Решение № 6422 от 23.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6422 гр. София, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

АННА Р. КОФИНОВА при участието на секретаря ПОЛИНА В. В.ЕВА като разгледа докладваното от АННА Р. КОФИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100512916 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 16315 от 29.08.2024 г., постановено по гр. д. № 50963/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 154-ти състав, по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД искове, е признато за установено, че Л. Д. Д. дължи на „Йеттел България“ ЕАД (с предишно наименование „Теленор България“ ЕАД) сумата в общ размер на 763,34 лева, представляваща главница за задължения за неплатени месечни абонаментни такси и лизингови вноски, както следва: 74,37 лева – абонаментни такси по Договор за мобилни услуги от 18.12.2020 г. за мобилен номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г.; 47,54 евро (92,97 лева) – абонаментни такси по Допълнително споразумение от 08.03.2021 г. към Договор за мобилни услуги за мобилен номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г.; 38,95 лева – абонаментни такси по Договор за мобилни услуги от 08.03.2021 г. за мобилен номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г.;

158,97 лева – абонаментни такси по Допълнително споразумение от 22.03.2021 г. към Договор за мобилни услуги за мобилен номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г.; 81,60 лева – абонаментни такси по Договор за мобилни услуги от 15.02.2021 г. за мобилен номер +**** за периода 18.03.2021 г. – 17.06.2021 г.; 40,40 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 18.12.2020 г. за мобилен номер +****; 49,80 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 18.12.2020 г. за мобилен номер +****; 48,76 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 01.04.2021 г. за 1 мобилен номер +****; 65,78 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 08.03.2021 г. за мобилен номер +****; 67,85 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 22.03.2021 г. за мобилен номер +****; и 43,89 лева – лизингови вноски по Договор за лизинг от 15.02.2021 г. за мобилен номер +****, ведно със законната лихва за забава върху общата сума от 763,34 лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.03.2023 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 16127/2023 г. по описа на СРС, 154-ти състав. Присъдени са и разноски в полза на ищеца в размер на 353,50 лева за исковото производство и 178,92 лева за заповедното производство.

С решението са отхвърлени предявените от „Йеттел България“ ЕАД искове за разликата над уважения размер от 763,34 лева до пълния претендиран размер от 2 331,70 лева, а именно за сумите, както следва:

1. Вземания за предоставени далекосъобщителни услуги извън абонаментните планове в общ размер на 436,13 лева, от които: 394,30 лева по Допълнително споразумение от 08.03.2021 г. към Договор за мобилни услуги за номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г. и 41,83 лева по Допълнително споразумение от 22.03.2021 г. към Договор за мобилни услуги за номер +**** за периода 15.03.2021 г. – 14.06.2021 г.;

2. Вземания за неустойки за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги в общ размер на 516,00 лева, от които: 127,95 лева по Договор за мобилни услуги от 18.12.2020 г. за номер +****; 50,32 евро (98,42 лева) по Допълнително споразумение от 08.03.2021 г. за номер +****; 32,46 лева по Договор за мобилни услуги от 08.03.2021 г. за номер +****; 157,27 лева по Допълнително споразумение от 22.03.2021 г. за номер +****; и 99,90 лева по Договор за мобилни услуги от 15.02.2021 г. за номер +****;

3. Вземания за суми, представляващи съразмерна част от предоставени отстъпки от стандартната цена на мобилни устройства в общ размер на 616,23 лева, от които: 187,86 лева по Договор за мобилни услуги от 18.12.2020 г. за номер +****; 0,14 лева по Допълнително споразумение и Договор за лизинг от 08.03.2021 г. за номер +****; 82,47 лева по Договор за мобилни услуги от 08.03.2021 г. за номер +****; 285,32 лева по Допълнително споразумение от 22.03.2021 г. за номер +****; и 60,44 лева по Договор за лизинг от 15.02.2021 г. за номер +****.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част е постъпила въззивна жалба от ищеца „Йеттел България“ ЕАД. В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. По отношение на отхвърлените претенции за потребени далекосъобщителни услуги извън абонаментните планове жалбоподателят поддържа, че предоставянето и обемът на услугите се установяват по несъмнен начин от приложените справки-извлечения от билинг системата на дружеството, която е автоматизирана, сертифицирана съгласно европейски и международни стандарти (ISO 27001, TÜV) и защитена 2 срещу манипулации. Сочи се, че отношенията по договора наподобявали тези по договор за изработка и по аналогия на чл. 264, ал. 2 ЗЗД липсата на своевременно възражение от абоната срещу фактурите създавала презумпция за приемане на доставените услуги. По отношение на отхвърлените неустойки и суми за възстановяване на отстъпки за устройства въззивникът навежда довод, че съгласно договорните клаузи неустойката се дължи не само при прекратяване, но и алтернативно при нарушение на договорните задължения, каквото представлява неплащането на сметките, поради което операторът не бил длъжен да отправя изявление за разваляне по чл. 87 ЗЗД. Твърди се, че размерът на неустойките е ограничен до три месечни абонамента, поради което клаузите не са неравноправни и са съобразени със съдебната практика.

Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и за постановяване на ново решение по същество на спора, с което исковете да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Л. Д. Д. чрез назначения му особен представител адв. Ц.

Ж.. В отговора се излагат подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и за правилност на обжалваното първоинстанционно решение. Поддържа се, че извлеченията от билинг системата представляват едностранно съставени от ищеца частни свидетелстващи документи, които не носят подписа на ответника, били са изрично оспорени от него и по делото не са ангажирани експертни доказателства за проверка на верността им. Относно неустойките и сумите за отстъпки се заявява, че същите по естеството си представляват компенсаторни санкции при предсрочно прекратяване (разваляне) поради неизпълнение, а при липса на доказателства за надлежно достигнало до абоната писмено изявление за разваляне по чл. 87 ЗЗД, операторът не е придобил правото да претендира посочените суми. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните части.

Първоинстанционното решение в частта, с която исковете са били уважени, не е било обжалвано от ответника, поради което в тази част решението е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

По същество въззивният съд намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно, като споделя изцяло крайните правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалвания акт.

3

В изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди събраните доказателства и доводите на страните във връзка с релевираните въззивни основания, въззивният съд излага и следните собствени съображения:

1. По отношение на претенциите за заплащане на използвани далекосъобщителни услуги извън абонаментните планове в общ размер на 436,13 лева:

Предмет на установителната претенция в тази част са вземания за таксувани услуги извън включения обем на абонаментните пакети (кратки текстови съобщения, мултимедийни съобщения, гласова поща, разговори и услуги с добавена стойност) по фактура № 7318766278 от 15.04.2021 г. и фактура № 7320004242 от 15.05.2021 г. за посочените два мобилни номера.

Съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи по пътя на пълното и главно доказване фактите, от които извежда своето право, а именно: валидното облигационно правоотношение, реалното предоставяне на конкретно начислените далекосъобщителни услуги, техния обем, вид, продължителност, стойност и изискуемост. За разлика от твърдо уговорените месечни абонаментни такси, които са дължими периодично за осигурения достъп до мобилната мрежа по силата на самия договор независимо от реалното потребление, възнаграждението за потребени мобилни услуги извън включените обеми се дължи единствено при реално осъществена връзка, трафик или ползване на услуга с добавена стойност.

В настоящия случай в подкрепа на тези претенции ищецът е представил данъчни фактури и разпечатки-извлечения за генерирано потребление от вътрешната си електронна билинг система. По своята правна природа издадените от оператора фактури и детайлизирани справки съставляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК. Те са съставени едностранно от доставчика на услугите, отразяват изгодни за него факти и не носят подписа на насрещната страна по сделката. Като такива, те притежават единствено формална доказателствена сила – удостоверяват, че материализираното в тях изявление изхожда от посочения издател, но не се ползват с материална доказателствена сила за верността на отразените в тях обстоятелства относно реалното извършване, обема и стойността на услугите.

След като ответникът чрез особения си представител изрично е оспорил предоставянето и потреблението на процесните услуги извън абонаментните пакети, съставените от ищеца едностранни справки не са достатъчни да обосноват извод за реално осъществена доставка. Твърденията на въззивника за софтуерна автоматизация, техническа надеждност и сертификация на билинг системата представляват фактически твърдения, които подлежат на пълно доказване. За изясняване на тези обстоятелства по делото не са ангажирани независими доказателствени средства и не е допусната съдебнотехническа експертиза със задача да провери информационната система на оператора, генерираните трафични данни и алгоритми за таксуване и съответствието им с отразеното във фактурите. Непровеждането на такова 4 доказване остава в доказателствена тежест и риск на ищеца.

Неоснователен е и доводът във въззивната жалба за приложение по аналогия на чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Облигационните отношения по предоставяне на мобилни далекосъобщителни услуги не представляват договор за изработка и не предполагат процедура по фактическо преглеждане и приемане на изработена вещ. Липсата на извънсъдебно възражение срещу издадена месечна фактура не създава законова презумпция за реално потребление и не преклудира правото на потребителя да оспори факта на предоставяне на услугата в рамките на висящия исков процес. Предвид изложеното, претенцията за заплащане на използвани услуги в размер на 436,13 лева е останала недоказана и правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.

2. По отношение на претенциите за неустойки в размер на 516,00 лева и за възстановяване на отстъпки за устройства в размер на 616,23 лева:

Въззивникът претендира посочените суми на основание клаузите на т. 9 от договорите за мобилни услуги и раздел III/IV, чл. 2 от допълнителните споразумения, поддържайки, че неизпълнението на задължението за плащане на таксите представлява нарушение на договора и поражда право на неустойка самостоятелно, без да е необходимо прекратяване на договорите.