Решение № 135 от 18.03.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. София, 18.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500755 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 11 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 63/2022 г. по описа на РС – К. е признато за установено, че Н. Д. К. дължи на „МОТО ПФОЕ” ЕООД следните суми, за които по ч. гр. д. № 787/2021 г. по описа на РС – К. е издадена заповед № 541 от 17.112021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК: сумата от 1152.53 лв., представляваща направени от „МОТО ПФОЕ” ЕООД разходи за застрахователни премии и данък превозно средство за л. а.

„Рено Лагуна“ с рег. № СА****ВН, платени в периода от 27.04.2015 г. до 11.05.2018 г.; сумата от 12348.48 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на л. а.

„Рено Лагуна“ с рег. № СА****ВН след прекратяване на договора за лизинг - в периода от 04.02.2015 г. до 04.08.2021 г.; сумата от 720 лв., представляваща разходи за изземване на л. а.

„Рено Лагуна“ с рег. № СА****ВН, сторени поради невръщане на автомобила на лизингодателя след прекратяване на договора за лизинг. С решението са присъдени и разноски в полза на ищеца за заповедното и исковото производство. В частта, в която липсва произнасяне /както формирани мотиви, така и формулиран диспозитив/ по акцесорните искове за признаване за установено, че върху сумите на главните искове се дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 14.09.2021 г., до окончателното плащане, решението е непълно, но искане за допълването му не е правено от страните, поради което този порок на първоинстанционното решение не е предмет на настоящата въззивна проверка.

Решението е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност. Иска се отмяната му и постановяване на друго решение, с 1 което исковете бъдат отхвърлени.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от ищеца в първоинстанционното производство, в който въззивната жалба е оспорена. Изложени са съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

Настоящият въззивен състав, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а при разглеждането й по същество въззивният съд намира следното:

Решението е частично неправилно в частта, в която е признато за установено, че Н. Д.

К. дължи на „МОТО ПФОЕ” ЕООД сумата от 1152.53 лв., представляваща направени от „МОТО ПФОЕ” ЕООД разходи за застрахователни премии и данък превозно средство за лекия автомобил, платени в периода от 27.04.2015 г. до 11.05.2018 г., по следните съображения:

Между страните по делото е бил сключен договор за лизинг, който поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя е прекратен, считано от 16.01.2025 г. – с изтичане на срока за изпълнение на задълженията, определен в изходящото от „МОТО ПФОЕ” ЕООД уведомление № 3 от 09.01.2015 г., връчено на лизингополучателя на 12.01.2015 г. /в което освен срок за изпълнение и предупреждение за последиците от неизпълнението в определения срок, а именно прекратяване на договора, е направено и изрично искане за връщане на автомобила на лизингодателя в тридневен срок от прекратяването на договора/. Възраженията на въззивника, че с това уведомление договорът не е прекратен, тъй като то предхожда уведомленията за дължими плащания от 27.04.2015 г., 15.05.2015 г., 26.01.2016 г., 26.01.2017 г., 25.01.2018 г. и 11.05.2018 г. са неоснователни. С посочените уведомления въззивникът е бил уведомяван периодично за това, че за лекия автомобил, който той не е върнал на лизингодателя след прекратяване на договора и е продължил да ползва въпреки изричното противопоставяне на лизингодателя /което противопоставяне се извлича от съдържанието на уведомлението от 09.01.2015 г., съответно възраженията на въззивника, че по делото не е установено лизингодателят да се е противопоставил на ползването на автомобила от лизингополучателя и след прекратяването на договора са неоснователни/, са налични задължения за данъци и застрахователни премии.

Тези задължения са възникнали след датата на прекратяване на договора, поради което нямат отношение към прекратяването. Съгласно чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД тези разходи са дължими от лизингополучателя /съгласно чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и предвид уговореното в договора за лизинг/, независимо че договорът за лизинг е бил прекратен, а обстоятелството, че въззиваемият е плащал задълженията и впоследствие е уведомявал лизингополучателя за тях не води до извод, че лизингодателят е считал договора за действащ. Плащането на тези задължения е извършено от лизингодателя, тъй като той е останал собственик на лекия автомобил /договорът е бил прекратен поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, съответно той не е упражнил правото си да поиска прехвърляне на правото на собственост върху автомобила при условията на договора/, при което неизпълнението на задълженията би рефлектирало негативно в правната сфера на лизингодателя. Поради това плащането на тези задължения е извършено единствено с оглед защита интереса на лизингодателя, а не като израз на отношение, че договорът за лизинг продължава да действа. Същевременно, както се посочи, съгласно правилата на закона и условията на договора разходите за данъци и застрахователни премии за лекия автомобил в случая са за сметка на лизингополучателя и след прекратяване на договора, поради което при доказаност по делото /не се и спори относно този факт/, че същите са платени от лизингодателя, платените суми му се дължат от лизингополучателя. В отговора на исковата молба обаче въззивникът е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от това претендирано общо задължение, което не е надлежно обсъдено от първоинстанционния съд. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая не е приложим краткият тригодишен срок на погасителната давност, а общият такъв от 5 години.

Не е обсъдено обаче дали са налице задължения, погасени именно с този общ петгодишен 2 давностен срок. Предвид, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 14.09.2021 г., задълженията, възникнали преди 14.09.2016 г., са погасени по давност. Това са задълженията за данък превозно средство в размер на 108.81 лв. по уведомление за дължими плащания от 27.04.2015 г., задължението за застрахователна премия в размер на 297.64 лв. по уведомление за дължими плащания от 15.05.2015 г. и задължението за застрахователна премия в размер на 199.94 лв. по уведомление за дължими плащания от 26.01.2016 г. Съответно за сумите на тези задължения /които са в общ размер от 546.14 лв./ този главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Решението е частично неправилно и в частта, в която е признато за установено, че Н.

Д. К. дължи на „МОТО ПФОЕ” ЕООД сумата от 12348.48 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на лекия автомобил след прекратяване на договора за лизинг - в периода от 04.02.2015 г. до 04.08.2021 г., по следните съображения:

Съгласно чл. 347, ал. 2 ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД лизингополучателят дължи обезщетение за това, че продължава да ползва автомобила въпреки противопоставянето на лизингодателя с оглед прекратения договор за лизинг. Това обезщетение в случая е съизмеримо със стойността на месечната лизингова вноска и е дължимо за периода на неоснователното ползване на лекия автомобил от лизингополучателя. По делото не е доказано твърдението на въззивника, че е върнал автомобила на лизингополучателя, при което въззивният съд приема, че същият и към момента се ползва от въззивника, съответно обезщетението, съизмеримо с месечната лизингова вноска, се дължи за целия претендиран период. В отговора на исковата молба обаче въззивникът е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част и от това претендирано общо задължение, като съобразно гореизложеното относно приложимия в случая срок на погасителната давност погасено по давност е задължението в общ размер от 3126.20 лв. за обезщетение за неоснователно ползване на автомобила в периода от 04.02.2015 г. до 14.09.2016 г. Съответно за тази обща сума този главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Решението е изцяло неправилно в частта, в която е признато за установено, че Н. Д.

К. дължи на „МОТО ПФОЕ” ЕООД сумата от 720 лв., представляваща разходи за изземване на лекия автомобил, сторени поради невръщане на автомобила на лизингодателя след прекратяване на договора за лизинг, по следните съображения:

По делото не се установява лизингодателят реално да е сторил тези разходи, за да му си дължи репариране на сумата за тях. Видно от представените в хода на делото договор от 04.12.2009 г. и анекс № 1 към него от 15.12.2009 г., сключени между „МОТО ПФОЕ” ЕООД и „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД, страните са уговорили срещу възнаграждение в размер на 600 лв. без ДДС, платимо от възложителя „МОТО ПФОЕ” ЕООД, изпълнителят „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД да издирва автомобили, превозни средства, машини, съоръжения и други движими вещи, предмет на сключени договори за лизинг от „МОТО ПФОЕ” ЕООД г. С пълномощно от 04.05.2015 г. „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД е упълномощено от представителите на „МОТО ПФОЕ” ЕООД да предприема всички действия за придобиване на владението върху няколко автомобила, сред които и този, предмет на сключения между „МОТО ПФОЕ” ЕООД и Н. Д. К. договор за лизинг. По делото обаче не са представени доказателства „МОТО ПФОЕ” ЕООД да е платил на „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД уговореното възнаграждение по договора, с което реално да е претърпял вреди. Следва да се отбележи в тази връзка, че от заключението на вещото лице по изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза не се установява такова плащане. Вещото лице единствено е анализирало волята на страните по договора за лизинг и по договора от 04.12.2009 г., сключен между „МОТО ПФОЕ” ЕООД и „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД, като въз основа на този анализ е направило заключение, че, след като автомобилът не е върнат от лизингополучателя и е възложено издирването му на „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД, то уговореното по договора от 04.12.2009 г. възнаграждение е извършен разход за възложителя по този договор. Въззивният съд не кредитира заключението на вещото лице в тази част, тъй като един разход е извършен, когато реално е разходвана сума за покриването му. Реално разходване на сума в случая не се установява. Не е налице и основание за реално разходване 3 на сума за плащане на възнаграждение по договора от 04.12.2009 г., сключен между „МОТО ПФОЕ” ЕООД и „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД, тъй като съгласно чл. 18, ал. 1 от договора изпълнителят има право на възнаграждение за изпълнение на всяка отделна задача, възложена от възложителя, а съгласно чл. 19 от договора възнаграждението се дължи в срок от 5 работни дни след изпълнението на задачата и издаване на фактура от изпълнителя.

Фактура не е представена по делото, освен това се твърди, че лизингополучателят и към момента на подаване на исковата молба не е върнал автомобила /в хода на делото не е наведено различно твърдение като новонастъпило обстоятелство/, т. е. очевидно задачата за издирване и изземване на автомобила не е изпълнена от „НУЗАВОН МСГ“ ЕООД, поради което и не е налице основание за плащане на възнаграждение по договора от 04.12.2009 г.

/поради това дори да бяха представени доказателства за плащане на възнаграждението няма основание платената сума да се признае за задължение на лизингополучателя/. Съответно този главен иск е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед гореизложеното решението следва да бъде отменено в следните части: в частта, в която искът досежно направени от „МОТО ПФОЕ” ЕООД разходи за застрахователни премии и данък превозно средство за лекия автомобил в общ размер от 1152.53 лв. е уважен за сумата от 546.14 лв., представляваща платени задължения за данък превозно средство в размер на 108.81 лв. по уведомление за дължими плащания от 27.04.2015 г., за застрахователна премия в размер на 297.64 лв. по уведомление за дължими плащания от 15.05.2015 г. и за застрахователна премия в размер на 199.94 лв. по уведомление за дължими плащания от 26.01.2016 г.; в частта, в която искът досежно обезщетението за ползване без основание на лекия автомобил след прекратяване на договора за лизинг в общ размер от 12348.48 лв. е уважен за сумата от 3126.20 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на автомобила в периода от 04.02.2015 г. до 14.09.2016 г.; в частта, в която искът досежно сумата от 720 лв., представляваща разходи за изземване на лекия автомобил, е уважен; в съответната част за разноските – за разликата над сумата от 935.52 лв. общо за заповедното и исковото производство до пълния размер на присъдените разноски общо за заповедното и исковото производство от 1490.04 лв. В останалите части решението следва да бъде потвърдено.