Определение № 4810 от 04.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4810 гр. Варна, 04.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Весела Гълъбова мл.с. Христо Р. Митев като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502181 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК .

Образувано е по частна жалба с вх. № 77187/27.09.2024г., подадена от „Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691, срещу определение № 10220/11.09.2024 г. по ч.гр.дело № 5071/2024 г. по описа на ВРС, 51 състав в частта, с която е не е прието възражението му по чл. 414а от ГПК в частта относно недължимост на сумите: 25 лв. за заплатена държавна такса и 200 лв. за адвокатско възнаграждение в полза на адв. Р. Т. от САК, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.

В частната жалба са изложения оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното определение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Сочи се, че претендираната със заявлението сума е изплатена в срока по чл. 412, ал. 8 от ГПК, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 414а, ал. 3 от ГПК. Отправя се искане за отмяна на определението в обжалваната му част и за приемане на възражението по чл.

414а от ГПК и евентуално да бъде разгледано възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, основано на чл. 78, ал.

5 от ГПК. Претендират се разноски.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК насрещната страна А. А. О., ЕГН **********, е депозира отговор, с който изразява становище за неоснователност на същата и се отправя искане за оставянето й без уважение.

За да се произнесе по жалбата , съдът констатира следното:

Производството по ч.гр.дело № 5071/2024 г. по описа на ВРС, 51 състав е образувано по повод заявление от 26.04.2024 г. на А. А. О., ЕГН ********** за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника 1

„Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691, за парично вземане в размер на 38 лева – платени от потребителя при начална липса на основание такси за възстановяване преноса на електроенергия, както и за съдебни разноски в общ размер от 425 лв.

С разпореждане № 17980/02.05.2024 г. ВРС с извод за наличие на положителни предпоставки и липса на пречки по чл. 410 от ГПК е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение за описаните в заповедта суми в полза на заявителя.

Издадена е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2277/02.05.2024 г. за сумите от 38 лева – главница и 225 лева – разноски.

На основание чл. 411, ал. 3 от ГПК препис от заповедта е връчена на длъжника на 09.05.2024 г. /лист 17 от заповедното производство/.

На 05.06.2024 г., в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, длъжникът е депозирал възражение, обективиращо твърдения, че е изпълнил задължението си по заповедта за изпълнение в срока по чл. 412, т. 8 от ГПК, подкрепени с писмени доказателства – платежно нареждане от 16.05.2024 г., удостоверяващо плащане на сумата от 38 лева. Отправя в тази връзка искане за обезсилване на заповедта в частта за разноските. Релевира се, че с поведението си „ЕнергоПро продажби“ АД не е дало повод за предявяване на вземането, поради което не дължи разноски за производството.

Препис от възражението с указание за възможността и последиците по чл. 414а, ал. 3 и ал. 4 от ГПК е връчен на заявителя на 26.06.2024 г. /лист 33 от първоинстанционното дело/.

На 02.07.2024 г. по делото е постъпило становище от А. О., в което се излага, че с поведението си длъжникът е дал повод за предявяване на вземането по съдебен ред, поради което и възражението по чл. 414а, ал. 2 от ГПК следва да бъде оставено без уважение.

Безспорно в случая е, че в хода на образуваното заповедно производство ответникът „Енерго-Про продажби“ АД е заплатило претендираната от заявителя исковата сума в законовоопределения срок, което обстоятелство е признато от заявителя в становището му. Изпълнението на това условие от страна на длъжника обаче не го освобождава във всички случаи от разноските по делото. Съгласно чл. 414а, ал. 3 от ГПК, ако с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, той може да възрази, че не дължи разноски за производството. За да се ползва длъжникът от посочената привилегия на закона, той следва да не е станал повод с поведението си за завеждане на делото и да е изпълнил задължението си.

При установяване на отговорност за разноски, сторени по повод процеса, следва да се изхожда от причината за неговото завеждане, при което не бива да се разкъсва причинно-следствената връзка и да се търси отговорност от длъжника за обстоятелства, които не касаят самата причина за избора да се удовлетвори претенция по съдебен ред. От тук – интересът на едно лице да се обърне към съда за събиране на свое вземане не се свежда единствено до факта, че е налице такова и то е изпълняемо и изискуемо.

Интересът се обосновава най-вече с невъзможността на кредитора да се 2 удовлетвори извънсъдебно, което от своя страна означава, че нещо е застрашило престацията. Тъй като удовлетворяването на кредитора е зависимост от добросъвестността и дължимата грижа на длъжника, то неговото поведение именно би могло да застраши изпълнението. Ако длъжникът не изпълнява съгласно уговореното между страните или с действията си застрашава изпълнението, то за кредиторът се поражда интерес за съдебно уреждане на отношенията. Съдебното производство идва на помощ, когато отношенията се развият незаконосъобразно или противно на общата воля на страните. Поради това, отговорността на длъжника за завеждане на делото би следвало да се търси единствено в неговото поведение като такъв, т.е. дали е дал повод на кредитора да потърси вземането си от съда, където последният ще ангажира разноски. Както беше посочено, качеството длъжник се свързва с неговата добросъвестност във връзка с изпълнението. В този смисъл без значение е основанието за неговото възникване и какви са фактите, предизвикали правопораждащия задължението факт. В частност, при неоснователното обогатяване, при начална липса на основание, във всеки един случай разместването на благото е безправно, съответно свързва се с недобросъвестно поведение на една от страните (обикновено обогатилия се).

Въпреки това няма законова опора тезата, че в зависимост от знанието или незнанието на длъжника, че му е дадено нещо без да му се следва, трябва да се определя неговата добросъвестност по смисъла на чл. 63 от ЗЗД. Що се касае до елемента срок, той се свързва с падежа и забавата. Това, което ще обуслови виновна отговорност на длъжника ще е неговата забава, тогава ще е налице противоправно поведение. А както е изяснено и в ТР от 21.11.2019. по т. д.

№5/2017 г. на ОСГТК на ВКС – длъжникът при неоснователно обогатяване в хипотезата на начална липса на основание изпада в забава след покана от страна на кредитора, тъй като задължението е безсрочно. Поради това длъжникът може да изпълни преди да бъде поканен и да му се даде срок, но той не е длъжен, за да му се търси отговорност. Законът не предвижда подобна отговорност, която ако се изходи от мотива, че същият, знаейки, че не му се следва, това което първоначално му е било дадено, то той трябва да го върне веднага, ще бъде изпълнение на морален дълг от негова страна и един вид компенсация за предходното му поведение при възникване на задължението.

Няма основание, обаче да се преодолее законовата предпоставка за противоправно закъснение на длъжника – да настъпи срока за изпълнение, към който момент той да не изпълнява. В настоящия случай безспорно между страните е, че потребителят – заявител в заповедното производство е обеднял без правно основание за сметка на дружеството-длъжник, поради което последният му дължи връщане на платените такси. Незаконността на събирането на таксите, обаче е въпрос, който касае друга отговорност от страна на „Енерго-Про Продажби“ АД, каквато няма данни заявителят да е потърсил за възмездяване. Меродавен е въпросът дали потребителят е потърсил вземането си извънсъдебно или дружеството дало ли е повод на последния да мисли, че няма да му възстанови недължимо събраните суми.

Няма такива данни, напротив, практиката, която сочи и заявителят е, че дружеството плаща веднага след като го поканят – доброволно. Поради това съвсем основателно се поставя въпросът, че потребителят, който е кредитор на общо основание (без значение положението му на потребител спрямо енергийното дружество, като икономически по-силна страна) не предприема 3 никакви действия, с които да се противопостави на първоначалното възникване на задължението, нито да събере вземането си извънсъдебно.

Липсва предявяване на вземането преди връчване на заповедта за изпълнение, както и данни дружеството с поведението си да е показало, че няма да плати преди да се заведе съдебно производство срещу него. Поради това няма основание да се мисли, че длъжникът е дал повод за съдебно предявяване на вземането, съответно не му се вменява отговорност за разноски за заповедното производство. При преценка на приложимата правна норма е ирелевантна конкретиката на случая и е неприложимо приоритизирането на потребителите с оглед несправедливостта, с която са събирани такси от тях. Поради тези изводи определението на заповедния съд следва да бъде отменено в частта, с която е оставено неприето възражението по чл. 414а, ал. 2 от ГПК на „ЕнергоПро Продажби“ АД и се постанови неговото приемане.

В гражданският процес е въведена забраната за съда, който е разгледал едно производство, да обезсилва сам постановения именно от него краен съдебен акт. Изключенията от това правило са силно лимитирани и са предвидени в изрични законови разпоредби. С оглед императивния характер на обсъжданата процесуална регламентация, тя не може да бъде тълкувана разширително. В настоящия случай законодателят не предвижда обезсилване на постановената вече заповед за изпълнение след приемане на възражение по чл. 414а от ГПК, поради което и искането на жалбоподателя в тази насока е неоснователно.

С оглед изхода на правния спор на частния жалбоподател, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени разноски като ответницата следва да бъде осъдена да заплати сумата от 115 лева, представляваща заплатена такса за въззивно обжалване – 15 лева и заплатено от него адвокатско възнаграждение – 100 лева. Последното, за което са представени доказателства, че е в размер на 480 лева, следва да бъде намалено поради прекомерност, тъй като съобразно нормата на чл. 7, ал. 1, т. 7, във връзка с чл.

11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения дължимото минимално възнаграждение по частна жалба е 400 лева. Предмет на делото е заявление по чл. 410 от ГПК за сумата от 38 лева. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изречение второ във връзка с ал. 1 от ЗАдв се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и характера на производството, както и като съобрази многобройните идентични дела, по които адвокат Б. е пълномощник, въззивният съд намира, че сумата от 100 лева е съизмерима. Отделно от това съдът следва да съобрази и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съдът на Европейския съюз, според което СЕС е посочено, че с оглед абсолютната нищожност на цитираната по-горе наредба националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ОТМЕНЯ определение № 10220/11.09.2024 г. по ч.гр.дело № 5071/2024 г. по описа на ВРС, 51 състав в частта, с която е не е прието възражението на „Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК 103533691 по чл. 414а от ГПК в частта относно недължимост на сумите: 25 лв. за заплатена държавна такса и 200 лв. за адвокатско възнаграждение в полза на адв. Р. Т. от САК, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА: