Решение № 3019 от 21.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3019 гр. София, 20.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Т.а като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100502094 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 01.12.2022 г., постановено по гр. дело №11041 от 2022 г. по описа на Софийския районен съд, 174 състав, е уважен предявеният от Ц.

Станьова отрицателен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №1082731 от 03.11.2021 г.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника „Ф.Б.“ ЕООД с оплаквания за неправилност и необоснованост. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички възражения на ответника, както и събрания по делото доказателствен материал в неговата цялост.

Поддържа се, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, както и че сумата от 4 940 лв., представляваща договор за гаранция, следва да бъде включена в размера на ГПР, тъй като се касае за отделно павоотношение с трето лице. Посочва се, че сключването на договор за поръчителство с „Ф.Б.“ се е наложило тъй като ищецът не се е възползвал от възможността да посочи за такъв физическо лице. По изложените съображения се иска отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивна жалба от Ц.

Станьова, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Поддържа се, че правилно първоинстанционният 1 съд е приел, че е нарушено изискването по чл. 11,ал.1, т. 10 ЗПК за посочване какво се включва в общите разходи за потребителя, тъй като за потребителя не било ясно как е формиран, какви са компонентите и математическия алгоритъм, по който се определя годишното оскъпяване на заема. Заявява се, че, с включване към ГПР и разходите по договор за предоставяне на гарант/ поръчителство, размерът на същия би нараснал двойно на посочения от 49,66 %. По изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението е валидно и допустимо, поради което съдът следва да се произнесе по правилността му в рамките на релевираните в жалбите доводи.

Съгласно цитираното по-горе ТР 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. о описа на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор за нарушаване на потребителските права на ищеца във връзка със сключен договор за кредит, по който съдът следи за спазване на императивни материалноправни норми /чл. 7, ал. 3 ГПК/.

Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №1082731 от 03.11.2021 г. и при условията на евентуалност на отделни клаузи от него.

Разпоредбата на чл. 26 ЗЗД урежда общите хипотези на нищожност на сделките в гражданското право. Наред с тази разпоредба, в отделните нормативни актове, уреждащи специален кръг от обществени отношения, се съдържат специални разпоредби, касаещи (не)действителността на сключените от гражданскоправните субекти сделки. Такъв специален по отношение на ЗЗД нормативен акт е Законът за защита на потребителите, който урежда защитата на потребителските права и интереси, правомощията на държавните органи и дейността на сдруженията на потребителите в тази 2 област. Целта на този закон е да осигури защита на основните права на потребителите, а не на всеки гражданскоправен субект. Налице е специална правна уредба и по отношение на договора за кредит, по който е страна потребител-физическо лице, а именно Законът за потребителския кредит /lex specialis derogat generali/. Същият урежда изискванията към договора за потребителски кредит и специални хипотези на нищожност, респективно неравноправност на клаузите конкретно в договорите за потребителски кредит в разпоредбите на чл. 20 и сл. от ЗПК. Наред с тези два нормативни източника законодателят е преценил, че на потребителите - физически лица, които сключват договори с търговци от разстояние, следва да им се гарантира още по-засилена защита и за целта е приел Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Настоящият въззивен съд намира, че процесният договор попада именно под обхвата на последния и предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД.

Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието „траен носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.

Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, както и в Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и Съвета за продажба от разстояние на финансови услуги. Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.

Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни 3 услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор.

По отношение на основания довод, изложен във въззивната жалба, а именно, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, както и че сумата от 4 940 лв., дължима по договор за гаранция, следва да бъде включена в размера на ГПР, настоящата инстанция намира следното:

Между страните наред с договор за потребителски кредит е сключен и договор за гаранция/поръчителство от 04.11.2021 г., по силата на който потребителят е задължен да заплати такса в размер на 4 950 лв. Такава такса представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разгледания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция, като кредитополучателят се е съгласил да заплати такса в размер на 4950 лв. за целия период на договора, който размер е почти равен на чистата стойност, на сумата предоставена по кредита – 5 000 лв. Плащането на таксата „гарант“ не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР в размер на 49, 66 %, въпреки че за същия е предвиден погасителен план и заплащане на месечни вноски, съгласно погасителен план към договор за гаранция. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, 4 ал. 1 ЗПК. При отчитането на таксата „гарант“ като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен и би бил в размер над законоустановения по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Отделно от това, следва да се има предвид, че при преценка наличието на неравноправност на правоотношения, по които страна е потребител, следва да се извърши и количествена икономическа преценка - например ако сумите, за които е задължен потребителят, като такси за отпускане и за управление на заем, се явяват явно непропорционални спрямо заетата сума /решение от 23 ноември 2023 г., Provident Polska, по дело C‑321/22, и по дело C ‑714/22/ Без значение е и обстоятелството, изтъкнато от въззивника, че обезпечителното правоотношение е възникнало въз основа на отделен договор за гаранция /поръчителство/ с трето лице. Видно от съдържанието на същия, двата договора са функицонално свързани. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС например по дело C‑714/22, с което решение е прието, че тъй като клаузите относно тези услуги са неразривно свързани с посочения договор, те не могат да съществуват самостоятелно без този договор. Ето защо тези клаузи трябва да се анализират в контекста на посочения договор и във връзка с предмета му, независимо дали се съдържат в самия договор или в допълнително споразумение към него.