Решение № 3133 от 11.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3133 гр. Пловдив, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20235330102970 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявен от В. Ц. Б. е против А. Г. А. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 57, ал. 2 СК за заплащане на сумата от 7 797 лв. - главница, представляваща незаплатен наем за ползване на семейното жилище, представляващо апартамент № ***, находящ се на *** с адрес гр. П. , ул. "Д.

Г." ***, за периода от 01.02.2020 г. до 02.02.2023 г., дължимо на основание Решение № 19/02.01.2020 г. по гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което бракът между страните е прекратен по взаимно съгласие, ведно със законна мораторна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 27.02.2023 г., до окончателното заплащане на задължението.

С определение, постановено в открито съдебно заседание на 21.05.2024 г., съдът е приел на основание чл. 214 ГПК изменението на иска чрез намаляване на неговия размер, като на основание чл. 233 ГПК е прекратил производството по делото за разликата над намаления размер 7 797 лв. до пълния му предявен размер от 8 325 лв. и за периода от 02.01.2020 г. до 1

31.01.2020 г.

Ищцата твърди, че с Решение № 19/02.01.2020 г. по гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив е прекратен бракът й, сключен с А. Г. А..

Сочи, че по силата на съдебното решение семейното жилище, представляващо апартамент № **, находящ се на *** с адрес гр. П, ул. "Д. Г." *** е предоставено за ползване на ответника. Твърди, че считано от датата на предоставяне на семейното жилище на ответника по силата на влязлото в сила съдебно решение, последният ползва жилището. Счита, че на основание чл. 57 СК между страните е възникнало наемно правоотношение и ответникът дължи заплащане на наем в полза на ищцата за ползваната от него ½ ид.ч. от семейното жилище. Твърди, че наемното възнаграждение за такова жилище възлиза в размер на сумата от 450 лв., поради което претендира сумата от 225 лв. на месец за период от 37 месеца. По така изложените съображения моли за уважаване на предявения иск.

Ответникът против А. Г. А. е депозирал, в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, отговор на исковата молба, с който не оспорва, че семейното жилище, представляващо апартамент № ***, находящ се на *** с адрес гр. П., ул. "Д. Г." ***, му е предоставено за ползване с решението за прекратяване на брака по гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Оспорва, че между страните е възникнало наемно правоотношение по силата на одобреното от съда споразумение за прекратяване на брака, като волята на страните, обективирана в споразумението подлежи на установяване в настоящото производство. Твърди, че е трайно инвалидизиран от 2010 г. и се придвижва с инвалидна количка, поради което семейното жилище е преустроено и функционално обособено за специалните нужди на ответника, като е пригоден и съответния достъп през общите части с поставяне на електрическа рампа. Предвид изложеното при съгласуване на параметрите на споразумението за прекратяване на брака страните са постигнали съгласие, че семейното жилище ще се ползва от ответника, като в нито един момент по време на бракоразводния процес, продължил от 2018 г. до 2020 г., между страните не е стоял въпрос за заплащане на наем от ответника за това, че той ще ползва имота. Предвид изложеното счита, че не е налице постановено решение по смисъла на чл. 56 СК. Сочи, че ищцата не е отправяла към ответника искане за заплащане на наем, тъй като такъв никога не е бил коментиран дори като възможност, а и предвид обстоятелството, че по2 голямото дете на страните М. А.а А.а, която е студентка също живее в този апартамент. Твърди, че считано от м. декември 2022 г. и малолетната им дъщеря Е. А.а А.а също живее при него и той се грижи и за двете си деца, без каквато и да е финансова помощ от ищцата. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на периода от 02.01.2020 г. до 02.02.2020 г., като счита, че следва да намери приложение кратката – тригодишна погасителна давност. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 57, ал. 2 СК.

С исковата молба се претендира присъждане на обезщетение за ползване на семейното жилище, предоставено на ответника с решението за прекратяване на брака.

Съдът намира, че с оглед така релевираните от ищцата твърдения правната квалификация на предявения главен иск е за заплащане на наемно възнаграждение. За да достигне до този извод съдът съобрази задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 б. "в" на Тълкувателно решение № 82 от 28.ХI.1975 г. по гр. д. № 74/1974 г. на ОСГК на ВС на РБ, с което се приема, че когато при прекратяване на брака семейното жилище, собственост на единия съпруг или на негови близки, е предоставено временно на другия съпруг, между собственика на жилището и съпруга, на когото то е предоставено, възникват наемни отношения.

В този смисъл с Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС е прието, че искът да се квалифицира като такъв по чл. 57, ал. 2 СК, когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг. При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения съдът е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗС, в който смисъл съдът не възприема доводите на ответника, че в производството по делото следва да се изследват предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС за 3 заплащане на обезщетение от лишаване от ползването на съсобствен между страните имот.

Възникването на претендираното от ищеца субективно притезателно право се обуславя от положителното установяване при условията на пълното и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1. наличие на влязло в сила решение за прекратяване на брака между страните, по силата на което семейното жилище е предоставено за ползване на ответника; 2. предаване на наетата вещ на наемателя и предоставяне на свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок.

От представените по делото доказателства се установява, че на **** г. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ******. В. А. и А. А. са придобили собствеността по отношение на апартамент № *** в гр. П. на ул. "Д. Г." *** с площ от 91, 59 кв.м.

С Решение № 19/02.01.2020 г. по гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по реда на чл. 50 СК е прекратен брака между В. А. и А. А., сключен на ***** г. – по взаимно съгласие, като е утвърдено постигнатото между страните споразумение, като родителските права по отношение на детето Е. А.а А.а, ЕГН **********, са предоставени на ***та В.

А.а. С одобреното споразумение в полза на ответника А. А. е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се на адрес гр. П, ул. "Д. Г." ***, бл. ***. С решението е постановено, че съпругата В. Ц. А.а възстановява предбрачното си фамилно име Б..

В производството по делото е приложено гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, което е образувано по искова молба на ответника за прекратяване на брака по исков ред на основание чл. 49, ал. 1 СК, като е депозирана и насрещна молба за развод от страна на ишцата В. Б.. В хода на производството страните са постигнали споразумение, което е одобрено с постановеното по делото решение на основание чл. 49, ал. 5 СК.

Видно от представените по делото доказателства е, че по време на брака си страните са придобили собствеността по отношение на апартамент № *** в гр. П. на ул. "Д. Г." ***, който е представлявал семейното жилище на страните към момента на прекратяване на брака им. Въпреки това с представеното по гр.д. № 10248/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив споразумение 4 страните са постигнали съгласие семейното жилище, находящо се на адрес гр.

П., ул. "Д. Г." ***, бл. ***, да бъде предоставено от ответника. Съдът като се запозна с приложените по брачното дело материали установи, че в исковата молба и насрещната искова молба страните са направили искане за предоставяне на ползването на семейното жилище, находящо се на адрес гр.

П., ул. "Д. Г." ***, бл. *****, на всяка една от тях, като в приложеното по делото споразумение, одобрено така, както е представено е допусната фактическа грешка и е посочен апартамент № ***. Обстоятелството, че такава фактическа грешка е допусната, както и че семейното жилище представлява ап. **** е безспорно между страните, в който смисъл е изявлението на процесуалните им представители в първото по делото съдебно заседание.

Поради което, следва да се приеме, че с решението за прекратяване на брака, с което е утвърдено постигнато между страните споразумение на ответника е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се на адрес гр. П., ул. "Д. Г." ***, бл. ***. В този смисъл с решението за прекратяване на брака се предоставя ползването на семейното жилище, като допусната грешка в неговата индивидуализация, не представлява порок на решението, доколкото волята на страните е изводи от депозираната искова молба за развод и насрещна молба за развод. В този смисъл в разпоредбата на § 1 от ДР на СК е установено, че семейно жилище по смисъла на този кодекс е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. В случая се установява, че процесното жилище е било семейното жилище на съпрузите, доколкото е било ползвано за задоволяване на битовите нужди на семейството по време на брака им, в което са живеели и техните деца. В този смисъл съдът съобрази задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Постановление № 12/1971 г. на Пленума на ВС, в което се приема, че семейното жилище е съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството.

След прекратяване на брака съпружеската имуществена общност е прекратена на основание чл. 27, ал. 1 СК като страните са придобили по ½ ид.ч. от правото на собственост по отношение на апартамент № *** в гр. П. на ул. "Д. Г." *** с площ от 91, 59 кв.м. – арг. чл. 28 СК.

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът 5 предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права.

В производството по делото е налице спор между страните за характера на възникналото между тях правоотношение по силата на решението, с което е утвърдено споразумение за прекратяване на брака и семейното жилище е предоставено за ползване на ответника.

При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. В този смисъл е Решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г., I г. о., ГК.