Решение № 5433 от 21.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5433 гр. София, 21.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. А.А като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20251110143085 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2, 3, ал. 2, предл.

1 ЗЗД от М. А. М. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за кредит № ******** от 30.04.2024 г., поради противоречието му със закона, неговото заобикаляне, накърняващ добрите нрави, както и сключен при невъзможен предмет. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 , предл. 1 и 3 от М. А. М. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на клаузата чл. 5 от договор за кредит № ******** от 30.04.2024 г., като противоречащи и накърняващи добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 30.04.2024 г. между него в качеството на кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен договор за потребителски кредит № ********, по силата на който му е бил предоставен кредит в размер на 800 лв. Договорът бил нищожен поради противоречие на императивни норми на закона. Посочва, че договорът не бил съставен по ясен и неразбираем начин и не било спазено изискването за форма и шрифт. Излага аргументи за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението по договора за поръчителство не е включен към ГПР и по този начин се заобикаля чл. 19, ал.4 ЗПК. От съдържанието на договора потребителят не може да направи извод кои точно разходи се включват в него и как е формиран. В договора липсвали и конкретно записани лихвен процент на ден, което водело до недействитлност на договора. Процесния договор бил нищожен и относно клаузата за неустойка поради не осигуряване на обезпечение. Навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, тъй като с изискването на чл. 11 от него за заплащане на същата, се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 33, ал.1 от ЗПК.

Дължимата сума по него не е включена в ГПР. Нищожна поради противоречие 1 с добрите нрави била и клаузата регламентираща размера на договорната възнаградителна лихва. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба, прави уточнение на исковата претенция с писмена молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете, като неоснователни и недопустими. Твърди, че ищецът нямал правен интерес от предявения иск. Посочва, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че клаузата за неустойка не е от съществените клаузи на договора и не би могла да доведе до нищожност на същия. Твърди, че договорът е действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че същият е сключен по подадено писмено искане от ищеца, като същият е разполагал с информация за параметрите на договора. Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно е посочен неговия размер и начин на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото същата възникнала след сключването на договора. Оспорва възнаградителната лихва да противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя. Кредитополучателят бил разполагал с 14 дни да се откаже от сключения договор. В допълнение на това в договора било уговорено, че в момента в който потребителят осигури обезпечение, неустойката преставала да се начислява. Твърди, че с оглед обстоятелството, че между страните са били сключени множество договори за кредит в случая клаузите по договора били индивидуално уговорени. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата, че между М. А. М. и ЮЛ е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ******** от 30.04.2024 г. за сумата от 800 лв. с посочената в исковата молба съдържание. Горното се установява и от представения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, в който е посочено, че размерът на кредита бил 800 лв. със срок за погасяване на кредита 12 месеца, посочен е размерът на лихвен процент по кредита, а именно 50 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 62.95 %. В раздел II, т. 8 е посочено, че кредитът се обезпечавал с поръчител, като съгласно раздел III, т. 4.4 при непредставяне на обезпечение отговарящ на изискванията на чл. 5 от договора, се начислявала неустойка в размер на 970.58 лв.

По делото са представени искане за сключване на процесния договор, както и извадка от системата на ответника за процесния договор.

Настоящият състав намира, че договор за кредит 30.04.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, 2 и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 30.04.2024 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 800 лв. за срок от 12 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 62.95 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 50 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени 3 искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 5 от договора неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. В процесния случай между страните е безспорно съдържанието на процесния договор, както и за наличието на неустоечна клауза при непредставяне на обезпечение, което обстоятелство е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, още повече, че горното се установява както и от събрание писмени доказателства в т. ч. стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, така при прилагане на последиците на чл. 161 от ГПК, доколкото с доклада ответната страна изрично е предупредена за последствията при непредставяне изисканите документи. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е 4 формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 62.95 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК .