Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2069 от 23.12.2025, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1089/2025
Вид
Определение № 2069
Подписан
23.12.2025
В сила
23.12.2025
Състав
Росина Николаева Дончева, Адриана Атанасова Велева, Димитър Георгиев Цончев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2069 гр. София, 23.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно частно гражданско дело № 20251800501089 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

С Определение № 696 от 19.09.2025 г. по гр. д. № 974/2024 г. по описа на РС– Елин Пелин, постановено по реда на чл. 247 и 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на „Кредито“ ЕООД за изменение на постановеното по делото Решение № 74/02.04.2025г. в частта за разноските чрез намаляване на присъденото в негова тежест адвокатско възнаграждение и за поправка на очевидна фактическа грешка в същото решение, касаеща лицето, в чиято полза е присъдено възнаграждение. Определението е обжалвано от молителя, който счита, че същото е необосновано и незаконосъобразно. Изтъква, че РС-Елин Пелин не се е произнесъл по своевременно повдигнатото от него възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Счита, че дължимото възнаграждение за адвокатската защита се определя от фактическата и правна сложност на делото, а не от критерия за справедливо възнаграждение на адвокатския труд. Сочи, че законодателят е предвидил обективни критерии за преценка на неговия размер, закрепени в чл. 78, ал. 5 от ГПК. Позовава се на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д, № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Излага, че, съгласно решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 г., съдът не е обвързан от предвидените в НВАР минимални размери на адвокатските възнаграждения, а те могат да служат единствено като ориентир при определяне на справедлив 1 размер на адвокатското възнаграждение. Съпоставя присъденото адвокатско възнаграждение от 480 лв. и размера на защитавания материален интерес от 278,87 лв., и прави извод, че са нарушени принципите на справедливост и на добросъвестност. Излага, че първоинстанционният съд присъдил разноски с полза на адв. Е. И., докато процесуалното представителство по делото е осъществявано от Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ с БУЛСТАТ .........., което е различно лице-търговец, регистриран по ЗДДС. Счита, че това съставлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне.

Моли съда да уважи частната жалба.

В срока за отговор е постъпил такъв, с който ответникът по жалбата я оспорва. Излага, че Наредба № 1 няма обвързващ за съда характер и следва да служи за ориентир при определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, включително при служебното му определяне. Подчертава, че при предявяване на няколко иска предметът на делото се усложнява, което обстоятелство е от значение при преценка за фактическата и правна сложност на делото. Излага, че Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения е изменена, като е премахната регламентацията на „минимално" адвокатско възнаграждение, а вместо това то подлежи на свободно договаряне между клиента и адвоката, но в случаите когато липсва уговорено такова, същото следва да се определи като се приложат критериите на Наредбата. Счита, че основание за намаляване на адвокатския хонорар може да бъде само значително надхвърляне на обичайното възнаграждение за подобен род дела, в който случай следва да се прилагат критериите по чл. 78, ал. 5 от ГПК, но не и когато възнаграждението попада в рамките на общоприетите и обичайни размери за съответния предмет и стойност на спора. Счита, че в настоящия случай е определено възнаграждение съобразно критериите по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1. Развива съображения, че адвокатите, предоставящи услуги по реда на чл. 38 от ЗА, оказват своите услуги в условията на конкуренция чрез свободно договаряне с техните доверители на условията за оказваната им правна защита.

Позовава се на мотивите към законопроекта за Закон за правната помощ. Навежда довод, че, за да извърши преценка относно размера на адвокатския хонорар, съдът по аналогия следва да приложи разрешението, изведено с решение от 28.06.2016г. по дело С-57/15 на СЕС относно „разумността" на разноските за адвокатско възнаграждение, във връзка с което тълкуването на нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се извърши съответно на смисъла и 2 съдържанието на понятията разумност и пропорционалност на разноските за адвокатско възнаграждение, изведено с това решение, а именно - като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Позовава се и на решението от 07.04.2022г. по дело С-385/20 на СЕС, както и на решението от 5 декември 2006 година по съединени дела С-94/04 и С-202/04. Излага, че присъждането на разноски, които не са разумни и пропорционални, ще стимулира ответника да сключва договори с неравноправни клаузи, тъй като при толкова ниски възнаграждения, присъждани по реда на чл. 38 от ЗА, повечето адвокати ще се разубедят да оказват безплатна правна помощ на материално-затруднени потребители.

Моли съда да потвърди обжалваното определение.

Съдът намира, че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът намира от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. № 974/2024 год. на РС-Елин Пелин е било образувано по искова молба на С. Д. Н. срещу „Кредито“ ЕООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клауза от договор за кредит от 18.12.2023г. Исковата молба е подадена чрез адв.

Е. И. в качеството й на представител на еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ с БУЛСТАТ .........., което ищцата е упълномощила да я представлява по делото и с което е сключила договор за правна защита и съдействие за безплатно представителство по чл. 38, ал. 1, т.

3 от ЗА.

С исковата молба, освен пълномощното и договора за правна защита и съдействие, е представено копие от договора за кредит, и е поискано назначаване на експертиза. С определението по чл. 140 от ГПК районният съд е приел представеното писмено доказателство и е отхвърлил искането за допускане на експертиза.

Делото е било разгледано и решено в едно открито съдебно заседание, в което не са се явили процесуални представители на страните. Преди заседанието адв. И. е подала молба за разглеждане на делото в нейно отсъствие, с която е претендирала присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, като е представила доказателства за регистрация по ЗДДС.

С Решение № 74/02.04.2025г. РС- Елин Пелин е уважил изцяло 3 предявения иск и е присъдил разноски в пълния претендиран от ищцата размер, вкл. за адвокатско възнаграждение от 480 лв.

С молба от 09.05.2025 г. ответникът е поискал изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК, чрез тяхното намаляване. Изтъкнал е, че е направил своевременно възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което съдът не бил обсъдил.

С обжалваното в настоящото производство Определение № 696 от 19.09.2025 г. по гр. д. № 974/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин съдът е оставил без уважение исканията за изменение на решението в частта за разноските, както и за поправка на очевидна фактическа грешка.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В случая ответникът е навел своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Във връзка с него настоящият съдебен състав не споделя извода на първоинстанционния съд, че присъденото адвокатско възнаграждение е в справедлив размер, като намира, че последното следва да бъде намалено под посочения в наредбата минимум, като аргумент за тази възможност се извежда от Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., вр. Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22. За да достигне до този извод, съдът взе предвид, че, освен че процесният адвокатски хонорар не е съразмерен със защитавания материален интерес и го надхвърля, той не съответства и на правната и фактическа сложност на делото, с оглед съществуващата и вече непротиворечива практика на съдилищата за нищожност на клауза от договора за кредит, касаеща такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем.

Също така следва да се съобрази и реално положения от процесуалния представител труд по делото, който се изчерпва с подаване на искова молба с едно писмено приложение и отправяне на едно доказателствено искане, което не е било уважено. Извън тези действия, адвокатът не се е явил в единственото открито съдебно заседание по делото, нито е изразил писмено становище по съществото на спора, но е подал молба, чието основно съдържание се изчерпва с искане за разглеждане на делото в негово отсъствие и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, както и обосновка за начисляване на ДДС върху него.

4

При тези данни съдът намира, че претендираният размер на адвокатското възнаграждение от 480 лв. с ДДС не отговаря на изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА за неговата справедливост и обоснованост.

Следва да се отбележи и служебно известния на настоящия съдебен състав факт, че същата ищца чрез същия адвокат е завела още три дела (гр.д. № 969/2024г., гр.д. № 976/2024г. и гр.д. № 979/2024г.) по описа на Районен съд - Елин Пелин) с идентичен предмет - иск за нищожност на клаузи от различни договори за кредит, като по всички тях, при липса на правна и фактическа сложност на делото, се претендира адвокатско възнаграждение в размер, съизмерим с цената на иска.

По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да се определи хонорар за предоставената безплатна адвокатска помощ в размер по нисък от защитавания материален интерес, а именно - 200 лв. без ДДС, респ. 240 лв. с ДДС.

С оглед гореизложеното, обжалваното определение е неправилно и следва да бъде частично отменено, като присъденият адвокатски хонорар се намали до така посочения размер.

В частта по чл. 247 от ГПК съдът намира, че частната жалба е основателна, поради следните съображения.

Видно от представените с исковата молба пълномощно и договор за правна защита и съдействие, ищцата е упълномощила ЕАД „Е. И.“, с посочен ЕИК и адрес, представлявано от Е. Г. И., да я представлява пред РС- Елин Пелин безплатно по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА. По делото няма данни за изрично преупълномощаване за адв. И. като физическо лице - адвокат, поради което следва да се приеме, че същата е извършвала процесуални действия по делото единствено в качеството си на представител на дружеството. Същият извод произтича и от начина на формулиране на исковата молба, както и от искането за начисляване на

ДДС върху претендираното адвокатско възнаграждение доколкото по делото се твърди и има доказателства, че именно дружеството, а не самата адв. И., е регистрирано по ЗДДС.

Същевременно, от съдържанието на първоинстанционното решение става недвусмислено ясна действителната воля на РС-Елин Пелин да присъди адвокатски хонорар в полза на лицето, оказало безплатна правна помощ на ищцата, независимо че същото е посочено като адв.

И.. Още повече, че при индивидуализацията на това лице в диспозитива на решението е посочен адресът на самото адвокатско дружество.

5

При тези данни настоящият съдебен състав намира, че е налице очевидна фактическа грешка в Решение № 74/02.04.2025г., постановено по гр. д. № 974/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин, изразяваща се в неправилно посочване на лицето, осъществявало процесуално представителство на ищцата в първоинстанционното производство и в чиято полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38 от ЗА. В разглеждания случай не става въпрос за грешка в решаващата дейност на съда, а за несъответствие между действителната и външно обективираната му воля, която може да се поправи по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК.

С оглед гореизложеното и на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК, молбата е основателна. Обжалваното определение следва да бъде отменено в съответната му част, като вместо него се постанови друго, с което се отстранява така констатираната фактическа грешка в диспозитива на решението.