Определение № 1663 от 09.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1663 гр. София, 09.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20268002900139 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Про лего“ АД срещу решение № 4735 от 17.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 4019/2024 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-В състав, с което е потвърдено решение № 16493 от 12.10.2023 г., постановено по гр.д. № 17861/ 2023 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 85-ти състав. С първоинстанционното решение е признато за установен по предявените искове с правна квалификация чл. 439 ГПК, че В. Л. Т. не дължи на „Про лего“ АД следните сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 23.07.2013 г. по гр.д. № 60562/2012 г. по описа на СРС: сума в размер на 13 145, 64 лв., представляваща главница, дължима по договор за банков потребителски кредит, сключен на 01.06.2007 г.; сума в размер на 6 854, 36 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.06.2007 г. до 01.10.2012 г., дължима по договор за банков потребителски кредит, сключен на 01.06.2007 г.; сума в размер на 400 лв., представляваща разноски; сума в размер на 1 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо, защото въззивният съд е потвърдил решение, с което са разгледани по същество установителни искове, които са недопустими. Посочва се, че доколкото предявените искове са такива за недължимост поради изтекла погасителна давност на вземания, за които е издаден изпълнителен лист, то за да са допустими, следва да има 1 висящо изпълнително дело, образувано за събиране на вземанията. По делото е установено, че към момента на сезиране на съда не е имало такова висящо изпълнително производство, поради което липсва правен интерес от предявяване на исковете по чл. 439 ГПК и те са недопустими. Касаторът счита, че това, че кредиторът може да предприеме действия за образуване на нов изпълнителен процес въз основа на притежавания от него изпълнителен лист не обосновава правен интерес от предявяване на искове за недължимост на удостоверените с този изпълнителен лист вземания, защото интересът не може да е хипотетичен, а следва да е конкретен.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира един въпрос и се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация В. Л. Т. е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявени от В.

Л. Т. срещу „Про лего“ АД за признаване за установено, че В. Л. Т. не дължи на „Про лего“ АД паричните вземания за получаване на следните суми: - сума в размер на 13 145, 64 лв., представляваща главница, дължима по договор за банков потребителски кредит, сключен на 01.06.2007 г. между В. Л. Т. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, като вземането за тази сума е прехвърлено върху „Про лего“ АД по силата на договори за цесия от 03.10.2007 г. и от 30.03.2009 г.; - сума в размер на 6 854, 36 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.06.2007 г. до 01.10.2012 г., дължима по договор за банков потребителски кредит, сключен на 01.06.2007 г. между В. Л. Т. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, като вземането за тази сума е прехвърлено върху „Про лего“ АД по силата на договори за цесия от 03.10.2007 г. и от 30.03.2009 г.; - сума в размер на 400 лв., представляваща разноски; - сума в размер на 1 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Исковете се основават на твърденията, че за предявените вземания е издаден изпълнителен лист от 23.07.2013 г. по гр.д. № 60562/2012 г. по описа на СРС, 68-ми състав, както и че те са погасени с 2 изтичане на погасителна давност за период след установяването им по съдебен ред.

Въззивният съд е разгледал заявеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение поради недопустимост на исковете, с които съдът е сезиран. Позовал се е на практика на ВКС, в която е прието, че длъжникът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, и когато изпълнителното производство за събиране на това вземане е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Този извод е обоснован с това, че длъжникът не може да се позове на изтекла давност пред съдебния изпълнител, а само пред съда, като и с това, че наличието на изпълнителен титул позволява на кредитора по всяко време да инициира изпълнително производство за събиране на присъденото вземане. С оглед на това и като е съобразил, че по делото се твърди, че в полза на ответника има издаден изпълнителен лист срещу ищеца за процесните вземания, че те са погасени по давност с изтичане на предвидения в закона давностен срок след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, въззивният съд е заключил, че за ищеца съществува правен интерес от предявяване на искове по чл. 439 ГПК за недължимост на вземанията, за да бъде осуетена възможността на ответника да предприеме действия за тяхното принудително изпълнение. Посочено е, че прекратяването на образувано въз основа на издадения изпълнителен лист производство по принудително изпълнение на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е в резултат на отказ от права и няма за правна последица погасяване на правото да се иска образуване на ново изпълнително производство, поради което този факт не води до отпадане на правния интерес за ищеца от водене на искове по чл. 439 ГПК. Ето защо предявените в процеса искове са допустими и основателни, както е приел и първоинстанционният съд.

В касационната жалба се прави оплакване, че обжалваното решение е недопустимо. Вероятната недопустимост на решението на въззивния съд представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което трябва да се приеме, че касаторът се позовава на него. Оплакването за недопустимост на решението е обосновано с това, че въззивният съд се е произнесъл по същество по предявените искове, които са недопустими.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран един въпрос, по който се заявява, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК при прекратено изпълнително производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само въз основа на наличието на издаден изпълнителен лист в полза на взискателя, без същия с поведението си да е дал повод за завеждането на иска и да е оспорил погасяването по давност на вземането?. Този въпрос също е свързан с оплакването на касатора за недопустимост на обжалваното решение, поради което и той ще бъде 3 разгледан като позоваване на селективното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Производството по делото е образувано за разглеждане на отрицателни установителни искове за недължимост на парични вземания, предявени по реда на чл.

439 ГПК. Абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на всеки един установителeн иск, за наличието на която съдът следи служебно, е съществуването на правен интерес за ищеца от търсената с него защита. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Ето защо и за да се прецени дали е налице правен интерес от защитата, търсена с предявените в процеса искове, трябва да се изходи от твърдението на ищеца за обстоятелствата, от които той произтича, които са следните: - че вземанията, предмет на исковете, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, както и че въз основа на нея в полза на ответника е издаден изпълнителен лист; - че вземанията са погасени по давност с изтичането на срок от пет години за периода след тяхното установяване с влязлата в сила заповед за изпълнение; - че въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително производство за събиране на вземанията, което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

За да се отговори на въпроса дали при тези факти за ищеца е налице правен интерес от търсената с предявените искове защита, следва да се съобрази, че този въпрос е разяснен в практиката на ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на Решение № 83 от 23.05.2018 г., постановено по гр.д. № 3448/ 2017 г. по описа на ВКС, ІІI гр.о., в което обаче извод за правния интерес от предявяване на иск по чл. 439 ГПК е направен при съобразяване на конкретните твърдения на страните, с оглед на които е преценено, че между тях липсва правен спор за дължимостта на спорните вземания. Произнасяне по въпроса за правния интерес от предявяване на иск по чл. 439 ГПК има в Решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр.д. № 903/2021 г. по описа на ВКС, ІІI гр.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, и в Определение № 513 от 24.11.2016 г. по ч.т.д. № 1660/2016 г. на І т.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В тези актове е прието, че ищецът има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали има висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност.

Перемцията на образувано въз основа на изпълнителния лист изпълнително производство не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на 4 представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Следва да бъде съобразено и произнасянето на ВКС в Определение № 3006 от 27.10.2025 г., постановено по ч.т.д. № 2266/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 2807 от 08.10.2025 г., постановено по ч.т.д. № 1477/2025 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 1220 от 05.12.2023 г., постановено по ч.т.д. № 1809/2023 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Определение № 233 от 26.01.2026 г., постановено по ч.т.д. № 1956/2025 г. по описа на ВКС, І І т.о. В тези актове е прието, че чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право. Упражняването на това право може да стане само когато носителят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение, което изключва това да може да бъде направено извънсъдебно. Когато в полза на кредитора има издаден изпълнителен лист, той винаги овластява това лице да поиска образуване на ново изпълнително производство срещу длъжника и да насочи принудително изпълнение по отношение на негови имуществени права, дори и когато образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /поради настъпила перемпция/. Ето защо за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда след изтичане на срока на погасителната давност, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск. За да се приеме, че кредиторът не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателен установителен иск не е достатъчно той фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело. Съобразно разяснителната част в т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника /преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство/, носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице /арг. чл. 429, ал. 1 ГПК/, винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване.

Разпечатката съдържа 25 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8f24834f-b1a5-48e1-90ae-ef359117c152