Решение № 783 от 16.07.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 783 гр. Варна, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20253100502566 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 74004/28.08.2025 г. по описа на ВРС на ответника „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК 201127485, седалище град София, подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт Б. Р..

Предмет на обжалване е решение №2712/17.07.2025г. на Варненски районен съд, 18-ти състав, постановено по гр.д. №14902/2024г. по описа на ВРС, с което е уважен предявеният иск, квалифициран от съда по чл. 439, вр. чл. 124 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът А. С. В., ЕГН **********, от гр. Варна, не дължи на ответника „МАКРОАДВАНС“ АД сума в общ размер на 23 942,23 лева, от която 9 374,74 лева - главница по договор за кредит от 08.09.2008 г. и 14 567,49 лева обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от 11.03.2011 г. до 28.10.2024 г., предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 1078 по описа за 2015 г. на ЧСИ Н.Д., образувано въз основа на изпълнителен лист от 22.03.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 3877 по описа за 2011 г. на Районен съд Варна, поради погасяването на вземането по изпълнителния лист по давност.

1

Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност на обжалваното решение. Като излага подробно становище относно спирането и прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство, приложимостта на разрешенията в този смисъл, дадени с ППВС № 3/18.11.1980 г. и ТР № 2/26.06.2016 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което аргументира и с посочена съдебна практика по аналогични случаи, въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови ново решение по съществото на спора, с което предявеният установителен иск бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски.

Осъществена е размяна на книжа по чл.263, ал.1 от ГПК. В указания двуседмичен срок ищецът А. С. В. не е подал писмен отговор на въззивната жалба.

Страните не са взели участие в насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание. С молба-становище пълномощникът на въззивника юрисконсулт Б. Р. е заявил, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за нейното уважаване. Към молбата е приложен списък по чл.80 ГПК за претендираните от страната разноски. В представени преди заседанието писмени бележки пълномощникът на въззиваемата страна адвокат К. К. обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба и моли обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:

Производството по делото е образувано по исковата молба на А. С. В., ЕГН **********, от град Варна, с която се претендира установяване спрямо ответника „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК 201127485, седалище град София, че паричните вземания спрямо него, произтичащи от договор за кредит от 08.09.2008 г., сключен с „Уникредит Булбанк“ АД, прехвърлени на ответното дружество с договор за цесия от 04.12.2012 г., в общ размер на 23 942,23 лева, включващ 9 374,74 лева - главница и 14 567,49 лева - обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода от 11.03.2011 г. до 28.10.2024 г., понастоящем не са дължими поради настъпило погасяване по давност.

Така предявеният иск се квалифицира правно по чл.439 от Гражданския 2 процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл.117, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Между страните по делото не е налице спор по фактите. Безспорно е, че по ч.гр.д. №3877/2011г. на ВРС на 16.03.2011 г. срещу ищеца А. С. В. и солидарния длъжник Златка В.а в полза на кредитора „Уникредит Булбанк“ АД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 13 646,31 лева, представляваща сбор от неиздължена главница по договор за кредит от 08.09.2008 г. в размер на 9 607,06 лв., лихва по кредита за периода от 15.04.2009 г. до 10.03.2011 г. в размер на 4 039,25 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 11.03.2011 г., до окончателното изплащане на задължението, както и за разноските в заповедното производство в общ размер на 586,68 лева, допуснато е и нейното незабавно изпълнение като е издаден и изпълнителен лист от 22.03.2011 год. Заповедта за изпълнение не е била оспорена от длъжника по реда и в срока по чл.414 ГПК и е влязла в сила на 13.10.2011 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист на 01.04.2011 г. е било образувано изп. дело № 189/2011 г. по описа на ЧСИ М.П., впоследствие през 2015 г. прехвърлено на ЧСИ Н.Д., образувано под № 1078/2015 год. На 23.01.2013 г. ответното дружество „Макроадванс“ АД, придобило вземанията по силата на договор за цесия от 04.12.2012 г., сключен с предходния кредитор „Уникредит Булбанк“ АД, е конституирано като взискател.

Не е спорно, че в периода до м. февруари 2017 год. по изпълнителното дело са постъпвали суми (основно от солидарния длъжник Златка В.а). Не е спорно, че по молба на взискателя от 17.01.2018г. е бил наложен запор върху банкова сметка на длъжника А. С. В., със запорно съобщение до банката от 30.01.2018 г.

Спорът е изведен при твърденията на ищеца, че след тази дата спрямо него не са извършвани валидни изпълнителни действия, поради което към 07.12.2023г., когато е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК“ АД за налагане запор върху банковите му сметки, 5-годишният давностен срок вече е бил изтекъл и вземанията на взискателя са погасени по давност.

Първоинстанционният съд е уважил иска, приемайки, че въз основа на молбите на взискателя, подавани в периода от 30.01.2018 г. до 07.12.2023 г. (от 16.04.2018 г., от 18.03.2018 г., от 18.10.2020 г., от 26.05.2022 г.) единствено са 3 извършвани справки за наличие на трудови правоотношения на ищеца като предвид липсата на установени такива не са налагани запори, поради което давността не е била прекъсвана и към 30.03.2023 г. процесните вземания са погасени по давност.

Както в хода на първоинстанционното производство, така и с подадената въззивна жалба ответникът оспорва тези твърдения като сочи, че подаваните в този период молби съдържат и искания за предприемане на изпълнителни действия, с което давността е била прекъсвана и към датата на предявяване на иска - 26.11.2024г., същата не е била изтекла.

Безспорно е, че вземанията, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, какъвто е и настоящият случай, се погасяват с общата петгодишна давност на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл са решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на III г. о. на ВКС.

Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.

С оглед горното и доколкото в настоящия случай заповедта за изпълнение е влязла в сила на 13.10.2011 г., за основателността на иска следва да се установи дали след тази дата е изтекъл петгодишен срок, в който кредиторът е бездействал и не е предприел действия за прекъсването му.

Изпълнителното производство по изп. д. № 189/2011 г. на ЧСИ М.П., преобразувано в изп. дело № 1078/2015 г. на ЧСИ Н.Д., рег. № 807, е образувано на 01.04.2011 г., т.е. при действието на ППВС № 3/1980 г., съгласно което давността се прекъсва с образуването на изпълнителното дело и не тече докато трае изпълнителният процес за принудителното събиране на вземането.

С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, т.

10, Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила, съответно даденото с това Постановление задължително тълкуване отпада от момента на обявяване на Тълкувателното решение.

Следователно, давността за вземанията, предмет на принудително събиране по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР 2/2013 на ВКС, ОСГТК, започва да тече от 26.06.2015 г. (така Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК) и се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ 4 независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.

Това в конкретния случай означава, че за периода от 26.06.2015 г. до 17.01.2018г. (признато и от ищеца като извършено изпълнително действие по налагане на запор върху банковите му сметки) установеният с нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишен давностен срок не е изтекъл.

След тази дата взискателят е подавал регулярно – на 16.04.2018 г., на 18.03.2018 г., на 18.10.2020 г., на 26.05.2022 г. – молби до ЧСИ да извърши справка в НОИ за наличието на трудови договори на името на длъжника А. С.

В. с искане при наличието на такива - да се наложи запор на трудовото му възнаграждение. Съдебният изпълнител е извършвал съответните справки, но запори не са налагани поради липса на открит работодател. С молбата от 18.03.2018 г. е поискано и извършване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника, по което искане няма произнасяне и предприети действия от ЧСИ.

При тези фактически констатации възраженията на въззиваемия ищец, че така подадените от взискателя молби съставляват действия, насочени към издирването на имущество, а не същински изпълнителни действия, са неоснователни. Само в случай, че молбата на взискателя съдържа единствено искане съдебният изпълнител да направи справка за трудови договори на длъжника, това само по себе си не би съставлявало изпълнително действие, а проучване на имущественото състояние по чл. 426, ал. 4 от ГПК. Само такава справка не прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Но ако в същата молба взискателят е поискал и да се наложи запор върху трудовото възнаграждение при установяване на работодател, това съставлява и искане за конкретен изпълнителен способ — запор върху трудово възнаграждение по чл. 512 от ГПК. В този случай следва да се приеме, че молбата прекъсва давността, защото съдържа искане за прилагане на определен изпълнителен способ, а не само за справка.

Съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Същевременно взискателят посочва начина на изпълнение по чл. 426, ал. 2 от ГПК. Устойчивата практика на ВКС приема, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ 5 прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В този смисъл са напр. определение № 136 от 19.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3105/2019 г., III г. о., ГК, решение № 21 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 439/2023 г., III г. о., ГК, определение № 3349 от 11.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1075/2024 г., I т. о., ТК, определение № 5977 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д.

№ 4901/2022 г., III г. о., ГК, определение № 502 от 5.02.2024 г. на ВКС по гр. д.

№ 2207/2023 г., IV г. о., ГК, и цитираната в тях съдебна практика. Тази логика обхваща и хипотезата, при която работодателят още не е известен, но взискателят е поискал да се извърши справка и при положителен резултат незабавно да се наложи запор. В този смисъл справката е подготвителният елемент, а същинското волеизявление на взискателя е насочено към конкретния изпълнителен способ.

С оглед горното обосновано в случая следва да се приеме, че поради многократното прекъсване на давността в изпълнителното производство с исканията на взискателя за извършване на изпълнителни действия (с молби от 16.04.2018 г., от 18.03.2018 г., от 18.10.2020 г., от 26.05.2022 г.) до датата на подаване на исковата молба по настоящото дело - 26.11.2024 г., 5-годишният период на погасителна давност за вземането на взискателя не е изтекъл и правото му да иска принудително изпълнение за вземането в сочения в исковата молба размер не е погасено по давност. Следва да се има предвид, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността прекъсната. Това следва и от самата разпоредба на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане“ на изпълнителните действия, а не „извършване“. В посоченото Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г., по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че самото искане на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебния изпълнител е длъжен да го приложи.