Решение № 3370 от 22.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3370 гр. София, 22.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100514739 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 2017858 от 24.08.2021 г. по гр.д.№ 54776 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 154 състав, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1 иал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, се признава за установено, че П. В. Т. дължи на „А. за С. на В.“ ЕАД, сумата от 2 557,33 лв.-главница по договор за паричен заем № 2569537 от 31.05.2016 г., сключен между „И.А.М.“ АД и П. В. Т., В.та по който са прехвърлени в полза на „А. за С. на В.“ ЕАД, съгласно приложение № 1 от 01.02.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на В. /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва от 10.02.2020 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 6844/2020 г. по описа на СРС, 154 –ти състав като отхвърля иска за главница за разликата над 2 557, 33 лв. до пълния предявен размер от 3312,64 лв., както и исковете за възнаградителна и мораторна лихва в цялост.

Постъпила е въззивна жалба от П. В. Т., ответник пред СРС.

1

Решението се обжалва в частта , в която претенциите на ищеца срещу ответника/въззивник с правно основание чл.422, ал.1 ГПК са били уважени.

Във въззивната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като цесионерът нямал качеството на заявител като се позовава на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това решението било неправилно защото не било доказано плащане на кредитната сума от кредитора на длъжника.

Иска се от настоящата инстанция да обезсили първоинстанционното решение, както и издадената в заповедното производство заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или да отмени решението в обжалваната му част и вместо това да постанови друго, с което претенцията да бъде отхвърлена.

Претендират се разноски.

От въззиваемата страна „А. за С. на В.та“ ЕАД, ищец пред СРС, е постъпил отговор, в който е изразено становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение в частта в която е уважен иска по чл.422 ГПК – правилно. Не били допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяването му, както и решението не било недопустимо.

Налице било уведомяване на длъжника за настъпилата цесия. Самият договор за кредит имал характер на разписка. В случая задължението не било погасено, което се установило от данните по делото. Дължимите суми били доказани от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 20.09.2021 г., Въззивната жалба е подадена на 01.10.2021 г. ; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, в частта в която се обжалва, е уважен иска по чл.422 ГПК, предявен срещу ответника, въззивник, следователно е налице правен интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.

В частта в която претенциите са отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

По основателността на въззивната жалба:

По въпроса дали първоинстанционно решение е валидно и допустимо:

За издадената на 30. 04.2020 г. заповед за изпълнение н парично задължение по ч.гр.д.№ 6844 по описа за 2020 г. на СРС, 154 състав, длъжника е бил уведомен на 09.08.2020 г.

Възражението по чл.414, ал.1 ГПК е подадено на 08.09.2020 г., т.е. в срок.

Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 07.10.2020 г.

Исковата молба е предявена на 06.11.2020 г. Предявените в исковото производство по чл.422 ГПК за установяване В., съответстват на тези за които е издадена заповедта за изпълнение.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не спорят, че на 31.05.2016 г. е бил сключен договор за паричен заем № 2569537 по силата на който заемодателят „И.А.М.“ АД предоставил на заемополучателят П. В. Т. парична сума в размер на 5 000 лв., която сума заемополучателят се задължил да върне. Съгласно чл.3 от договора, със същия било извършено рефинансиране на предишен заем между страните, задълженията по който възлизали на 3203, 17 лв. до която сума страните били направили прихващане, а остатъкът до 5 000 лв. бил изплатен на заемателя.

Договорът имал характер на разписка. От представяния по делото рамков договор за продажба и прехвърляне на В. /цесия/ от 16.11.2010 г., се установило, че заемодателят е прехвърлил на „А. за прехвърляне на В.“ ООД, всички ликвидни и изискуеми В., произтичащи от сключените от продавача – „И.А.М.“ ООД договори за потребителски договори, индивидуализирани в приложение № 1 от 01.02.2019 г., което приложение представлявало неразделна част от договора. Предявеното от ищеца за установяване вземане било включено в предмета на цесията на който ищеца основава активната си легитимация, под № 2. От представеното по делото пълномощно се установило, че продавача е упълномощил купувача да уведоми от негово име всички длъжници. Относно уведомяването на ответника за извършеното прехвърляне на задължението в патримониума на ищеца, СРС е констатирал, че такова писмо е изпратено на длъжника от страна на цесионерът, но 3 пратката била върната с отбелязване „непотърсена“. За да приеме наличието на уведомяване на длъжника по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД, СРС се е позовал на съдебната практика на ВКС съгласно която уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД. Затова и прехвърлянето на вземането пораждало действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Нямало пречки, доколкото законът не поставя специални изисквания, уведомяването да бъде извършено и чрез овластен пълномощник. С факта на сключване на договора за цесия вземането било преминало в патримониума на приобретателя /заявител/ и именно той бил материално легитимиран да претендира изпълнение на цедираното вземане. Наред с това изискуемостта на последната вноска била настъпила на 10.02.2017 г. Относно размера на задълженията било прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза. СРС е извършил преценка за действителността на неустоечната клауза по чл.4, ал.2 от договора и е достигнал до извода, че в случая се кумулира неустойка за забава, компесаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо. СРС е посочил, че главницата представлява единствено номинална стойност на реално предоставена от кредитополучателя сума и към нея не можело да се добавят суми, произтичащи от неустоечни клаузи в договора. При съпоставка на изложеното от вещото лице-счетоводител, стореното от ответника плащане и при приложението на чл.76, ал.2 ЗЗД, на основание чл.162 ГПК СРС е преизчислил размера на задълженията и е приел, че ответника е заплатил извънсъдебно сумата в размер на 3345,20 лв.

Това означавало, че сумите за възнаградителна лихва и лихва за забава са изцяло погасени, а главницата била платена до размера от 2 442,87 лв. При това положение оставала дължима главниа в размер на 2 557,13 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на СРС поради което същите на основание члл.272 ГПК следва да се считат и за мотивите на настоящето решение.

По доводите във въззивната жалба:

Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за 4 действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.

С оглед обстоятелството, че договора за паричен заем е представен с исковата молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на цесионера документите.

Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и да предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.

Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера и задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на съобщението от първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция и цели да се предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на лице, което не е кредитор. Именно поради това за да породи своето действие по отношение на длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото знание.

Съобщението обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора. Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.

Настоящата инстанция намира за правилно това, че СРС е зачел при приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с връчването на исковата молба:

С решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като 5 факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.

3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. В последното решение е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

С оглед приетото и в РЕШЕНИЕ № 114 ОТ 07.09.2016 Г. ПО Т. Д. № 362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС , получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД , не може да бъде игнорирано. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.

По делото е представено пълномощно /л. 23 пред СРС/ видно от което първоначалния кредитор с когото ответника е сключила договор за заем е упълномощил праводателя на ищцовото дружество да уведоми длъжниците за цесията.

Съдебната практика приема, че цедентът може да упълномощи трето лице, включително цесионера, да извърши уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име, като с това не е налице заобикаляне на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, тъй като длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор, в която насока е и досегашната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на III ГО на ВКС.