Решение № 19973 от 05.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19973 гр. София, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ****** при участието на секретаря *** като разгледа докладваното от ****** Гражданско дело № 20251110117721 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на В. С. Н., обективирано в заповед № 1264 от 05.03.2025г. на представител на работодателя „***“ ООД, за възстановяване на В. С. Н. на заеманата преди уволнението длъжност „склададжия“ в „***“ ООД, както и за осъждане на последното да му заплати сумата от 11 566.50 лева (след допуснато изменение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 06.03.2025г. до 06.09.2025г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 27.03.2025г., до окончателно изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответника „***“ ООД трудов договор № 1090/21.05.2021г., считано от 25.05.2021г., когато постъпил на работа, заемал длъжността „***“ в дружеството и в това си качество на 16.06.2023г. претърпял трудова злополука, приета за такава с разпореждане № 33223/04.09.2023г. по описа на ТП на НОИ- София град.

В резултат от претърпените при трудовата злополука увреждания на втори пръст на лявата ръка и на първи и втори пръсти на дясната ръка ищецът ползвал отпуск поради временна неработоспособност, след завръщането му от който и поради физическата му невъзможност да продължи да изпълнява функциите на заеманата до трудовата злополука длъжност „***“ между страните било сключено допълнително споразумение от 19.06.2024г., с което се съгласили да изменят заеманата от В. Н. длъжност на „склададжия“. Незаконосъобразно и в противоречие с добрите нрави и добросъвестността според ищеца в това споразумение бил включен срок за изпитването му в полза на работодателя, поддържайки, че доколкото работил при този работодател, считано от 2021г., бил доказал уменията и работоспособността си, поради което поддържа, че въпросната клауза е недействителна.

Твърди, че на 05.03.2025г. му била връчена заповед № 1264 от 05.03.2025г. за прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 06.03.2025г., с посочено в нея основание- чл.

71 КТ, като същевременно, в заповедта било посочено, че уволнението се извършва „по преценка на ръководството“. Последното според него създавало неяснота относно конкретното уволнително основание, на което работодателят се позовавал, като поддържа, 1 наред с това, че само по себе си посочването на правната норма на чл. 71 КТ не водело до извод за достатъчна степен на мотивираност на заповедта, за която, освен това, счита, че е издадена от лице без правомощия да прекратява трудовите правоотношения на служителите от името на ответното дружество. Поддържа, независимо от изложеното, че прекратявайки процесното трудово правоотношение, работодателят действал недобросъвестно, тъй като предприел тези свои действия, след като служителят инициирал преговори да му бъде изплатено обезщетение за вредите от претърпяната трудова злополука. В условията на евентуалност- в случай че се установи, че в правната сфера на работодателя все пак валидно е възникнало правото да прекрати трудовото правоотношение на посоченото в заповедта основание, счита, че същото било упражнено след изтичане на 26.02.2025г. на уговорения между страните 6- месечен срок за изпитване. При тези твърдения и доводи счита процесното уволнение за незаконно, претендира да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, както и да му бъде изплатено обезщетение за оставането му без работа поради уволнението, както и разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.

131 ГПК, с който ответникът признава, че съществувалото между страните трудово правоотношение, по което ищецът последно заемал длъжността „склададжия“, било прекратено, считано от 06.03.2025г. и по силата на оспорената от ищеца заповед от 05.03.2025г., в която като основание за прекратяването действително били посочени нормата на чл. 71, ал. 1 КТ, както и соченото от ищеца в исковата молба- „по преценка на ръководството“. Независимо от това, оспорва предявените срещу него искове, поддържайки, че уволнителната заповед била издадена от управителя на дружеството, т.е. от оправомощен за това представител на работодателя, като освен това, счита, че в случая с оглед конкретното уволнително основание- по чл. 71, ал. 1 КТ, за него не съществувало задължение за допълнително мотивиране на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на включената в процесното допълнително споразумение, сключено между страните на 19.06.2024г., клауза за срок за изпитване на служителя, подчертавайки в тази връзка, че същата била включена в съдържанието на правоотношението по взаимно съгласие на страните, т.е. и по волята на ищеца, а и за проверка на годността му да изпълнява различна от заеманата преди изменението длъжност, чиито трудови функции с оглед естеството на възложената работа съществено се различавали от тези на длъжността „***“, поради което поддържа, че бил спазил и нормата на чл. 70, ал. 5 КТ, както и практиката на касационната инстанция по приложението й. Наред с това, поддържа, че уволнението на В. Н. било извършено в уговорения между страните шестмесечен срок за изпитване, който- при съобразяване на ползвания от служителя платен годишен отпуск и отпуск поради временна неработоспособност, следвало да изтече на 20.03.2025г., т. е. след прекратяване на процесната трудовоправна връзка. Като самостоятелно основание за неоснователност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ счита недоказаността по делото на оставането на служителя без работа поради уволнението, но оспорва същия и по размер, поддържайки, че премията на ищеца за м. януари 2025г. не следвало да бъде включена в брутното трудово възнаграждение, представляващо основата за изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от сочения от него момент и по силата на заповедта, която оспорва. А с оглед на конкретно 2 наведените от името на ищеца доводи в исковата молба за злоупотреба с право от страна на работодателя- недобросъвестност на субекта на работодателска власт при сключване на допълнителното споразумение между страните, както и при прекратяване на трудовоправната връзка на основание чл. 71, ал. 1 КТ, в тежест на служителя е да обори въведената с нормата на чл. 8, ал. 2 КТ презумпция за добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения на ответника, като установи пълно и главно конкретните фактически твърдения, с които обосновава този свой довод.

В тежест на работодателя е при условията на пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички законоустановени предпоставки за прекратяване на правоотношението на посоченото в оспорената заповед основание, което в случая предполага установяване, че оспорената заповед е издадена от надлежно оправомощено от работодателя лице за това, че същата е мотивирана по начин, обезпечаващ възможността на служителя да узнае причината за уволнението си и да се защитава срещу същото, че като част от съдържанието на процесното трудово правоотношение и в хода на съществуването му законосъобразно е включена валидна клауза със срок за изпитване на служителя в полза на работодателя, вкл. твърденията си, че трудовите функции, включени в последователно заеманите от ищеца длъжности, са съществено различаващи се с оглед естеството на възложената работа, както и че именно в уговорения срок за изпитване субектът на работодателска власт е упражнил субективното си потестативно право по чл. 71, ал. 1 КТ да прекрати трудовоправната връзка с ищеца, вкл. твърденията си, че ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, респ. платен годишен отпуск в посочените в отговора периоди.

Основателността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност предполага да се установи, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно, както и че същото не е прекратено на друго основание- изтекъл срок, предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство, както и заеманата от ищеца преди уволнението длъжност.

Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането без работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ е базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.

1 ГПК.

Между страните не са спорни, поради което с доклада по делото на основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че страните са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен помежду им трудов договор от 21.05.2021г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „***“, че същият е претърпял трудова злополука, довела до затруднено изпълнение на задълженията, включени в тази длъжност, че между страните на 19.06.2024г. е сключено допълнително споразумение, с което е изменена длъжността на ищеца на „склададжия“ и с което между страните е уговорен 6- месечен срок за изпитване в полза на работодателя, както и че трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 06.03.2025г. по силата на оспорената от името на ищеца заповед от 05.03.2025г.

Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези факти с правно значение се установяват въз основа на надлежно приобщените като писмени 3 доказателства и неоспорени от страните трудов договор № 1090/21.05.2021г., разпореждане № 33223/04.09.2023г. по описа на ТП на НОИ- София град за приемане на злополуката, настъпила с ищеца на 16.06.2023г., за трудова, допълнително споразумение от 19.06.2024г. към трудовия договор, заповед № 1264/05.03.2025г. за прекратяване на правоотношението между страните и декларация на ищеца от 05.03.2025г. за връчване на тази дата на заповедта за уволнението му.

Установява се от оспорената от името на ищеца заповед за прекратяване на процесното трудово правоотношение, че от името на работодателя същата е подписана от лице с имена „Хр. Ташев“, за когото от извършена справка в публично достъпния Търговски регистър по партидата на ответното дружество се установява, че е управител на последното, като това е било така и към датата на прекратяване на трудовия договор, поради което неоснователен е наведеният от името на служителя довод, че заповедта е издадена от лице без правомощие да упражнява работодателската правоспособност на ответника.

Неоснователни са и изложените в исковата молба доводи за немотивираност на заповедта за уволнение, респ. за неяснота относно конкретното уволнително основание, доколкото изрично в заповедта чрез цифрово означение- чл. 71, ал. 1 КТ, е посочено уволнителното основание, на което работодателят се позовава. Така, доколкото се касае за прекратяване на правоотношението в срока за изпитване на служителя, уговорен в полза на работодателя, и доколкото посочената разпоредба предвижда само едно прекратително основание, което се свързва единствено с изявление на страната по трудовото правоотношение, в чиято полза е уговорен срокът за изпитване, не е налице необходимост от допълнително мотивиране на заповедта на посоченото основание, за да се приеме, че е изпълнено изискването на трудовото законодателство и на практиката по приложението му за обезпечаване възможността на служителя да узнае на какво основание е преустановена трудовоправната връзка, респ. да организира защитата си срещу уволнението, в случай че го счита за незаконно. В подкрепа на съжденията в изяснения смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 11 от 24.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2010 г., IV г. о., решение № 46 от 4.07.2011 д. № 16/2010 г., IV г. о., решение № 346 от 23.07.10 г. по гр. дело № 468/09 г. на ВКС, IV г. о и др., в които е прието, че няма законова пречка мотивите в заповедта да се изчерпват с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на законодателя, какъвто е именно настоящият случай, важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение. Съмнение по отношение на това фактическо основание в случая не възниква и от обстоятелството, че в заповедта за уволнение на ищеца е посочено, че същото се извършва „по преценка на ръководството“, доколкото закономерно именно такава следва да бъде извършена, за да се достигне до извод дали служителят е способен, подходящ да изпълнява вменените му трудови задължения, или не.