла да се запознае с тях.

Представена е гаранция за плащане от „Кредит гарант БГ“ООД, че се съгласява неотменимо и безусловно да плати на кредитора по договора сумата в размер до 1000 лв. при неизпълнение на договора от кредитополучателя.

По делото е приета ССЕ, изпълнена от ВЛ Б. В. –заключение от 25.08.2022 г., от което се установява, че в счетоводството на Неткредит са осчетоводени плащания по договора за кредит в размер общо на 81,76 лв.; за просроченото задължение по договора в размер на 397,89 лв. е предявено плащане към издателя на гаранцията, който е изплатил тази сума на „Неткредит“ООД.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Застрахователните премии, за които става дума в цитираната легална дефиниция, са такива по застраховки, гарантиращи вземанията на кредитора. Аналогична функция изпълнява поръчителството.

Дефиницията по §1, т.1 не съдържа изчерпателно изброяване на конкретните разходи, които се включват в общия разход по кредита. Те са формулирани най- общо като „всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати“. Възнаграждението на гаранта, при данни за сключен договор за гаранция между ищцата и „Кредит гарант БГ“ОД макар и формално да не се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия. При това положение ГПР нараства до размер по-голям о т допустимите 50%. Тъй като възнаграждението за гаранта въобще не е упоменато в сключения между страните договор за кредит, се опорочава коректността на цялото съдържание на договора относно приложимия лихвен процент, ГПР и общите разходи по кредита, което е основание да се приеме, че договорът е недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Липсват доказателства по делото з а отношенията между кредитодателя и поръчителя, тъй като за да е налице поръчителство следва преди всичко да е налице договор между кредитора и поръчителя.

При заемна сума от 350 лв. и ГПР, надвишващ максимално допустимият по чл.19,ал.4 ЗПК ГПР, който е 5 пъти размера на законна лихва по просрочени задържения в левове и валута, определена с ПМС, т.е. не може да надвишава 50%., поради това, че възнаграждението по договора за гаранция е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като представлява скрито оскъпяване на кредита. От това следва, че ГПР е некоректно посочен в 4

ДПК в размер на 49,09 %, както и общата сума, дължима от потребителя - нарушение на чл.11,ал.1т.10 ЗПК, Съгл.чл.19,ал.5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4 стойности, се считат за нищожни, а съгл.чл.22 ЗПК – когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1,т.10 - ДПК е недействителен.

Горното налага извода, че процесният договор е недействителен съгласно чл.26 от ЗЗД –поради нарушение на закона – чл.19,ал.4 във вр. с ал.5 от ЗПК и чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, при което съгласно чл.23 ЗПК - потребителят връща само чистата стойност на кредита, т.е. сумата 350 лв.но не дължи лихви и други разходи. Тъй като въззивницата е заплатила по кредита сумата 763 лв., същата има право да иска връщане на разликата от 413 лв. като недължимо платена при изначална липса на основание.