Решение № 78 от 31.03.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Велико Търново, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ ИВАНОВА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20244000500386 по описа за 2024 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал.1, пр.2 и сл. ГПК.

С решение № 128/2.04.2024 година, постановено по гр. д. № 357/2023 година по описа на Окръжен съд Русе „ЗАД „Алианц България“ АД е осъдено да заплати на И. С. Н. сумата 10 000 лева - обезщетение по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, причинено на 18.05.2022 година около 14.40 часа в гр. Русе, на кръстовището на ул. „Иван Вазов“ и ул. „Николаевска“ при управлението на лек автомобил „Тойота Ланд Круизър“, с рег. № Р 49 ****, с водач П. А. С., за който дружеството е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва от 03.02.2023 година до окончателното изплащане на сумата; 1 541.81 лева разноски.

С посоченото решение е отхвърлен иска за горницата над 10 000 леда до претендираните 27 000 лева като неоснователен и недоказан и И. С. Н. е осъдена да заплати на „ЗАД „Алианц България“ АД сумата 2 516.63 лева - разноски пред първостепенния съд.

В законния срок е постъпила въззивна жалба от И. С. Н. против това решение на ОС – Русе, в частта, с която е отхвърлена претенцията за сумата над 10 000 лева до размер на 27 000 лева, съответно присъдените на дружеството-ответник разноски.

Навежда се, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от съда.

Установено било виновното и противоправно поведение на причинителя на пътнотранспортното произшествие и липсата на съпричиняване от страна пострадалата, както и причинените и увреждания, и претърпените болки, страдания и неудобдства. Релевират се в жалбата оплаквания, че определеният размер на обезщетение в размер на сумата от 13 000 е 1 несправедлив и несъответен да действително претърпените от жалбоподателката доказани вреди, страданията и неудобствата от уврежданията и, които продължават и към момента.

Развитите съображения за предела на застрахователните покрития и минималната работна заплата в страната, не съответствали според жалбоподателката на съдебната практика за определяне на размерите на обезщетенията в съответствие с доказаните претърпени вреди.

Отправя искане, въззивният съд да отмени решението на Русенския окръжен съд в обжалваната му част, и да уважи изцяло предявения иск, като съобрази заплатеното доброволно обезщетение.

Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адвокат М. М. - пълномощник на „ЗАД „Алианц България“ АД, в който излага доводи за нейната неоснователност. Обосновава, че определеният от съда размер на претърпените неимуществени вреди е съобразен с актуалната съдебна практика.

Отправя искане за оставяне без уважение, като неоснователна, постъпилата въззивна жалба, а въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно.

Претендира сторените възнаграждение. по делото разноски, включително и за адвокатско

Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити и са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът я намира за допустима.

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на Окръжен съд – Русе е валидно, а също и допустимо в обжалваната част. Съдът не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност или недопустимост на решението.

По същество на въззивната жалба:

От първоинстанционния съд е разгледан осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД (за неимуществени вреди), съединен с иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 409 от КЗ.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение - арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

В конкретния случай, искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пострадало лице срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил претендираните вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.

Съгласно разп. на чл. 498, ал. 3 от КЗ, допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на 2 отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител.

Не се спори, че ищцата е предявила на 16.01.2023 г. претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на 30 000 лв. (неимуществени вреди) и 1805.92 лв.

(имуществени вреди), по които, застрахователят в срока по чл. 496 КЗ, на 02.02.2023 г. е изплатил сума в общ размер на 4 663.31 лв. – 3 000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди и 1 663.31 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди.

Въззивният съд, съобразявайки разп. на чл. 269, изр. второ от ГПК, следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писмения отговор по нея възражения.

Следва да се има предвид, че обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди за сумата от 10 000 лв. ( това е частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), и основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо.

Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

В случая не е налице възражение за необоснованост на първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето противоправно и виновно поведение водачът на процесното МПС - П. С. е причинил телесни увреждания на И. Н. (съчетана лека телесна повреда, изразяваща се в различни контузии по тялото, които са довели до временно разстройство на здравето й, неопасно за живота) и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил - управляван от П. С., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът, в настоящия си състав, в случая съобразява и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.

С оглед липсата на възражение за необоснаваност на първоинстанционното решение, въззивният съд приема, че доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, направените в обжалвания съдебен акт фактически констатации, вкл. свързани и с осъществените процесуални действия, обсъдените като събрани и приети доказателства и доказателствени средства, не следва да се преповтарят изцяло с настоящото решение и съгласно разп. на чл. 272 от ГПК, препраща и към мотивите на първостепенния съд.

Въззивният съд намира, че е установено по делото, че водачът на л. а. „Тойота Ланд Круизър“ с рег. № Р 49**** П. А. С. е причинил ПТП на 18.05.2022 г. около 14:40 ч в гр.

Русе, на кръстовището на ул. „Иван Вазов“ и ул. „Николаевска“ , като блъснал пресичащата на пешеходна пътека ищца. Извършеното деяние е противоправно, поради нарушаване на общата забрана да не се вреди никому -чл. 45 ЗЗД, изразяващо се конкретно в управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата по чл. 119, ал.1 ЗДвП от страна на П. С., който е нарушил правилата за предимство, като при маневра ляв завой не пропуснал пресичащата отляво надясно на сигнализирана пешеходна пътека тип Зебра пешеходка И.

Н., като я блъснал.

От събраните от първоинстанционния съд доказателства, вкл. от приетата съдебно3 медицинска експертиза се установяват причинените неимуществени вреди на ищцата И. Н., изразяващи се в болки и страдания, породени от претърпените травматични увреждания.

Установява се и пряката и непосредствена причинно-следствената връзка между противоправното поведение на водача на лекия автомобил - неспазване на правилата за движение по пътищата, довело до настъпване на процесното ПТП и причинените в резултат на удара травматични увреждания на ищцата. Ищцата е получила сътресение на мозъка, без наличие на обективна неврологична симптоматика; подкожна колекция от кръв в лява тилно-слепоочна област на окосмената част на главата; кръвонасядания на главата и шията в ляво; охлузване на гърба; кръвонасядания в седалищата област двустранно; кръвонасядания по двете бедра; оток и кръвонасядане на дясна глезенна става.

Във всички случаи на установено непозволено увреждане - противоправно поведение, вината се предполага до доказване на противното. Презумпцията в случая не е оборена.

Въззивният съд споделя направеният от първоинстанционния съд извод, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, в качеството му на застраховател, по смисъла на чл. 432, ал. 1 КЗ, за заплащане на обезщетение за причинените на И. Н. неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от поведението на застрахования и че предявеният иск срещу ответника е доказан по основание – извод, който не е въведен като спорен от страните във въззивното производство.

По възраженията на въззивницата, че определеното от първоинстанцинния съд обезщетение е занижено и не съответства на реално претърпените вреди:

Възражението е неоснователно. Съображения:

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно убеждение.

Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства.

По отношение на размера на предявения иск:

Съгласно разп. на чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта изисква претърпените болки и страдания на ищеца да бъдат надлежно и адекватно обезщетени. Понятието “справедливост” не е абстрактно.