Решение № 26 от 02.07.2026, Районен съд - Чепеларе

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. Чепеларе, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Сона Гарабедян при участието на секретаря Емилия Сивенова като разгледа докладваното от Сона Гарабедян Гражданско дело № 20255450100174 по описа за 2025 година

Решение № 26/02.07.2026 г. по гр.д. № 174/2025 г.

Съдия докладчик: Сона Гарабедян

Съдът е сезиран с искова молба, уточнена с молба вх. № 3194/06.10.2025 г., подадена от С. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр.****, ул. „****“ № ****, чрез пълномощник адвокат Т. Ц., против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК 201196810, с която е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на 04.02.2025 г. е сключила с ответника договор за предоставяне на кредит от разстояние № 527280, по силата на който била предоставена сумата 4000 лева, платима на 30 вноски, при общ размер на дължимата лихва – 595.07 лева, дата на връщане – 24.07.2027 г. В погасителния план били включени допълнителни суми в графа „такси“, които не били обозначени какво съдържат и представляват, и какво е включено в тях. Никъде не било видно какви допълнителни услуги е ползвала, какви такси са начислени, заявила ли ги е и на каква стойност са те. Така общата дължима сума от ищеца нараствала до 7448.27 лева, която надвишавала първоначално изтеглената сума с почти 3500 лева. Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба е върнала сума в размер на 507.17 лева.

Поддържа, че сключеният между страните договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Договорът не бил написан на ясен и разбираем език и в шрифт не 1 по-малък от 12, не били посочени съществени елементи от неговото съдържание /общ размер на кредита и ГПР, нотариални и други такси, които са свързани с договора за кредит, обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави ако има такива, изискуеми застраховки ако има такива/, респ. посочен бил грешно изчислен размер на годишния процент на разходите, който в действителност надхвърлял законоустановения максимум.

Фактическото въвеждане за задължението за заплащане на възнаграждение за допълнителни такси и услуги били нищожни и противоречали на императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. При кандидатстването за кредит тези допълнителни такси били предвидени и предварително отбелязани в скрито меню, което по никакъв начин не индикирало, че там се намират допълнителни такси или допълнителни полета. В самата система липсвало описание какво представляват тези услуги и такси, какви задължения би предприело ответното дружество срещу възнаграждението и въз основа на какво се дължат. Ако в случая се касаело за такси за експресно усвояване на кредита, то тези такси били нищожни, тъй като разглеждането на кредита било функция на усвояването му, следователно единствената функция била да увеличава възнаграждението по кредита по чл. 19, ал. 4 от ЗЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Освен това те не били включени в ГПР, а в главницата по кредита и подлежали на допълнително олихвяване съгласно приложения погасителен план. Клаузата по кредита била неравноправна, а тази за определяне размера на възнаградителната лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Клаузата за неустойка при непредоставяне на поръчител също била недействителна поради противоречие с морала и добрите нрави. Въз основа на изложените пороци, целият договор за потребителски кредит бил нищожен. Договорът за потребителски кредит и застрахователният договор се намирали във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектирали и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на правоотношенията.

Договорът за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото не сочел коректно годишния процент на разходите, а при определянето му коректно, то той надвишавал допустимия размер от 50%.

В случая посоченият в договора ГПР бил неправилно посочен, т. к. той не включвал тези допълнително начислени такси. Не бил установен механизма, по който е изчислен ГПР и поконкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него.

Предвидените суми за такса експресно разглеждане на документи, за застраховка и неустойка за непредоставяне на обезпечение представлявали скрит добавък към възнаградителната лихва и като такива трябвало да се включат в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 2

ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на посочените такси и неустойки в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Неустойката за непредоставяне на поръчител била нищожна поради противоречие със ЗПК. Тя представлявала скрита възнаградителна лихва и със същата се целяло единствено обогатяването на кредитора, тъй като посочената клауза позволявала същият да получи сигурно завишено плащане и то в размер на 58,2 % от сумата по кредита, като това оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР - в ГПР била включена само възнаградителната лихва /чл. 5 от договора/. Чрез включването на скритото възнаграждение в ГПР последният надвишавал допустимия от закона праг по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Невключването му при изчисляване на ГПР, респ. посочването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, противоречало на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславяло недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна, некоректна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че Договорът за потребителски кредит е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Поради това било допустимо обявяването на договора за нищожен, което водело до връщане само на главницата, без да се дължат лихви и разноски.

Моли да бъде прогласен за недействителен Договор за кредит № 527280 от 04.02.2025 г., сключен между С. А. М. и „Изи Финанс“ ЕООД.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, уточнен с молба – становище с вх. № 738/19.02.2026 г., в който изразява становище за редовност, но недопустимост на исковата молба. Мотивира последното с наличието на висящо дело – г.д.

№ 284/2024 г. по описа на РС Чепеларе, заведено от „Изи Финанс“ ЕООД срещу настоящия ищец, за осъждането й да заплати на дружеството сумите по договора за кредит. По подробно изложени съображения счита, че са налице предпоставките на чл. 126 от ГПК.

С оглед на това, моли съда да прекрати делото на основание чл. 126 от ГПК, поради наличие на висящ процес, като исковата молба, с която е образувано другото дело е входирана преди тази по настоящето дело.

На следващо място, моли съда да съедини на основание чл. 213 от ГПК за общо разглеждане настоящето дело с гр.д. № 284/2025 г. на PC Чепеларе.

Моли също така, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, настоящото дело да бъде спряно, в случай че не се прекрати делото и не се съединят двете дела.

По основателността заявява, на че основание чл. 175 от ГПК признава наличието на валидно сключено правоотношение между страните, както и че сумата по него е била 3 преведена на М.. Твърди, че ищецът е погасила само сумата от 259.30 евро.

В останалата част исковата молба била изцяло неоснователна и недоказана.

Изложеното по повод договора, неговия шрифт, стил и клаузи било неоснователно.

Договорът бил написан по ясен и разбираем начин. Той не съдържал неравноправни клаузи.

За това свидетелствало обстоятелството, че типът договори с клаузи като процесния, били обект на проверка от КЗП, като техният текст бил одобрен от комисията. Договорът бил изготвен с шрифт 16 по стандартите на операционна система Ubunto, текстова програма LibreOffice Writer. Той съответствал поне на 12 по стандартите на Windows и размерът бил спазен. В случая договорът бил сключен по ЗПФУР, т.е. дистанционно с ползване на технически средства. Самият текст на договора бил електронен документ съгласно чл. 3, т.

35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г.

Поради това той се предоставял като такъв на кредитополучателя. Той се изпращал като електронен файл, а не като разпечатани страници от такъв. Текстовите файлове позволявали промяна на шрифта и мащаба. Тоест дори шрифтът да не допадал на потребителя, той можел да го увеличи многократно, поради което не бил нарушен чл. 10 от ЗПК.

Нямало данни, че М. не е разбрала договора. По него нямало скрити такси, нямало нищо, което да не е включено в договора или в ГПР. Моли да се има предвид, че менюто не е скрито. Съдържанието се отваряло с натискане на бутон, както повечето менюта в програмите след ОС MS DOS. От закона било уредено съдържанието на СЕФ и договора, като видимо всичко било точно съгласно ЗПК. Таблицата, посочена в исковата молба, в уж „скритото меню“ била за улеснение на някой, който иска да си проследи кога му падежират вноските.

Договорът не съдържал клауза за неустойка, както било посочено в исковата молба.

Такава нямало. Договорът не съдържал такса за усвояване, нито по него се дължало заплащане на нотариални такси или други. Договорната лихва била 11.62 %, а максимално допустимият бил 30.00%. Поради това не ставало ясно защо ищецът считал, че противоречи на добрите нрави.

Размерът на ГПР бил точно и ясно посочен и в него се съдържали всички компоненти съгласно ЗПК, т.е. договорната лихва и таксата, която била уредена в договора. По договора нямало поръчител и такса за експресно разглеждане. Съмненията, че се заобикалял закона били несъстоятелни. Към датата на кандидатстване за договора ищцата се била осигурявала на 1400.00 лв., над средните за областта и не е имала множество други задължения по ЦКР.

По договора се дължало заплащане на такса ангажимент, като ясно било посочено нейното основание. Въпросната такса била подробно описана в преддоговорната информация във вид на СЕФ, която била получена от М. преди сключване на договора за кредит. Нещо повече, в чл. 1 от Договора било видно, че М. се е съгласила, че е получила екземпляр от преддоговорната информация - СЕФ. В Раздел III, т. 1 от СЕФ подробно било описано основанието на „такса ангажимент“. Също така в чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договора подробно било описано какво представлява такса ангажимент и за какво дължи. Таксата се дължала при сключване на договора с фиксиран годишен лихвен процент. Причината за начисляването 4 била, че с оглед финансовите условия референтният лихвен процент осигурявал по-добри условия за кредитодателя. Поради това бил предпочитан от дружеството. Фиксираният лихвен процент бил по-изгоден за кредитополучателя, доколкото размерът на лихвата бил предвидим, като не подлежал на изменение и поначало бил в по-нисък размер отколкото при референтния лихвен процент. Поради това била въведена такса, която да покрие риска за кредитодателя и същевременно да се предоставят по-добрите условия на кредитополучателя. Това била такса, която била дължима за предоставяне на допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а от ЗПК. Таксата не била по повод усвояването на кредита или неговото управление, каквито били ограниченията на чл. 10а, ал. 2 от 3ПK. Таксата представлявала 48.66 % от размера на главницата, като била дължима изцяло към датата на сключване на договора. Същата била разпределена на няколко вноски с цел по-лесно заплащане от потребителя, но таксата била дължима в цялост към датата на сключване, като съгласно чл. 6 от Договора таксата се редуцирала при предсрочно погасяване. Размерът на такса ангажимент бил включен при изчисление размера на ГПР на договора, като размерът на ГПР бил съобразен с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.