Определение № 384 от 11.03.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 384 гр. Велико Търново, 11.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20264100500191 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на М. А. С. от гр. В. Търново, подадена чрез пълномощника й адв. Ж. Димова от ХАК против определение № 2569/14.11.2025г. по гр.д. № 339/2025г. на ВТРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, с оглед на приетото от районния съд, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което е намалил заплатеното на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение. В тази връзка се изтъква, че предмет на производството са два иска – за нищожност на договорна клауза от договор за потребителски кредит и за връщане на недължимо получени суми, за всеки от който се дължи отделно възнаграждение на адвоката. Допълва се, че заплатения адвокатски хонорар не надхвърля размера по чл. 8 ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. и че ответникът е станал повод за завеждане на делото. По тези съображения се иска от ВТОС да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да измени решението по делото, в частта на разноските, като ответникът бъде осъден да заплати допълнително сумата от 200 лв., като част от платения адвокатски хонорар от ищеца.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея, с който заема становище за нейната неоснователност. Изтъква се, че претендираното адвокатско възнаграждение е завишено и непропорционално на действителния обем и сложност на извършената работа по делото. Допълва се, че то противоречи на минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г., че делото не се 1 отличава с фактическа и правна сложност, че е налице злоупотреба с права и недобросъвестно упражняване на такива, с оглед завеждане на отделни искови претенции с цел получаване на възнаграждение от адвоката по всяка от тях. С тези доводи се моли ВТОС да остави без уважение частната жалба.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба и отговора й, намира следното от фактическа страна:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит

№

1190413/22.08.2022г. и за връщане на платената без основание сума в размер на 2547, 53 лв., поради нищожност на кредита. В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на договора, поради нарушение на изискванията на чл. 19 ал. 1 и ал.

4 ЗПК и на чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК, тъй като в съдържанието му не е разписана ясна методика за формиране на ГПР и включените в него компоненти, както и поради това, че дължимата от ищцата такса „гарант“ е разход по договора за кредит и е следвало да се включи в размер на ГПР.

С отговора на исковата молба ответникът оспорил исковете като неоснователно и недоказани. Развил е доводи, че процесния договор за кредит не е недействителен на соченото от ищеца основание, тъй като при формиране на ГПР-то в него не е следвало да се включва възнаграждението /таксата/ за гаранта, доколкото договора за кредит и договора за възлагане на поръчителство са сключени с отделни правни субекти и представляват самостоятелни правоотношения. Допълнил е, че не е надлежна страна по иска за прогласяване на нищожността на договора за гаранция, както и че същият е сключен по волята на кредитоискателя и не е бил задължително условие по кредита.

С определение по чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, в което е извършил доклад по чл. 146 ГПК и приел представените от ищеца писмени доказателства. В това и следващото съдебно заседание пълномощника на ищеца не се явява, но участва в последното по делото заседание, в което е изслушано заключението на допуснатата по искане на ищеца СИЕ. С решението по делото предявените от ищеца искове са изцяло уважени и ответникът е осъден да му заплати разноски по делото, вкл. за платено адвокатско възнаграждение, което е редуцирано от 1000 лв., съгласно договора за правна защита и съдействие от 27.01.2025г., на 700 лв. по релевирано възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на съдебното решение в частта на разноските. Изложил е съображения, че според практиката на СЕС не е обвързан от минималните прагове по Наредба № 1/09.07.2004г., при преценка основателността на възражението за прекомерност, а от фактическата и правна сложност на делото и свършената от пълномощника работа. Допълнил е, че в случая се касае за типизирано делото, по чийто спорен предмет има обилна съдебна практика, което е приключило в 2 две открити съдебни заседания с изслушване на вещо лице и без събиране на допълнителни доказателства. Акцентирал е още, че в случая материалния интерес по чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. е сборът на цената на двата иска, тъй като същите се основават на едно и също правоотношение.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението по чл. 248 ГПК по отношение на присъдените в нейна полза разноски, поради което се явява процесуално допустима, вкл. и предвид на представения пред районния съд списък по чл. 80 ГПК.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. С възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда въпроса за обективните предели на отговорността си, с оплаквания, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат, като е уговорила и заплатила възнаграждение, чийто размер значително надвишава обичайния и разумния за защита по конкретното дело. Следователно с възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на уговореното и платено възнаграждение от другата страна.

Въведеният от закона критерий за границите на деликтната отговорност на страната предизвикала спора е обективен и е свързан с изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. От значение за преценката на тези законови критерии са вида на спора, защитимия материален интерес, вида и количеството на извършената работа, обема на подлежащите на доказване факти и необходимите доказателства за тяхното установява, както и наличието на задължителна или трайна съдебна практика по относимите към спора правни въпроси. При тази си дейност съдът не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/09.07.2024г. минимални прагове, въпреки редакцията на разпоредбата на чл. 38 ал. 2 ЗА към момента на сключване на процесния договор за правна защита и съдействие – 27.01.2025г. Според решение от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г. на СЕС, което е задължително за националните съдилища в България, на основание чл. 633 ГПК, посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определянето на справедливия и обоснован размер на дължимия хонорар.

При съобразяване на предмета на делото, вида и количеството на свършената от пълномощника на ищеца работа и наличието на многобройна и трайна съдебна 3 практика по относимите към спора правни въпроси настоящият състав на ВТОС намира, че правилно районният съд по направеното от ответника възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК е редуцирал дължимия от него хонорар до размер на сумата от 700 лв. Нито фактическата и правна сложност на делото, нито положените от пълномощника на ищеца усилия са обуславяли уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., както е отразено в договора за правна защита и съдействие от 27.01.2025г.

Вярно е, че в случая са предявени два обективно кумулативно съединени иска – по чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и по чл. 55 ал. 1 пред.1 ЗЗД, но същите се намират във връзка на обуславящ и обусловен, основават се на едно облигационно правоотношение, като уважаването на първия е предпоставка за основателността на втория. В тази връзка, противно на оплакването на жалбоподателя, няма основание за всеки от тях да се дължи отделен хонорар, а следва да се присъди един, с оглед общия материален интерес по спора. От процесуална гледна точка по всеки от исковете в тежест на ищеца е било да докаже по един релевантен факт – сключването на договора за кредит и свързания с него договор за предоставяне на гаранция респ. факта на плащане на исковата сума в полза на ответника. Предвид този обем на подлежащите на доказване факти и нужните за установяването им доказателства /писмени и заключение на СИЕ/ делото се отличава с ниска фактическа сложност. По наведените от ищеца реплики /възражения/ за недействителност на договора за кредит е формирана богата съдебна практика, както на националните съдилища, така и на СЕС, което води и до ниска правна сложност на казуса. Положените от пълномощника на ищеца процесуални усилия също не се характеризират със значителен интензитет, доколкото той се е явил само в едно от насрочените по делото заседания, в което единствено е прието заключението на СИЕ. Същият не е вложил значителни усилия и за подготовка на делото, тъй като за кратък период от време /м. януари – м. февруари 2025г./ настоящият ищец, представляван отново от него, е завел срещу този и други кредитори /обстоятелството служебно известно на настоящия състав, вкл. и чрез справка в ЕИСС/ поне 5 на брой еднотипни дела. В исковите молби по тях са изложени идентични правни съображения относно нищожността на договорите за кредит и за връщане на недължимо платените суми. Следователно пълномощникът на ищеца е извършил по – малък по обем работа за защита на ищцовия интерес по тези дела, вкл. настоящето, което следва да рефлектира при справедливото и обосновано остойностяване на неговия труд.

Мотивиран от изложеното и предвид незадължителния характер на предвидените в Наредба № 1/09.07.2004г. прагове на минималните адвокатски възнаграждения, този състав на съда, намира, че платеният от ищеца хонорар в размер на 1000 лв. по договора за правна защита и съдействие от 27.01.2025г., е явно прекомерен и надвишава разумната стойност на труда на адвоката по конкретното дело. В тази връзка същият правилно е редуциран от районният съд до размера на сумата от 700 лв., до който размер възнаграждението се явява справедлив и обоснован паричен израз на вложените от адвоката усилия за защита на ищеца.

4

Оплакванията на жалбоподателя, че заплатения адвокатски хонорар не надхвърля размера по чл. 8 ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. и че ответникът е станал повод за завеждане на делото са неотносими при решаването на въпроса за справедливия и обоснован размер на дължимото адвокатско възнаграждение на спечелилата спора страна, при релевирано възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК. От една страна посочената разпоредба на подзаконовия нормативен акт, касае минималните прагове на адвокатското възнаграждение при процесуално представителство по административни дела, какъвто настоящият спор категорично не е, а от друга не държи сметка на незадължителния характер на тези лимити, според вече цитираната практика на СЕС. Дали загубилата страна е дала повод за завеждане на делото, има значение за дължимостта на съдебните разноски изобщо, но не и по отношение на техния размер.