Решение № 1704 от 16.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1704 гр. Пловдив, 16.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330117518 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. Д. Д., чрез пълномощник – адв. С. Н., против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата в раздел V I „Параметри“ от Договор за потребителски кредит № *****/05.10.2021 г., сключен между страните, която предвиждаща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 05.10.2021 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 3100 лева, при фиксиран лихвен процент 41 % и годишен процент на разходите в размер на 49,24%. В раздел VI от договора било предвидено заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 775 лева. Сочи се, че ищцата усвоила изцяло заемния ресурс, не е заплатила сумата по процесната допълнителна услуга „Фаст“, но не дължала заплащане на възнаграждение за нея. Счита уговорката в раздел VI от договора за нищожна по смисъла на чл.

26, ал. 1 ЗЗД, доколкото водела до нееквивалентност на насрещните престации и противоречие с добрите нрави. Твърди се, че възнаграждението, предвидено за допълнителни услуги било разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и доколкото това не било сторено, се достигало до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това се изтъква, че клаузата накърнява договорното равноправие на страните и нарушава чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искови претенции. Признава се от страна на ответника, че между страните е сключен Договор № *****, като ищцата сама е изявила желание да закупи предлаганата от ответното дружество незадължителна допълнителна услуга „Фаст“, за ко ято е било уговорено възнаграждение в размер на 775 лева. Навеждат се съображения, че клаузата, предвиждаща възнаграждение за тази допълнителна услуга, не противоречи на добрите нрави, като на ищцата е предоставена необходимата преддоговорна информация с ясно дефиниране на допълнителните услуги и тяхната цена. Твърди, че дължимото възнаграждение за допълнителна услуга се дължи от заемополучателя независимо и отделно от цената на самия кредит, поради което не представлява разход и не следва да се включва при изчисляването на ГПР. Оспорва твърденията на ищцата, че поради невключването на възнаграждението за предоставената допълнителна услуга в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното моли да се отхвърли предявения от ищцата иск като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *****/05.10.2021 г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и М. Д. Д., по силата на който на ищцата е предоставена сумата в размер на 3100 лева за срок от 36 месеца с месечна вноска в размер на 150,29 лева, при уговорен ГПР в размер на 49,24 % и годишен лихвен процент в размер на 41,00 %. В раздел V от посочения договор за кредит е посочено, че се предоставя допълнителна услуга „Фаст“ - приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и допълнителна услуга „Флекси“ – право на промяна на погасителния план на потребителския кредит. В раздел V I от договора за кредит допълнителните услуги са остойностени, като за услугата „Фаст“ е посочено възнаграждение в размер на 775 лева, а за услугата „Флекси“ е посочено възнаграждение в размер на 1550 лева. В последния раздел VII от договора е отбелязано, че общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги е в размер на 7735,46 лева с вноска в общ размер на 214,88 лева.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че сключването на процесния договор е било предшествано от договаряне на неговите параметри между страните, а именно: искане за отпускане на потребителски кредит, носещо подписа на ищцата, погасителен план, стандартен европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредит, подписан от ищцата, декларации, общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договора за потребителски кредит, подписани от ищцата.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предвид изложеното от фактическа страна по делото е безспорно установено, че между „Профи Кредит България“ ЕООД, в качеството на заемодател, и М. Д. Д., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3100 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са 2 набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

По категоричен начин се установи по делото, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 775 лева. Това е видно от самия договор за потребителски кредит, доколкото, както бе посочено, в раздел V е отбелязано, че се предоставя тази допълнителна услуга, а в раздел VI тя е вече остойностена, като е вписано колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги.

Следва да се посочи, че предмет на настоящото производство е единствено клаузата от договора за кредит, установяваща задължение за потребителя да заплати на кредитора допълнителното възнаграждение на услуга „Фаст“ в размер от 775 лева.

След извършена проверка съдът намира, че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 775 лева за допълнителнa услугa “Фаст“, предмет на настоящото производство (раздел VI-ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга”), не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника.

Отделно от гореизложеното, следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност, доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие.

Дейностите за услугата „Фаст“ по разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел VI-ти от договора, установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“, се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съобразно която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на 3 договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното следва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,24%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият.

Нещо повече, както вече бе посочено, предвид предпоставките, при които се предоставя услугата „Фаст“, то същата е с характер на възнаграждение и е следвало стойността й да бъде включена изначално при формирането на ГПР, доколкото стойността на услугата е сигурен разход за потребителя. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по кредита. Предвид изложеното, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. С оглед приетите постановки, съдът намира, че с включването на възнаграждението по услугата „Фаст“ в размер от 775 лева, разписано в раздел VI-ти от договора за кредит, ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.