Решение № 2274 от 11.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2274 гр. Пловдив, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20245330117735 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът Н. Я. Т., ЕГН: **********, с адрес: гр. ******, ул. „*******” № ***, ет. ***, ап. ***, процесуално представлявана по пълномощие от адв. Д. В. М., вписан в регистъра на *******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. ******, ул. „********“ № ***, ет. ***ап.**, моли съда да осъди ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от С. Н. Т. в качеството на ******* и по процесуално пълномощие от адв. Х. М. Г., вписан в регистъра на *******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. *****, ул. „******“ № ***, офис ***, да му заплати сумата от 528, 36 лева, подлежаща на връщане като недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № ******/*******г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2024 г., до окончателното й погасяване.

Ищцата твърди, че сключила с ответника Договор № ******/*******г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, по силата на който й била предоставена сума в размер от 1 100, 00 лева, която следвало да върне на пет месечни вноски до 27.07.2023 г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни плащания.

Отразеният в договора лихвен процент бил 36, 00%, годишният процент на разходите (ГПР) – 42, 58%, като било посочено, че общо дължимата от потребителя сума възлиза на 1 209, 67 лева. Сочи, че в чл. 17 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя да 1 осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение – физическо лице поръчител, което следва да отговаря на множество кумулативно предвидени условия, или банкова гаранция за всички задължения по договора. Изтъква, че на практика за потребителя е невъзможно да осигури което и да било от двете обезпечения. При непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора в тежест на потребителя се начислява разписаната в чл. 27 от договора неустойка – 0, 9% от усвоената главница за всеки ден, в който потребителят не е предоставил обезпечение. Според ищцата неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, чрез което последният цели единствено да капитализира допълнителен приход, и следва да бъде включена в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР, води до цялостна недействителност на договора. Предвид изложеното, моли за възстановяване на сумата, която е платила над размера на усвоената главница. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор със становище, че искът е допустим, но неоснователен. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, както и ГПР, че в конкретния случай кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника и че вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото се заплаща единствено в случай че потребителят не изпълни договорно поетото си задължение. По отношение на размера на неустойката поддържа, че в проявление на принципа на договорната свобода е индивидуално договорен между страните и в тази връзка не се явява прекомерен. Твърди, че неустойката не е прекомерна и предвид обстоятелството, че вземанията по процесния договор за кредит не са обезпечени. Моли така предявеният иск да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Писмени становища вх. № № 97592/23.09.2025 г. и 106663/16.10.2025 г. ищецът поддържа исковите претенции, а със Заявление вх. № 26081/06.03.2025 г. и Молба вх. № 100006/29.09.2025 г. ответникът моли за тяхното отхвърляне.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им по електронен път Договор № ******/*******г. за потребителски кредит (л. 35 – л. 39), предоставен от разстояние, и приложимите към него Общи условия (л. 26 – л. 34), утвърдени с Протокол от заседание на Съвета на директорите на „Стик-Кредит” АД от 29.05.2020 г. и в сила от 01.06.2020 г., ответникът, който със Заповед № ******/*******г. (л.

2

17) на подуправителя на БНБ е вписан в Регистъра на финансовите институции с рег. № ******, с основен предмет на дейност предоставяне на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или възстановими такива, от една страна като „Кредитор”, се задължил в деня на договарянето да предостави на ищеца, от друга като „Потребител”, потребителски кредит от 1 100, 00 лева по избран от последния в заявлението му за кредит начин измежду: банков превод по посочена от него банкова сметка или на каса на „*******”. Заемателят, който бил предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 18 – л. 25) и по данни от Разписка № ******/*******г. за извършено плащане чрез системата на „*******“ (л. 41), усвоил заемната сума, следвало в срок до 27.08.2023 г. да я възстанови на дружеството и да му заплати лихва от 109, 67 лева при годишен лихвен процент от 36, 00%, начисляван ежедневно при продължителност на месеца от 30 дни и на годината от 360 дни, или да престира общо 1 209, 67 лева при годишен процент на разходите от 42, 58%, определен при отчитане на следните допускания: валидност на съглашението и неизменност на разходите по него за уговорения срок, изправност на договарящите и незабавно и пълно усвояване на кредита, както и други, изброени в чл. 28 от Общите условия. Издължаването следвало да се осъществи с пет месечни анюитетни вноски с падеж на 27-о число на месеца в периода от 27.04.2023 г. до 27.08.2023 г., подробно описани по величина и компоненти в погасителен план, инкорпориран в Приложение № 1 (л. 40) към съглашението.

Според съдържанието му потребителят дължи на кредитора неустойка, както следва: по чл. 28 – при неизпълнение на което и да е свое договорно задължение, включително и при неплащане на дължима сума в срок, в размер на 1% от нея на ден, и по чл. 27, идентичен с чл. 46 от Общите условия – в размер на 0, 9% от усвоената главница за всеки ден, през който не спазва ангажимента си по чл. 17 от договора в 3-дневен срок от подписването му да предостави на насрещната страна обезпечение по отношение на всички свои задължения (главница, лихви, неустойки, други обезщетения, такси и др.) по изискванията на Раздел VІІІ от Общите условия във вид на банкова гаранция, издадена в полза на кредитора от лицензирана българска банка или лицензирана да извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон чуждестранна банка с безусловно и неотменимо изявление за плащане в рамките на един работен ден от поискването и валидност 30 дни след крайния падеж, или поръчителство на едно навършило 21 години дееспособно физическо лице, което е с българско гражданство, постоянно местоживеене в страната, непрекъснати осигурителни права (социално и здравно осигуряване) през 12-те месеца преди подаване на заявката за кредит, минимален осигурителен брутен доход от 1 500, 00 лева, полага труд по безсрочно трудово/служебно правоотношение с продължителност минимум 6 месеца при последния работодател, не е в период на предизвестие за прекратяването му към датата на подаване на заявката за кредит, получавало е редовно възнаграждението си за 12-те месеца преди тази дата, не е записано в ЦКР с просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., не е поръчител по съществуващ заем в която и да е банка или небанкова финансова институция, не е настоящ потребител на заемодателя и представя служебна бележка за доход от работодателя си за 6 месеца назад. В хипотезата на 3 чл. 27 неустойката възлиза на 539, 95 лева и е платима ведно с погасителната вноска чрез добавка към нея, показана в погасителния план, и увеличаваща я на 349, 92 лева.

В хода на съдебното дирене е назначена съдебно-счетоводна експертиза (л. 89 – л.

91), която излага заключение – обективно, компетентно, задълбочено и изчерпателно изготвено, че по процесния договор са осъществени плащания в общ размер на 1 628, 36 лева, които са отнесени за погасяване на следните задължения: главницата от 1 100, 00 лева, договорна лихва от 83, 54 лева, неустойка от 411, 27 лева и други приходи от 33, 55 лева.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът претендира връщане като недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № ******/*******г. сумата от 528, 36 лева, поради което искът намират материалноправното си основание в чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Текстът му гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

По приложението на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се е оформила константна съдебна практика на ВКС, намерила израз в Решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., Решение № 134/19.04.2016 г. по гр. д. № 5577/2015 г., IV г. о., Решение № 60170/23.06.2021 г. по гр. д. № 4918/2019 г., IV г. о., и Определение № 545/03.07.2018 г. по гр. д. № 4704/2017 г., III г. о., според която искът по чл. 55 от ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника. Затова за редовността на такава искова молба е достатъчно в нея да се казва какво е дадено и че е получено без основание, като в тежест на ищеца е да докаже само даването. Задача на ответника е да наведе и да убеди съда в съществуването на основание да задържи полученото.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

4

В конкретния случай валидността на договора се оспорва с фактически довод за допуснато нарушение от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.