Решение № 152 от 09.05.2022, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. П., 08.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20225200500121 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №1159 от 20.12.2021г. постановено по гр.д.№20215220100922 по описа на съда за 2021г. е осъден „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК 200599406, седалище и адрес на управление гр.С.

,ж.к.“М.“ 3, бул.“А.М.“ №51, вх.“А“, ет.9, офис 20,представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на Р. ИВ. Й., ЕГН-6206243526 от гр.П., ул.“Р.А.“ №11, ет.5, ап.50, на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 165лв, от която 16.90лв договорна /възнаградителна/ лихва и 148.10лв такса за поръчителство, представляваща заплатена без основание сума по договор за заем №878301 от 09.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-10.03.2021г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение дружеството е осъдено да заплати на ищцата Р.Й. на основание чл.78 от ГПК разноски за държавна такса от 50лв и депозит за вещо лице в размер на 250лв. Дружеството е осъдено да заплати на адв.Г.Г.

Ч., ЕГН-********** от АК-С. на основание чл.38 ал.2 във връзка с чл.38 ал.1 1 т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. Посочена е и банковата сметка по която да се преведе присъдената сума.

Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответника в производството пред първата инстанция „Ф.Б.„ ЕООД чрез адв. д-р Е.Ц. от Софийска адвокатска колегия, с въззивна жалба с вх.

№2113/31.01.2022г. с доводи за порочност като неправилно поради допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост, като се иска да бъде отменено изцяло и отхвърлен предявения иск с присъждан на разноски за дружеството. Като погрешни квалифицира изводите на съда за нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит /ДПК/. Изтъква съществено процесуално нарушение допуснато от съда изразяващо се в неуказване по ред на чл.146 ал.2 от ГПК, че за част от твърдяните от ответника факти не са ангажирани доказателства; че съдът преценил, че не е представен договор за поръчителство, сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“/М./ и че макар съдът да е разпределил доказателствената тежест съгласно чл.146 от ГПК, в доклада не били индивидуализирани относимите към предмета на делото факти-чл.146 ал.1 т.5 от ГПК, нито указано на ответника, че не представя доказателства за тях-чл.146 ал.2 от ГПК. Затова и жалбоподателят не е направил доказателствено искане, с което да установи, че между „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.

/М./“ действително е сключен договор за поръчителство. Жалбоподателят представя договор за сътрудничество с превод на български, сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б./М./“, с който договор рамково се уреждало задължението на „Ф.Б.“ /М./ да обезпечава връщането на отпуснатите суми на всеки кредитополучател на „Ф.Б.“ ЕООД, сключил договор за гаранция с „Ф.Б. /М./. Оспорва се като неправилен извода на съда за несъответствието на годишния процент на разходите /ГПР/ посочен в договора на действителните разходи. Твърди, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК в договора за кредит бил посочен ГПР, както и общия размер на дължимата сума от потребителя към кредитодателя и че формирането на ГПР е императивно установено.

Допълва, че законът не поставя условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият по нейните правила ГПР, и сумата по кредита за плащане от потребителя. Навежда се извода, че липсата на детайлно описване на начина по който е формиран ГПР не е нарушение на ЗПК нито води до недействителност на договора. Допълва, че в ГПР се 2 включват главница, лихви, разход по кредита, погасителни вноски както и известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието включване е задължително условие за отпускане на кредита. Твърди жалбоподателят, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие при отпускането на кредита поради което кредитодателят не е бил длъжен да включи сумата, договорена между потребителя и третото лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но че съгласно параграф 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това, както и доколкото тази сума не е била известна на кредитодателя, доколкото се уговаряла между други страни и затова не отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на посочения параграф и правната и житейска логика. Пояснява, че включването на клаузата за обезпечение чрез „Ф.Б.“/М./ в чл.5 от договора за кредит, е следствие от направен от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните като ищецът е избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението му за връщане да бъде обезпечено по определен начин, който избор е отразен и в предложения му договор, като жалбоподателят допълва, че няма информация относно условията при което потребителят и поръчителят ще постигнат споразумение и няма яснота за уговореното възнаграждение. Затова дружеството поддържа, че не е налице нарушение на чл.10 ал.2 от ЗПК, съответно чл.10а ал.4 от ЗПК за забраната кредиторът да изисква от потребителя такси които не са уговорени в договора за кредит по вид и размер. Тезата на жалбоподателя е, че не знае и не е уведомяван за възнаграждението дължимо от ищеца на поръчителя, поради което обективно било невъзможно да включи тази сума в ГПР и че изводът на съда в обратния смисъл бил произволен и без за това да са събрани никакви доказателства. Жалбоподателят разсъждава, че такова възнаграждение не се дължи ако потребителят предостави обезпечение чрез поръчителство от физически лица и че ако потребителят обезпечи договора за кредит чрез поръчителство от физическо лице за което му уговори възнаграждение в размер пъти по-голям, то тази сума би следвало да се включи в ГПР и че при това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максималния размер по чл.19 ал.4 от ЗПК при което стопанската дейност по отпускане на кредити от небанкови институции не би могла да съществува изначално поради недействителност на договора за кредит по волята на кредитополучателя и 3 поръчителя. Отново се посочва обективното незнание на параметрите на възнаграждението за поръчителство.

По въпроса за липса на неравноправност на клаузата за обезпечаване по смисъла на 33П, липса на заобикаляне на закона чрез уговаряне на задължение за обезпечаване връщането на отпуснатия кредит, се поддържа, че уговарянето на задължението за обезпечаване на отпуснатия кредит не нарушава закона и не представлява неравноправна клауза, че ищецът е получил информация за условията на договор и задължението му да обезпечи отпуснатия кредит още при кандидатстването за кредит чрез електронна заявка, че последващото водене на заповедно, исково и изпълнително производство носи нови разходи и продължава срока на невъзможност на кредитора да ползва отпуснатите и несъбрани парични средства и че това е причината в ДПК да е включено задължение за обезпечаване на отпуснатата сума. Счита, че тази клауза следва да се преценява при съобразяване на баланса между правата и интересите на кредитора и на потребителя по ДПК, при вземане в предвид и рисковете за дружествата предоставящи малки потребителски кредити и представляващ /обезпечението/ механизъм за допълнителна гаранция за връщане на кредита. Счита, че включването в ДПК на задължение за обезпечаване на неговото връщане е законосъобразна уговорка между страните, предвид и посочените различни начини на обезпечаване, а не само чрез договор за гаранция поради което процесното задължение не целяло заобикаляне на императивни разпоредби на ЗПК.

Акцентира на довода, че възнаграждението по договора за гаранция е заплатено в полза на трето лице, и че кредиторът не се е обогатил с платените суми свързани с договора за гаранция и че дружеството не е имало намерение да заобиколи закона и че ако се потвърди обжалваното решени потребителя би се обогатил неоснователно. По отношение на полученото от „Ф.Б.“ ЕООД и в последствие заплатено на „Ф.Б. /М./ възнаграждение дружеството поддържа, че такова плащане е осъществено, като в чл.16 ал.2 от ОУ е предвидено право на „Ф.Б.“ ЕООД да получава и трансферира плащанията, предназначени за трети лица и че ищецът е платил по сметка на кредитора и част от възнаграждението по договора за гаранция с „Ф.Б.“ /М./ и направено в исковата молба признание, че ищецът дължи сумата по договора за гаранция на „Ф.Б.“ /М./. Жалбоподателят се позовава на чл.16 ал.2 от ОУ като основание кредитодателят да има право да събира 4 тези задължения и да получава сумата, която не е част от дължимите на ответника суми по ДПК. Извежда извода, че възнаграждението по договора за гаранция е заплатено в полза на трето по спора лице и че „Ф.Б.“ ЕООД не се е обогатило с изплатените суми, свързани с договора за гаранция поради което не е налице намерение за заобикаляне на закона. Като последен довод се поддържа, че нищожността на уговореното възнаграждение по договора за гаранция не влече след себе си недействителност на целия ДПК по чл.26 ал.4 от ЗЗД и че факта дали възнаграждението за поръчител представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включено в лихвения процент при ГПР не рефлектира върху действителността на договора като цяло, а евентуално до съждения за недействителност на клаузата за възнаграждението за поръчител. Моли да отмени обжалваното решение и се отхвърлят исковете. Представя с жалбата писмено доказателство-договор за сътрудничество.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, от ищцата Р. ИВ. Й. чрез адв. Ч., с вх.№2848 от 08.02.2022г., в който жалбата се оспорва изцяло като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано, че потребителят е погасил изцяло задължението си по договора, както и че правилно е прието нищожност на целия ДПК на основание чл.22 от ЗПК на основание чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК поради непосочване на условията за прилагане на годишния лихвен процент, и индекс или референтен лихвен процент, свързан с първоначални лихвен процент както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Поддържа за формално разписано в договора на лихвен процент от 3.38% при липса на неговото прилагане, без да е посочен вида на лихвения процент, дали стойността му е фиксирана и при какви услови и процедури подлежи на промяна, на каква база е изчислен и че поради неточното определяне на възнаградителната лихва ДПК се явява изцяло недействителен. На второ място, се поддържа, че правилно съдът е приел, че ДПК е нищожен и на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК поради липса на съществен елемент от неговото съдържание-ГПР, при доказано разминаване на параметрите на погрешно посочен размер на ГПР и действителния размер установен над предвидения по закон праг по чл.19 ал.4 от ГПК. По въпроса за обезпечаването на кредита с поръчителство се поддържа, че на банката поръчител й се следва възнаграждение от 1925лв и че само поради 5 предсрочното погасяване на сумите потребителя не е заплатил такъв размер възнаграждение на банката. Поддържа, че кредиторът при изчисляване на ГПР не е включил разходите за заплащане на гаранцията в полза на „Ф.Б.“ /М./, които разходи пряко са свързани с договора за кредит и съобразно чл.19 ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, е следвало да бъдат включени в изчисляването на ГПР, доколкото одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано лице и че тази клауза е уговорена при сключването на договора с „Ф.Б.“ ЕООД без да е представена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и е абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаване на заема. Коментира се клаузата на одобряването на обезпечението, което се извършва чрез одобряването на кредита, с извода, че се касае за едно общо тристранно споразумение между потребителя Й., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ като целта на включване в правоотношението на трето свързано с ответника лице „Ф.Б.“ представлявало заобикаляне на изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.10а ал.2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице поръчител и че в последствие тези такси се заплащат от заемодателя „Ф.Б.“.