Решение № 3383 от 19.05.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3383 гр. София, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100513868 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 344827/22.10.2025 г. на „А 1 България“ ЕАД, чрез юрк. М.К., срещу решение № 17683/02.10.2025 г., постановено по гр. дело № 16760/2025 г. по описа на СРС, 138 състав, с което по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД жалбоподателят – ответник е осъден да заплати на ищеца „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 сумата от 1,80 лв. с ДДС, представляваща платени без основание такси за мобилни услуги *** и ***, за която сума е издадено кредитно известие № 652959304/31.01.2022 г. към фактура № 0442113996/04.01.2022 г. с период на фактуриране 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г. по договор № 503554975/14.10.2019 г. с Приложение № 1/03.12.2021 г. към него, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 04.11.2024 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 200 лв., представляваща разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, тъй като първоинстанционният съд е достигнал до погрешен извод, че присъдената сума подлежи на връщане в полза на „Минолби“ ЕООД, доколкото ирелевантно се явява, че трето за спора лице го е заплатило в негова полза. В тази връзка се посочва, че легитимиран да предяви иска се явява лицето, което фактическо е извършило престацията, обеднявайки по този начин за сметка на насрещната страна, а не лицето, което е било юридически задължено да я извърши. Оспорва де доказано намаляване на имуществото на ответника, поради което дори 1 и да е налице обогатяване то не е за сметка на „Минолби“ ЕООД. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Минолби“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Заявява, че с отговора на исковата молба ищецът е направил признание за заплащане на претендираната по делото сума. Позовава се на ССчЕ, установила, че кредитното известие е отразено в регистрите на подадените документи към НАП и е приспаднато с отрицателен знак. Оспорва доказателствената стойност на „кредитното известие“ по процесната фактура да отразява достоверна счетоводна информация, твърдейки, че чрез издаването му операторът е направил извънсъдебно признание за дължимост на сторнираната сума и е обявил пред НАП нейното връщане с първичен счетоводен документ, каквото практически липсва. Излага доводи, че операторът не е изпълнил задължението си да му изпраща издадените фактури на указания в приложението електронен адрес. Като извънсъдебно признание от оператора изтъква и направено от него изявление за извършено прихващане на платените суми с други негови задължения. Позовава се на правилата за потребителската защита съгласно Директива (ЕС) 2018/1972 на ЕП и на Съвета на ЕС, както и на вече формирана съдебна практика между страните във връзка с процесния казус. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Предявената искова претенция се основава на изложени твърдения, че ищецът е потребител на мобилни услуги съгласно договор № 503554975/14.10.2019 г. с Приложение № 1 от 03.12.2021 г., сключен с ответното дружество „А 1 България“ ЕАД за 2161 услуги мобилни услуги, телефонни номера, телевизия, интернет – пакети. Поддържа, че от страна 2 на ответника е издадена фактура № 442113996/04.01.2022 г. за период на потребление от 28.11.2021 г. до 27.12.2021 г., в който за мобилен номер *** е посочена като дължима месечна абонаментна такса в размер на 8,75 лв. без ДДС, а за мобилен номер **** е посочена като дължима месечна абонаментна такса в размер на 13,92 лв. без ДДС, които суми ищецът изцяло е заплатил. Същевременно след справка ищецът установил, че във фактурата са начислени общо 1,50 лв. без ДДС за МАТ в повече от договорените между страните цени за пакетите мобилни услуги, с която сума се надвишава реално дължимата такава за предоставените мобилни услуги, поради което същата се явява платена без да е налице основание за това, доколкото не отговаря на цената за ползване на мобилни услуги съгласно договора. При така конкретизираните фактически твърдения в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на търсената сума в полза на ответника, а в тежест на последния е да установи наличието на основание за получаване, респ. задържане на сумата.

В случая по делото не се спори, а и несъмнено се установява от представените писмени доказателства, че ищецът „Минолби“ ЕООД е абонат на мобилни услуги, ползвани за мобилни номера *** и ****, съгласно договор № 503554975/14.10.2019 г. с Приложение № 1 от 03.12.2021 г., сключен с ответника „А1 България“ ЕАД; че за периода от 28.11.2021 г. до 27.12.2021 г. ответникът е начислил за потребените услуги за посочените мобилни номера сума, надвишаваща с 1,50 лв. без ДДС /1,80 лв. с ДДС/ реално дължимата такава, съгласно уговореното, като същата е била заплатена от последния. На етапа на настоящото въззивно производство не се спори, че същата е в повече от дължимата от страна на абоната месечна абонаментна такса за ползваните услуги за посочените мобилни номера, за което ответникът е издал кредитно известие № 652959304, с което е намалил фактурираната сума за тези мобилни номера, т. е. същият признава, че разликата от 1,50 лв. без ДДС не се дължи, доколкото кредитното известие се издава във връзка с намаляване на задължението по фактурата (арг. чл. 115, ал. 1 ЗДДС).

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че процесната сума в размер на 1,50 лв. без ДДС по фактура № 442113996/04.01.2022 г. е платена в полза на „А1 България“ ЕАД при начална липса на основание, като предвид доводите във въззивната жалба спорно по делото остава обстоятелството дали е налице обедняване в тежест на ищеца, което да бъде компенсирано с връщане на процесната сума.

По делото не се спори, че сумата е била заплатена в полза на ответното дружество, но последното възразява това да е било извършено от ищеца, като твърди, че задължението е погасено от трето за спора лице и обедняването не е настъпило в патримониума на „Минолби“ ЕООД. От приетите писмени доказателства е видно, че задължено лице по процесната фактура № 442113996/04.01.2022 г. е „Минолби“ ЕООД, като същата е издадена по договор № 503554975/14.10.2019 г., сключен между страните. Съобразно разпоредбата на чл. 73 ЗЗД, задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. В този случай, погасителният ефект на плащането настъпва в правната сфера на длъжника, като 3 последният отговаря пред лицето, платило вместо него задължението, за връщане на платената сума. Ето защо, дори и задължението да е фактически погасено чрез плащане от трето лице, обедняването е настъпило в тежест на „Минолби“ ЕООД, тъй като е погасено парично задължение на ищцовото дружество и последното дължи да върне сумата на фактическия платец съобразно вътрешните им отношения (арг. чл. 74 ЗЗД). Във връзка с доводите на въззивника следва да се отбележи и че по аргумент от противното от разпоредбата на чл. 56 ЗЗД, изпълнението на чуждо задължение, което не е поради грешка, а е целено, не дава права на платилия срещу кредитора по правилата на неоснователното обогатяване, а евентуално срещу длъжника поради погасителното действие на плащането (чл. 73 от ЗЗД), т. е. в случая фактическият платец на сумата не би могъл да иска от кредитора връщане на платеното без основание за погасяване на чуждо задължение, а титулярът на това задължение е единствено легитимиран по правилата на неоснователното обогатяване.

Следователно, в отношенията между страните по договора за предоставяне на мобилни услуги имущественото разместване на блага е настъпило пряко именно в тяхната правна сфера – мобилният оператор е получил сумата от 1,50 лв. без ДДС /1,80 лв. с ДДС/ за погасяване на задължението на „Минолби“ ЕООД, което е обедняло с посочените парични средства. При липсата на проведено от ответника пълно и главно доказване за наличие на основание за това плащане или за задържане на сумата, същата следва да бъде върната на ищеца, поради което искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноските:

При този изход на спора – неоснователност на въззивната жалба, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски във въззивната инстанция има въззиваемият – ищец „Минолби“ ЕООД за платено адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева, т. е. 51,13 евро, чието реално заплащане е доказано с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 22.11.2025 г., в който е отбелязано, че същото е заплатено в брой, поради което има характер на разписка. С оглед изхода на спора, сторените от въззивника – ответник разноски следва да останат за негова сметка.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 17683/02.10.2025 г., постановено по гр. дело № 16760/2025 г. по описа на СРС, 138 състав.

ОСЪЖДА „А 1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление:

4 гр. София, *** да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж. к. „Славейков“, бл. 22, вх. 2, ап. 8, на основание чл.

273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 51,13 евро (равняваща се на 100 лева), представляваща разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5