Определение № 5161 от 13.11.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5161 гр. София, 13.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002104729 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. Ч. и Б. В. Ч., срещу решение № 604/09.05.2023 г. по в. гр. д. № 3296/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение 262579/01.08.2022 г. по гр. д. № 16437/2017 г. в частта, с която е прието за установено в отношенията между И. Ч., С. В. Ч. и Б. В. Ч., че И. Ч., като наследник по закон на Надежда К. Ч., починала на 11.04.1979 г., е собственик на недвижим имот, съставляващ 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място],[жк], [улица], с площ от 332 кв. м., както и, че е собственик по приращение на недвижим имот, изграден към 1992 г., а именно 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] с предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 2, с обща застроена площ 172 кв. м., от които първото ниво застроено на 120 кв. м., състоящо се от стая, хол, кухня, баня-тоалетна и други сервизи, и второто ниво, съставляващо по документ за собственост „галерия“, застроено на площ от 52 кв. м., състоящо се от три стаи с баня и тоалетна, заедно с прилежащите за този самостоятелен обект идеални части от общите части на триетажната масивна жилищна сграда; в частта, с която е оставено без уважение искането на И. Ч. за отмяна на н. а. № 152/1993 г. до размер на прехвърлената 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № [№], първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е приел, че предявените искове са с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 5 ЗН по отношение на поземления имот и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗС по отношение на третия етаж на две нива.

По делото е установено, че И. Ч. и В. Ч. са наследници по закон - низходящи, на Надежда К.

Ч., починала на 11.04.1979 г., която приживе е придобила с нотариален акт за покупко1 продажба дворното място, а с н. а. № 122/1968 г. е учредила в полза на синовете си право на строеж за изграждане на масивна двуетажна жилищна сграда съответно на втори етаж (за И.) и първи етаж (за В.), като за себе си е запазила правото да построи трети етаж на сградата и е останала собственик на дворното място. Към 1992 г. била изградена двуетажна сграда и през същата година въз основа на разрешение за строеж 131/20.07.1992 г. и протокол 12/01.09.1992 г. за определяне на строителна линия и ниво започнало преустройство на сградата, изразяващо се в пристройка и надстройка.

С молба вх. № 204/29.01.1988 г. И. Ч. заявил, че се отказва от наследството на майка си и отказът е вписан в специалната книга на съда под № 9/29.01.1988 г.

С н. а. № 152/02.07.1993 г. В. Ч. и съпругата му А. Ч. прехвърлили чрез продажба на сина си С. Ч. парцела, сутеренния етаж от изградената в него триетажна сграда, втори гараж, както и целия трети етаж и галерията над третия етаж (понастоящем самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК № ***, представляващ трети етаж, изграден на 2 нива, с площ 172 кв. м.).

С н. а. № 83/26.11.2008 г. С. Ч. дарил на брат си Б. Ч. 1/2 ид.ч. от поземления имот и гараж.

Като спорни въззивният съд е определил въпросите валиден ли е отказът на И. Ч. от наследството на майка му и останал ли е В. Ч. единствен наследник и съответно единствен собственик на дворното място и на жилището, разположено на третия етаж от къщата на две нива, по приращение, и прехвърлени ли са валидно дворното място и третият етаж на С. Ч. през 1993 г., а 1/2 ид. ч. от дворното място - от С. Ч. на Б. Ч. през 2008 г. В случай, че отказът не е валиден, спорно е дали В. и А. Ч. - праводатели на ответниците, съответно ответниците, присъединявайки владението на праводателите си, са придобили дворното място и жилището на третия етаж на основание придобивна давност.

Във връзка с валидността на отказа от наследство въззивният съд е съобразил решението по гр. д. № 4668/2009 г. на Софийския градски съд, влязло в сила на 17.02.2015 г., с което са отхвърлени искове по чл. 108 ЗС, първият предявен от В. и А. Ч. срещу И. и Дойка Ч., за установяване в отношенията между страните, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от втория етаж и предаване владението върху същия имот, а вторият - предявен от С. Ч. срещу И. и Дойка Ч., за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от втория етаж, и предаване владението върху този имот. Ищците са извличали собствеността си върху втория етаж от къщата на основание приращение, произтичащо от факта, че В. Ч. е единствен собственик на поземления имот като наследник по закон на майка си и отказ от наследството от другия наследник по закон И. Ч., вписан в специалната книга на съда към момента на завършване на надстрояването и пристрояването на втория етаж от сградата. Твърдели са също, че с н. а. № 152/1993 г. са продали на сина си С. Ч. целия поземлен имот, сутеренния етаж от триетажната сграда, втори гараж, както и новоизградения трети етаж на 2 нива. И. Ч. е възразил, че отказът от наследство е недействителен. В мотивите по това дело съдът е посочил, че наследството е прието мълчаливо преди вписване на отказа, поради което с решението е прието за установено, че ищците, както и С. Ч., не са собственици на 1/2 ид. ч. от втория етаж на твърдяното от тях основание. Въззивният съд е посочил, че приключилото дело няма диспозитив относно 2 собствеността на дворното място, което прави допустимо разглежданото сега производство относно собствеността на дворното място. Недопустимо е обаче повторното разглеждане на възражението за нищожност на отказа от наследство. За този извод съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС относно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, както и на решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, ІVто г. о., в което е прието, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някой от споровете има вече влязло в сила съдебно решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно и че между страните е формирана сила на пресъдено нещо, която трябва да бъде зачетена при всеки последващ спор по повод на същото правоотношение. В последващия процес, какъвто е настоящият, по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебна проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по приключилия по-рано исков процес между страните. Наред с това въззивният съд е обсъдил събраните по настоящото дело гласни доказателства за действия на ищеца относно мълчаливото приемане на наследството, като е изложил съображения показанията на кои свидетели кредитира и защо. В крайна сметка е формирал извод, че отказът от наследството е недействителен, ответниците не са собственици на цялото дворно място поради увеличаване на наследствения дял на баща им и на целия трети етаж по приращение.

Ищецът е останал наследник на майка си, съответно - съсобственик на дворното място, както и на основание чл. 92 ЗС на третия етаж, изграден на две нива.

В отговора на исковата молба ответниците са въвели възражение за придобиване на поземления имот и на третия етаж по давност с твърдения, че от 29.01.1988 г. - датата на вписване на отказа от наследство, В. Ч. е започнал да владее поземления имот изцяло като свой на основание наследство и отказ от наследство; като собственик на цялото дворно място той бил и собственик на правото на строеж, което се съдържа в първото, поради което след изграждане на жилището на третия етаж и нивото над него станал негов собственик; на същото основание, считано от 1992 г. - изграждането на надстройката изцяло с негови средства, представляваща жилище, разположено на третия етаж и нивото над него, В. и съпругата му А. осъществили владение върху него, а правоприемниците им, по силата на нотариалните актове, считано от 02.07.1993 г. за С. и от 26.11.2008 г. за Б., продължили започнатото владение. Твърденията са, че двамата ответници са придобили по давност 1/2 ид. ч. от дворното място, а ответникът С. е придобил по давност жилището на третия етаж и нивото над него, като, считано от 14.09.1999 г. - навършване на пълнолетие, е продължил владението на праводателите си.

По повод възражението за придобиване по давност на дворното място въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите и е приел, че братята И. и В. заедно са решили да пристроят и надстроят съществуващата двуетажна сграда през 1990 г., така че към този момент В. не е демонстрирал намерението си за своене на поземления имот. Посочил е, че в разрешението за строеж и в протокола за строителна линия и ниво от 1992 г. фигурират 3 имената и на двамата братя, поради което не може да се направи извод за своене от страна на В., което е в синхрон и с установеното от свидетелите. Приел е, че е възможно причината за посочването името на ищеца да е фактът, че същият е собственик на втория етаж, каквото е твърдението на ответниците, но за да се приеме необезпокоявано владение, доказателствата следва да са категорични и не могат да се тълкуват в полза на претендиращия придобиване по давност. Приел е за неустановено декларацията от 25.08.1992 г., с която ищецът е дал съгласието си брат му да изгради надстройка със свои средства /чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.)/, да е достигнала до общината, като независимо от нея строителните книжа са издадени на името на двамата братя. Вероятно е декларацията да отразява уговорките им за поделяне на имота, но те не са направени в съответна форма. От писмените доказателства се установява, че и двамата братя се считат за собственици. Част от свидетелите разказват, че В. е изградил етажа със свои средства, а друга част - че и двамата братя са вложили средства. Дори и да се приеме, че средствата за изграждане на третия етаж са на В., а показанията на Д. Ч. - син на ищеца, за вложените средства от баща му да се отнасят до разширяването на втория етаж, не се установява дворното място да е владяно единствено от В., тъй като според показанията на същия свидетел, които в тази част са в синхрон с писмените доказателства, В. се е допитвал до брат си за това как да изглежда къщата след надстрояването и двамата заедно са обсъждали този въпрос. Съдът е приел, че И. е ползвал дворното място без противопоставяне от страна на брат си и/или синовете му през целия период, през който се твърди, че същото е придобито по давност от родителите на ответниците и от самите ответници след присъединяване на владението. Няма как да се отграничи неговото ползване като собственик на втория етаж и като собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място. Освен това - с предявяването на възражението по гр. д. № 4668/2009 г.

(приключило с отхвърляне на исковете на В. и А. Ч. и на С. Ч.), че ищците не са собственици на цялото дворно място, е смутено владението на същото. Изводът, че ответниците не са доказали явно и несмущавано от ищеца владение на дворното място, не се променя от изявлението на С. в н. а. № 83/2008 г., с който дарява на брат си Б. 1/2 ид. ч. от поземления имот, тъй като то не отразява трайно и непрекъснато владение с двата му елемента. За владението на Б. след 2008 г. не са ангажирани никакви доказателства.

Свидетелските показания са установили, че всички - ищецът, ответниците и техните родители, са ползвали двора без противопоставяне от останалите.

По повод възражението за придобиване на третия етаж по давност въззивният съд е приел, че този етаж - жилище, тип мезонет, е бил завършен към началото на 1993 г. И тъй като и двамата братя са участвали в уговорките за надстрояването, то докато строежът не е бил готов, т. е. преди началото на 1993 г., не може да се приеме, че е текла давност. Съдът е приел за установено, че между 1993 г. и 1995 г. са правени довършителни работи и обзавеждане, а от 1995 г. семейството на С. е живеело на третия етаж. Посочил е, че присъединяване на владение е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо или частно. Праводателите на С. - неговите родители, са били недобросъвестни владелци, поради което, за да е основателно възражението за присъединяване на тяхното владение към владението на ответниците, трябва да е доказан период на владение от десет години.