Решение № 177 от 12.02.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20231000502713 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение 260412/28.01.2022 г. по гр.д. 11296/2014 г. на СГС е признато за установено на основание чл. 422, ал.1 от ГПК по отношение на Х. С. Й., ЕГН: **********, че дължи на „Банка ДСК“ ЕАД (сега АД), ЕИК: 121830616 сумата от 94 107.37 лв./главница по договор за ипотечен кредит от 30.01.2008 г./, 16 606.90 лв./договорна лихва за периода 06.08.2011 г. - 22.03.2013 г./, 157.68 лв./наказателна лихва по т.20.1 от Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити за периода 11.04.2012 г. - 22.03.2013 г./, ведно със законната лихва върху главницата от 94 107.37 лв., считано от 22.03.2013 г. до окончателното изплащане, за които задължения е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 453/2013 г. на РС – Димитровград. За иска за главницата до пълния предявен размер от 97 214.15 лв., за иска за договорна лихва в останалата част до пълния предявен размер от 23 970.92 лв. и за периода 30.01.2008 г. – 06.08.2011 г. и за иска за наказателна лихва в останалата част до пълния предявен размер от 8 822.51 лв., същите като неоснователни са отхвърлени. Прекратено е производството на основание чл.130 от ГПК в частта на предявения от „Банка ДСК“ ЕАД против Х. С. Й. иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на задължение в размер на 299.14 лв. – заемни такси по договор за ипотечен кредит от 30.01.2008 г., за което не е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 453/2013 г. на РС – Димитровград, както и е отхвърлено възражение за прихващане, предявено от Х. Й. против „Банка ДСК“ ЕАД по реда на чл.298, ал.4 от ГПК, за сумата от 7500 евро, които по стойност са равни на 14 668.72 лв., 1 представляваща надплатена без основание договорна лихва по договор за ипотечен кредит от 30.01.2008 г., поради неправомерно едностранно увеличаване на лихвения процент от кредитодателя. При този изход в производството е разпределена и отговорността за разноски по реда на чл. 78 ГПК.

Решението е обжалвано само от Х. Й. по отношение на тази част от исковите претенции на банката, които са уважени от Софийския градски съд. Постъпилите по делото две въззивни жалби с различни деловодни номера от 28.3.2022 г. са с напълно идентично съдържание, но едната е подписана с КЕП, а другата – собственоръчно от адв. Т. – пълномощник на въззивницата. В действителност става въпрос за една и съща въззивна жалба, която е редовна и допустима и в която се релевират следните оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, както следва: а/ че неправилно първоинстанционният съд е приел, че се дължи цялата просрочена главница по кредита (94 107,37 лв.), докато съгласно т. 1 от ТР 8/08.04.2019 г. по ТД 8/2017 г. на ОСГТК, е следвало да се уважи този иск само за внсоките с настъпил падеж, а не изцяло, тъй като предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК; в този смисъл, се счита, че съдът е уважил тези претенции за по-големи суми, отколкото е следвало; б/ за неправилност на тезата на първоинстанционния съд, че не е налице новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД по отношение на допълнително сключените споразумения към договора за банков кредит, подписан от Й. и кредитната институция; счита се, че такава обективна новация е налице, тя е заличила старите задължения и на тяхно място са възникнали нови; в/ на трето място, счита се, че СГС неправилно не е възприел доводите на Й., че клаузите на т. 20.1. и 20.2. от ОУ на банката, приложими за съответния кредитен договор са нищожни, както поради противоречие с добрите нрави, така и с оглед нарушаване императивни разпоредби на ЗЗП с оглед неравноправността на тези клаузи и засилената потребителска закрила на въззивницата; настоява се, че тези клаузи са нищожни на сочените основания със съответните последици от това – неприлагането им за облигационните отношения между страните по делото; г/ на четвърто място се счита, че СГС неправилно е отхвърлил възражението за прихващане с недължими суми, тъй като ако беше преценил клаузите на т. 20.1. и 20.2. от ОУ на банката за нищожни, респ. за неравноправни, то щеше да уважи направеното възражение за прихващане.

В заключение, се моли САС да постанови решение, с което да отмени решението на първостепенния съд в частите, в които исковете по чл. 422 ГПК са уважени и вместо това да се постанови друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски, както и на възнаграждение по чл. 38 ЗА в полза на процесуалния представител на Х. Й..

С писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, насрещната страна “Банка ДСК“ АД оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че атакуваното решение на СГС било правилно и моли 2

САС да го потвърди в атакуваните му части. Също претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Пред въззивния съд е приета без възражения от процесуалните представители допълнителна ССчЕ (изготвена от в.л. С.) относно падежиралите вноски по процесния кредитен договор към датата на прключване на съдебното дирене пред втората инстанция.

С оглед редовността и допустимостта на въззивната жалба, както и предвид това, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, САС следва да даде отговори само и единствено на оплакванията във въззивната жалба (така чл. 269 ГПК). Важно е да се посочи, че в отхвърлителните му части, респ. в прекратяващата производството по делото част (на основание чл. 130 ГПК) касателно иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуване на задължение в размер на 299.14 лв. – заемни такси по договора за ипотечен кредит от 30.01.2008 г., сключен между страните, решението на СГС е влязло в законна сила, като необжалвано от никого.

Фактическата обстановка по правния спор не следва да бъде описвана, тъй като в атакуваното първоинстанционно решение, същата е пресъздадена повече от подробно и с това пресъздаване САС се съгласява изцяло. Повтарянето на фактите не е и необходимо, тъй като пред втората инстанция по тях спор няма, а единствено по правото, т.е. как следва да се интерпретират (тълкуват) определени факти и обстоятелства с правно значение. Такъв извод следва и от оплакванията във въззивната жалба.

Относно оплакванията на въззивницата (посочени по-горе) и становището на апелативния съд по тях:

Първо оплакване – за неправилно присъждане на дължими суми от ответницата на банкатаищец.

Това оплакване е частично основателно. Мотиви:

По делото не е спорно, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила (не е обявена валидно) преди започване на заповедното производство. Това е така, защото видно от покана – уведомление от 06.07.2012 г. и обратна разписка към нея /л.12-13 от приложено ч.гр.д. № 453/2013г. на РС – Димитровград/ банката е изпратила писмено изявление до ответницата, че към 05.07.2012 г. дължи 97 214.15 лв. – главница, 15 725.60 лв. – договорни лихви и 2 307.63 лв. – наказателни лихви. В поканата е указано, че ответницата е забавила плащанията по договора за кредит за повече от 90 дни, поради което „сумата е изискуема от 11.04.2012 г.“ Предоставен е тридневен срок на Й. да погаси доброволно задълженията, да разсрочи плащанията или трето лице да я замести в дълг и е отправено предупреждение, че след изтичане на тридневния срок банката ще пристъпи към принудително събиране на всички свои вземания.

От обратната разписка се установява, че поканата е изпратена на адрес: гр.Димитровград, ул.

„Н.Й.Вапцаров“ 2 – вх. В – ап. 2, не е връчена на адресата. В обратната разписка е отразено, че пратката не е потърсена от получателя./л.13 от приложено ч.гр.д. № 453/2013г. на РС – Димитровград/. Отделно от това, Й. е следвало да бъде търсена на ап. 3, а не на ап. 2 на 3 посочения административен адрес в гр. Димитровград, който извод следва и от процесния кредитен договор. Следователно, няма обявена и настъпила предсрочна изискуемост към датата, сочена от банката-кредитор в исковата й молба, въз основа на която е образувано исковото производство по чл. 422 ГПК.

Ето защо, дори и да се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила и е обявена с връчване на препис от исковата молба по чл. 422 ГПК на кредитополучателя Й., то тя със сигурност не е била налице преди това – т.е. към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в РС-Димитровград. Затова и съгласно т. 1 от ТР 8/08.04.2019 г. по ТД 8/2017 г. на ОСГТК, съдът следва да уважи исковите претенции по чл. 422 ГПК само за тези вноски (главница и лихви) с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция.

Поради това обстоятелство, САС служебно е допуснал допълнителна ССчЕ, която да изчисли падежиралите суми по процесното кредитно правоотношение към приключване на съдебното дирене във втората инстанция, като се имат предвид претендираните суми от „Банка ДСК“ АД по отделните вземания, произтичащи от кредитния договор – главница и договорни лихви. Вещото лице С. е дала и заключение за размера на дължимите годишни такси, но такива не са посочвани в заповедното заявление на банката по чл. 417 ГПК, а по отношение на т.нар. „заемни такси“ (претендирани с исковата молба на банката), производството по делото е било прекратено на основание чл. 130 ГПК, като в тази част, решението на СГС е влязло в законна сила като необжалвано от никого. Ето защо, САС не следва да установява по реда на чл. 422 ГПК годишни такси, заемни такси и други подобни вземания на банката.

Според вещото лице С., към 06.10.2025 г., дължимите падежирали вноски по главницата на кредита са 68 734.20 лв., а падежиралата договорна лихва – 107 133,91 лв. Процесуалните представители на страните не са оспорили заключението и то следва да се приеме за обосновано в цитираните му части, респ. да не се вземе предвид в частта за дължимите годишни такси от 3 875.33 лв. по съображенията, изложени по-горе. Важно е да се изтъкне, че в последното съдебно заседание на 20.10.2025 г. пред САС, вещото лице е уточнило, че дадените в заключението по ССчЕ падежирали суми към 06.10.2025 г., не се променят към 20.10.2025 г. предвид уговорките между страните за настъпване на отделните падежи на вземанията на банката по договора за кредит и допълнителните споразумения към същия.

Със заповедното заявление и с исковата молба по чл. 422 ГПК, банката-ищец претендира да установи вземанията си за 97 214,15 лв. главница и за 23 970,92 лв. договорна лихва. СГС е признал за установено съществуването на 94 107.37 лв. главница и на 16 606.90 лв. договорна лихва. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и липсата на въззивна жалба от страна на банката, очевидно е, че вземането за договорна лихва ще следва да се признае за установено само за 16 606.90 лв., тъй като в останалата претендирана част, отхвърлянето е влязло в законна сила. По отношение иска за главницата по кредита – той е основателен за 68 734.20 лв., а не за 94 107,37 лв., както е приел СГС.

4

Относно частично уважената от градския съд претенция за т.нар.“наказателна лихва“ в размер на 16 606.90 лв.

Тя също е оспорена от Й. с въззивната жалба и по отношение на нея, съдът констатира, че неправилно е уважена в посочения размер от СГС. Първоинстанционният съд е преценил, че наказателната лихва е приложена по силата на т. 20.1 от Общите условия, което е записал и изрично в диспозитива на обжалвания съдебен акт. Това обаче е погрешно. Самият ищец в исковата си молба сочи, че наказателната лихва в претендирания от него размер от общо 8 822,51 лв. е за периода 11.04.2012 г. – 22.03.2013 г. (датата на подаване на заявлението по заповедното производство в РС-Димитровград), а основанието за това е т.20.2 от Общите условия, а не т.20.1. (такъв извод впрочем следва и от приложеното заповедно дело от районния съд и намиращите се в същото документи).