Решение № 4 от 08.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№4 гр. София, 02.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Калина В. Станчева при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100507369 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20086790 от 05.04.2021 г., постановено по гр.д. № 62348/2018 г., Софийски районен съд е отхвърлил предявения от Н. П. М. срещу Министерство на вътрешните работи иск с правно основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, вр. чл. 106, ал. 3 от ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 7295,50 лева, представляваща неизплатен остатък от дължимо обезщетение за прослужени години в размер на допълнително 5 месечни трудови възнаграждения по 1459,10 лева всяко, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ищцата е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Решението е обжалвано от ищцата с искане същото да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се уважи изцяло предявения иск. В жалбата се излага възражение, че решението противоречи на разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 44/2012г./

, чл. 234, ал. 1 и чл. 235 от ЗМВР. Поддържа се, че доколкото по силата на универсалното правоприемство в структурите на „Гражданска защита” между Министерство на извънредните ситуации и МВР няма промяна на общественото предназначение и характера на дейността, няма промяна на характера и 1 местоизпълнението на служебните правоотношения на държавните служители, то следва да се счита, че ищцата е работила по служебно правоотношение като държавен служител през целия период при един и същ работодател – в този смисъл било и ТР № 10/2014 г. по тълк.д. № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Сочи се, че в случай на универсално правоприемство, при определяне на дължимото обезщетение на държавния служител при прекратяване на служебното правоотношение следва да се прилага по-благоприятната за него разпоредба на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР от тази на чл.

106 от ЗДСл. Според въззивника, съгласно чл. 234, ал. 1 от ЗМВР обезщетение се дължи на държавния служител, без да се разграничава в кои ведомства е придобит служебния стаж. Излага се довод, че граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.

235, ал.1, т. 1 от ЗМВР разграничавало длъжностите държавен служител, офицер и сержант в МВР, като смисълът на посочената разпоредба не бил трите длъжности да имат прослужени години само в системата на МВР.

Въззиваемият - МВР не е представил писмен отговор. С писмена молба пред съда въззиваемият, чрез процесуалния му представител юрк. Табакова оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Н. П. М. е предявила срещу Министерство на вътрешните работи иск за заплащане на сумата 7295,50 лева, представляваща обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

Ищцата твърди, че от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г. е работила по служебно правоотношение като държавен служител на длъжността към ТД „Гражданска защита” – Софийска област, към Министерство на извънредните ситуации. Твърди, че вследствие закриването на Министерството на извънредните ситуации, със Заповед № К-11131/23.12.2009 г. на министъра на МВР е била назначена за „инспектор по ГЗ – V степен” в Областно управление „Гражданска защита” – София област, считано от 28.12.2009 г., от която дата ищцата е служител на МВР. Твърди, че служебното й правоотношение като държавен служител в МВР е било прекратено на основание чл.

226, ал.1, т.1 от ЗМВР, считано от 17.07.2018 г. Сочи, че поради универсалното правоприемство на структурите на „Гражданска защита” от Министерство на извънредните ситуации в Министерство на вътрешните работи, за целия период на работа на ищцата от 13 години и 4 дни следва да се счита, че служебното й правоотношение е осъществено при един и същ работодател. Ищцата твърди, че при прекратяването на служебното й правоотношение със Заповед № К-11131/23.12.2009 г. на министъра на МВР й е било определено обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 8 брутни месечни възнаграждения.Твърди, че има право на 13 месечни възнаграждения. Претендира от ответника да й заплати още 5 брутни месечни 2 възнаграждения, всяко от които в размер на 1459,10 лева, или общ размер на обезщетенията от 7295,50 лева.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че ищцата е заемала длъжност в МВР като държавен служител в периода от 28.12.2009 г. до 17.07.2018 г., за който период й е било изплатено обезщетение по ЗМВР в размер на 8 брутни заплати. Поддържа, че предвид разпоредбите на чл. 234 и чл. 235 от ЗМВР за определяне на размера на обезщетението на държавните служители при прекратяване на служебното правоотношение не се признава стажа в системата на Гражданска защита. Сочи, че ако ищцата беше продължила след 28.12.2009 г. да работи в МВР по ЗДСл /каквото правоотношение към този момент не е било въведено в МВР/, то към 17.07.2018 г. същата щеше да има стаж на държавен служител по ЗДСл в размер на 12 години, 11 месеца и 15 дни, и съгласно чл. 106, ал. 3, изр.1 от ЗДСл / ред. от 2012 г./ тя щеше да има право на обезщетение в размер на 50% от 10 основни /а не брутни/ заплати, т.е. на 5 основни заплати. Такова обезщетение обаче тя би могла евентуално да претендира, ако е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за което няма доказателства. Ответникът излага и довод, че дори и претенцията на ищцата да включчва заплащане на допълнително обезщетение по ЗДСл, то не би й се дължало, тъй като полученото обезщетение по ЗМВР многократно надвишава евентуално дължимото по ЗДСл.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, вр. чл.106, ал. 3 от ЗДСл – за заплащане на сумата 7295,50 лв., представляваща неизплатен остатък от дължимо обезщетение за прослужени години в размер на допълнително 5 месечни трудови възнаграждения от по 1459,10 лв.

Безспорно е по делото и се установява от представената Заповед № РД-13126/28.06.2005 г. на председателя на ДА „Гражданска защита” към МС, че в периода от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г. ищцата е работила по служебно правоотношение като държавен служител в ТД „Гражданска защита” – Софийска област към Министерството на извънредните ситуации на длъжност „младши инспектор”.

От писмените доказателства е безспорно установено, че служебното правоотношение на ищцата с ТД „Гражданска защита” към Министерство на извънредните ситуации е било прекратено на 28.12.2009 г. на основание чл. 106, ал.1, т.1 от ЗДСл – поради закриване на администрацията. Прослуженото време на ищцата в Министерството на извънредните ситуации е било 4 години, 5 месеца и 27 дни.

Със заповед № К-1113/23.12.2009 г. на министъра на вътрешните работи ищцата е била назначена на длъжността „инспектор по ГЗ- V ст.” в Областно управление „Гражданска защита” – София област, на основание § 64 и § 65 от ПЗР на ЗИДЗМВР 3

/обн. ДВ, бр. 93 от 24.11.2009 г./ по служебно правоотношение.

Със заповед № 8221К-7646/03.07.2018 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение с ищцата е било прекратено на оснвание чл. 226, ал.1, т.1 от ЗМВР – при навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години, считано от 17.07.2018 г.

От писмените доказателства безспорно е установено, че в периода от 28.12.2009 г. до 31.01.2016 г. ищцата е имала прослужено време в структурите на МВР като държавен служител /в т.ч. офицерски, сержантски и като държавен служител – гражданско лице/ 6 години, 1 месец и 3 дни, а за периода от 01.02.2016 г. до 16.07.2018 г. вкл. – 2 години, 5 месеца и 16 дни.

Видно от служебна бележка изх. № 120700-833/30.08.2018 г., изд. от РДПБЗН София, в периода от 01.06.2018 г. до 30.06.2018 г. ищцата работила в МВР и е получила брутно трудово възнаграждение в размер на 1459,09 лв. От приложената към отговора на исковата молба платежна бележка се установява, че за същия период основното трудово възнаграждение на ищцата е било в размер на 1019 лв.

Ищцата не оспорва, че за прослуженото време в МВР от 8 години, 6 месеца и 17 дни ответникът й е заплатил обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 8 брутни месечни възнаграждения по 1459,10 лв. всяко или общо сумата 11672,80 лв.

Ищцата претендира, че в целия период, в който е работела в структурите на „Гражданска защита” - 13 г. и 4 дни, е следвало да й бъде заплатено обезщетение по чл. 234, ал.1 от ЗМВР в размер на 13 брутни месечни възнаграждения, а не само в размер на определените й от при прекратяването на служебното й правоотношение със заповед от 03.07.2018 г. на министъра на вътрешните работи 8 брутни месечни възнаграждения.

Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Разпоредбата на чл. 235, ал. от ЗМВР изчерпателно посочва прослужените години в кои ведомства и в какво качество на лицето се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 234, ал.1.

С оглед наведените в исковата молба доводи спорен по делото е въпросът дали под „прослужени години” по смисъла на чл. 235, ал.1, т.1 от ЗМВР се има предвид само единствено реално прослуженото в МВР време или при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се бъде взет предвид и натрупаният в системата на гражданската защита стаж.

В обжалваното решение първоинстанционният съд е съобразил разпоредбата чл.

235, ал. 1 от действащия ЗМВР, в която изрично са посочени прослужените години в 4 кои ведомства се имат предвид при определяне на размера на обезщетението, и не са включени прослужените години в системата на Гражданска защита. Съдът е направил подробен анализ на законодателното развитие на уредбата във връзка с дейността на гражданска защита на населението, преминаването на тази дейност назад във времето към различни държавни органи и ведомства и възникналото между тях универсално правоприемство, вкл. и по отношение на служебните и трудови правоотношения със служителите в системата на гражданската защита, основан на цитираната в него многобройна съдебна практика. Съдът е възпроизвел в правните си изводи мотивите на решение № 304/3011.2017 г. по гр.д. № 729/2017 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по аналогичен казус. Приел е с оглед цитираната съдебна практика, че на служителите, които без прекъсване са работили в системата на гражданската защита в периода от време, в който тази дейност е преминавала по силата на закона към различни държавни органи и учреждения, съответно – техни работодатели, при прекратяване на служебните им правоотношения с МВР се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, а и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на обезщетението, което те биха получили по ЗДСл или по КТ /в зависимост от вида на правоотношението – служебно или трудово/ до преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяване на правоотношението и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР.

Горното разрешение непротиворечиво е прието в съдебната практика. То е съобразено от една страна с приложението на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./, съгласно която стаж, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./ се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Тази норма е материално правна и след като не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. /§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр.