Решение № 188 от 12.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 188 гр. София, 11.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20221100513125 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20021839 от 23.04.2022 г., постановено по гр. д. № 73384/2019 г. по описа на СРС, ГО, 58 състав съдът е признал за установено че „У.Х.“ ЕООД, ЕИК *******, дължи на Столична дирекция на вътрешните работи главница в размер на 120 лв. за периода от 05.11.2013 г. до 01.01.2014 г., дължима по договор с рег. № 4961/12.08.2002 г. за охрана със СОТ на обект - склад и бутон денонощна охрана, находящ се на адрес: гр. София, ул.

******* № 120, главница в размер на 108 лв. за периода от 05.11.2013 г. до 01.01.2014 г., дължима по договор с рег. № 280/20.01.2004 г. за охрана със СОТ на обект - магазин и бутон денонощна охрана, находящ се на адрес: гр.

София, ул. „*******7, ведно със законна лихва за периода от 17.9.2016 г. до изплащане на вземането, неустойка в размер на 48,33 лв. за периода от 17.9.2013 г. до 30.9.2016 г., дължима по договор с рег. № 4961/12.08.2002 г., като е отхвърлен искът за горницата до пълния предявен размер от 260,08 лева и за период 1.8.2002 г.- 16.9.2013 г. и неустойка в размер на 40,83 лв. за периода от 17.9.2013 г. до 30.9.2016 г., дължима по договор с рег. № 280/20.01.2004 г., като е отхвърлен искът за горницата до пълния предявен размер от 182,03 лева и за период 1.8.2002 г.- 16.9.2013 г. - за които суми по гр. д. № 52605/2016 г. от СРС, 58 състав е издадена заповед по чл. 417 ГПК.

С решението е разпределена отговорността за разноски, като е осъден „У.Х.“ ЕООД, ЕИК******* да заплати на Столична дирекция на вътрешните 1 работи сторените разноски от 35,49 лева за заповедното и 89,12 лева за исковото производство, а Столична дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати на „У.Х.“ ЕООД, ЕИК******* сторените разноски от 158,01 лева за заповедното и 158,01 лева за исковото производство.

Срещу решението в частта, с която исковете са уважени, в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника – „У.Х.“ ЕООД, ЕИК*******. В жалбата се излага, че решението е недопустимо и неправилно в обжалваната му част. Поддържа се, че решението е постановено при просрочена искова молба, както и че исковата молба е нередовна поради неяснота на правните и фактически основания на исковите претенции. Счита, че предявените искове не съответстват на издадената заповед за изпълнение и депозираното заявление по чл. 417 ГПК, тъй като в последните липсва претенция и разпореждане за изпълнение на задължения за законна лихва, разноски и юрисконсултско възнаграждение, които били отделни искови претенции. Неясно било и каква точно неустойка се претендира, тъй като и в двата договора няма уговорена неустойка за забава, а „законна лихва“. Като отделна искова претенция била формулирана претенцията за „законна лихва върху главницата, до окончателното заплащане“. Исковете за разноски и юрисконсултско възнаграждение били формулирани като самостоятелни искови претенции. Материалите по заповедното производство не били приобщени но делото, а решението било базирано единствено на тях.

Поддържа се, че ответникът е заплатил напълно дължимата цена на предоставената услуга и не дължи никаква сума за непредоставена и незаплатена услуга по охрана и по двата процесни договора. Излага, че видно от писмо, изпратено от ищеца до ответника относно задължения към 14.10.2013 г., към тази дата СДВР е претендирала дължими суми за охрана по двата процесни договора с „У.Х.“ ЕООД общо в размер на 342 лв., за което е издадена и фактура № 2000096265 от 31.10.2013 г., като на 31.10.2013 г. в касата на СОД - СДВР е заплатена сума в размер на 114 лв. - частично плащане по фактурата за последно тримесечие за 2013 г., тъй като било ясно към този момент, че фактическото прекратяване на охранителната дейност чрез СОТ ще бъде прекратена преди обявената дата 1.01.2014 г., т.е. договорът няма да се изпълнява през целия период. С ново писмо от 01.01.2014 г. ищецът бил уведомил ответника, че претендира по договорите като неизплатена сумата от 228 лв. общо, което съответствала на претендираната с предходното писмо сума, намалена със стойността на платената сума от 31.10.2013 г. Представител на ответното дружество се бил явил на 11.02.2014 г. в касата на СДВР, където му е обявена като дължима сума от 324 лв. и тази сума е била заплатена, за което бил издаден съответен касов бон. По делото били представени доказателства за извършени плащания, но съдът неоснователно бил приел, че не е доказано платените суми да са по процесните фактури. Поддържа, че между страните не съществуват и не са съществували други отношения, от които може да произтекат парични задължения, като такива не се твърдели и от ищеца.

Ищецът не бил оспорил нито платежните документи, нито твърдението, че с представените документи се удостоверява плащане от ответника към него за 2 задължения по процесните договори. Ищецът не бил изпълнявал процесните договори през последния отчетен тримесечен период преди едностранното прекратяване на договорите, поради което не му се дължи плащане. По делото били представени писмени доказателства, от които било видно, че изпълнението на услугите по договорите е прекратено предсрочно чрез демонтаж на охранителната техника. Поддържа, че исковете за неустойки са неоснователни, тъй като липсвала покана за заплащане на лихви. От писмопокана от 9.03.2015 г. се установявало, че СДВР не е имала вземане за лихви/неустойки по двата процесни договора за над 31,35 лв. Претенцията за лихва/неустойка била неоснователна и недопустима, тъй като се касае за лихва за забава, а не за възнаградителна договорна лихва.

В обобщение на доводите си моли съда да обезсили обжалваното решение на СРС като недопустимо, респ. да отмени решението в обжалваната му част, с която са уважени исковете на СДВР и да отхвърли изцяло исковете срещу „У.Х.“ ЕООД. Претендира разноски.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца – СДВР. Въззиваемата страна не се представлява и в проведеното по делото съдебно заседание на 08.11.2023 г. На 07.11.2023 г. са депозирани писмени бележки, с които се моли за потвърждаване на решението, присъждане на юрисконсултско възнаграждение и е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част.

Решението, в частите, с които исковете се отхвърлени, като необжалвано, е влязло в сила.

Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че решението е постановено при просрочена искова молба, както и че предявените искове не съответстват на издадената заповед за изпълнение и депозираното заявление по чл. 417 ГПК. Както е посочено и в първоинстанционното решение непредставянето на доказателства от ищеца – заявител в заповедното производство, за предявен иск в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, считано от получаването на първото изпратено му съобщение на 05.09.2019 г. с указание за възможността да предяви иск, не е било възможно да бъде санкционирано с обезсилване на заповедта, тъй като изпратеното съобщение не е съдържало предупреждение за неблагоприятните за заявителя последици при неизпълнение на даденото указание. Поради това до заявителя е било изпратено ново, надлежно съобщение, съдържащо необходимите указания относно последиците. Новото съобщение е получено от заявителя на 04.12.2019 г., поради което и подадената на 16.12.2019 г. искова молба е 3 депозирана в срок. Видно от заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.03.2017 г. по гр. д. № 52605/2016 г. от СРС, 58 състав, в рамките на която се извършва проверката на съществуващите вземания срещу ответника, и искова молба от 16.12.2019 г. предявените искове съответстват на издадената заповед за изпълнение за претендираните вземания по вид, размер и период. Претенциите за законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, разноски и юрисконсултско възнаграждение, не представляват отделни искови претенции. При предявен иск за парично вземане ищецът има право да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото (в случая подаване на заявлението по чл.

417 ГПК) до окончателното плащане. Законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на иска (в случая подаване на заявлението по чл.

417 ГПК) за вземането и в съдебната практика е възприето разбирането, че за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца/заявителя, което в настоящия случай е сторено, както със заявлението, така и с исковата молба, а и видно от заповедта по чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК за претенцията на заявителя за присъждане на законна лихва върху главницата в размер на 108 лв. за периода от 05.11.2013 г. до 01.01.2014 г., дължима по договор с рег. № 280/20.01.2004 г. за охрана със СОТ на обект - магазин и бутон денонощна охрана, находящ се на адрес: гр. София, ул. „*******7. Претенцията за разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение, е заявена надлежно в първоинстанционното производство.

Неоснователни са и възраженията, че исковата молба е нередовна поради неяснота на правните и фактически основания на исковите претенции.

Въззивният съд намира, че исковата молба е редовна и отговаря на изискванията на чл. 127 във вр. чл. 415 и чл. 422 ГПК, като вземанията са индивидуализирани по основание, размер и период.

Неоснователно е и възражението, че материалите по заповедното производство не били приобщени но делото, а решението било базирано единствено на тях. Видно от разпореждане от 22.01.2020 г. на СРС (лист 5гръб от делото на СРС), съдът е разпоредил да се приложи заповедното дело към исковете и същото е приложено в цялост.

С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че решението в обжалваните части, е допустимо, а възраженията на въззивника – за неоснователни. Не са допуснати и нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства настоящата инстанция намира, че направените във въззивната жалба възражения по правилността на първоинстанционното съдебно решение като цяло са неоснователни. Аргументите за това са следните:

Производството е образувано по предявени искове по реда на чл. 422, 4 ал. 1 ГПК – за установяване на парични задължения по договори за изработка с правна квалификация чл. 265, ал. 1, т. 2 вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за възнаграждения, и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за неустойка по т. 6.3 от договорите, за които по ч. гр. д. № 52605/2016 г. на СРС и въз основа на Справкаизвлечение с рег. № 513000-14303 от 24.08.2016 г. от счетоводната програма на СДВР за дължими суми по: договор с рег. № 4961/12.08.2002 г. за охрана със СОТ на обект - склад и бутон денонощна охрана, находящ се на адрес: гр.

София, ул. ******* № 120 и договор с рег. № 280/20.01.2004 г. за охрана със СОТ на обект - магазин и бутон денонощна охрана, находящ се на адрес: гр.

София, ул. „*******7, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.03.2017 г. по гр. д.